В своята 1340-годишна история България има скромен – едва 74 годишен практически опит като република. Проектът за първата републиканска конституция от 1947 г. е предвиждал избирането на председател на републиката. И на първо четене е бил одобрен така. При последвалото обсъждане след оспорвани дискусии обаче фигурата на едноличен председател не е била възприета и вместо това е заменена с Президиум на Народното събрание. Съответно държавен глава формално се явявал председателят на въпросния Президиум. С конституцията от 1971 г. Президиумът на Народното събрание е заменен с Държавен съвет, респ. държавен глава бил неговият председател. А що се отнася до институцията „Президент на Републиката” като едноличен държавен глава, за първи път такава е въведена с промените през 1990 година в тази от 1971 г. и окончателно установена с приетата от 7 Велико народно събрание на 12 юли 1991 г. действаща Конституция. Т. е. преди не повече от 30 години. Или с други думи, ако си позволим съобразно употребата на аналогия от психологията относно възрастта в развитието на човека, би могло да се каже, че българската република днес е на прага между края на пътеката, по която е вървяла пробуждащата се, ранна за излизане на широкия друм към същинска зрялост.
Отчитайки освен личностните особености и качества на неколцината досегашни президенти на Република България, относително краткият период от въвеждането на такава институция би могъл да служи донякъде за оправдание от гледна точка на липсата не само на теоретична подготовка, а и на управленска практика. В т. ч. поради отсъствието и на традиции, каквито се натрупват при дълготрайно и с които са свързани не само монархическо, а и републиканско управление. Не би било излишно по такъв повод да се спомене, доколкото става дума за републики и наличието в други страни с по-продължителна по времетраене такава форма на управление на специализирани образователни институции и програми за подготовка, от каквато се нуждае каквото и да е републиканско управление. Което от една страна осигурява възможността при представителната демокрация, независимо от смяната периодично според правилата за демократичния избор на политическите субекти – партии и коалиции, плавното преминаване от едни към други представители на съответните структури и администрацията от системата на държавно управление, и тяхното функциониране без особени сътресения. А от друга – формирането и на управленска култура.
С отхвърлянето през 1946 г. на монархията, независимо от способите и механизмите за организация според една или друга идеологии, в периода на републиканско управление в България и досега липсва институционализирана образователна система, специализирана в подготовката за заемането на какъвто и да е пост в структурата на държавното управление. Да не говорим за управленска култура, каквато предполага взаимодействието между субектите, на които за определен период се предоставят правомощия и се възлага да упражняват съответни функции като представляващи отделни органи на държавната власт и управление в интерес на обществото. А такова взаимодействие е невъзможно без първото и несъмнено необходимо условие, каквото е взаимното зачитане и уважение от страна на представляващите съответните институции една спрямо друга като такива, независимо чрез кого или кои като личности в даден период от време те се персонализират (вж. в такъв смисъл от преди 25 години Решение на КС № 14 от 12.09.1995 г. по к. д. № 23/1995 г.). Неоспорим факт е и днес, че макар формално демократичния избор различни вкл. най-висши длъжности в органите както на трите власти, така и в администрацията се заемат от какви ли не случайни субекти, които освен че не притежават каквато и да било теоретична подготовка и практически опит за управление, не се отличават не само с усвоено елементарно възпитание, а и с необходимите морални качества. Отсъствието на такива предпоставки се чувства осезаемо, израз на което освен непрестанното разединение и противопоставяне на групова, партийна и/или дори личностна основа между представляващите една или друга от формално разделените власти, техните системи и отделни звена от тях, както и на отделни структури на държавната и местна администрация, така и проявите на всяко ниво от една страна спрямо гражданите на склонност към авторитаризъм, а към началството на сляпо и безропотно покорство и подчинение до степен на въздигане в култ към персоната и на най-недостойния. Тук няма да се разпростираме в обсъждане на поведението на повечето, ако не всички, за които участието в управлението е преди всичко възможност за лично облагодетелстване посредством властта или заеманата временно длъжност за сметка на другите граждани и цялото общество, в резултат на което са довеждани както до масова мизерия значителна част от тях, така и държавата до хаос и разруха. Единствено за да не предизвикаме погнуса у потенциалния читател се въздържаме и от поименно назоваване на отделни екземпляри от тая порода, вкл. титулувани с академични звания, а ако не от некомпетентност поради отсъствие на нравствени качества и човешко достойнство, каквито да заслужават подобаваща за временно заеманата от тях обществена длъжност почит, иначе самоидентифицирали се с проявите си като нищожества в ролята вкл. на служебни премиери по силата на гласувано им от държавния глава доверие да работят не за негово, а за общественото благо. Не би било оправдано обаче, ако подминем без да споменем риска, прозиращ като потенциалната опасност зад бръщолевенията именно от такива защитници на статуквото, които не се свенят да колаборират с каквито и да е отрепки, самоизживяващи се дори като марионетки със самочувствие на месии, възраждане на тоталитаризма. А като последица от всичко това – разочарование и недоверие от страна на гражданите както спрямо отделни органи и институции от структурата за управление, така и въобще в демократичната форма, въпреки наличие на конституция, според която България е република, пък била тя и парламентарна. Във такава връзка, съобразно предназначението на настоящото, ще се спрем само на президентската институция.
Необходимо е преди всичко да се изтъкнат две от съществените характеристики, отличаваща тази институция според българската Конституция. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Конституцията България е република с парламентарно управление. Като държавен глава президентът е поставен извън трите власти. Независимо от това, изборът на президента се осъществява не от парламента, а пряко от народа. В съответствие с начина за избиране и неговия статут, на президента са предоставени правомощия, както в законодателната, така и в изпълнителната, а и в съдебната власти, които не изключват напълно неговото участие в управлението на държавата. И не би могло да бъде иначе, доколкото според конституционната уредба президентът не е просто фигурант, на какъвто са възложени единствено церемониални дейности. А за да изпълнява възложените му функции е необходимо да има възможност и да може да участва в процеса на осъществяване на единната държавна власт. От тази гледна точка правомощията на президента, основно регламентирани в Глава четвърта, но съдържащи се и в някои други текстове от Конституцията, са производни на възложените му за изпълнение функции и задачи, които са обусловени от статута и ролята на президентската институция като елемент от конституционно установеното устройство на държавата. Според българската конституционна уредба на разглежданата институция, макар да не е субект на нито една от трите власти, президентът участва съобразно разделението на властите посредством предоставените му, регламентирани от Конституцията правомощия пряко или косвено във всяка от тях. Очевидно идеята на конституционния законодател с уредбата, каквато е, е на парламентарната форма за управление освен стабилност да бъде придадена еластичност и гъвкавост при осъществяването на политическия процес, който ipso facto не е нещо статично, а обусловен и от обективната реалност, като такъв се характеризира по самата си същност с динамика и многообразие.
Най-общо правомощията на президента могат да бъдат систематизирани в повече или по-малко основни групи, за някои от които неизчерпателно, а накратко с оглед битуващата като налагана и споделяна невярна теза, според която правомощията на президента са твърде ограничени, поради което неговите възможности за влияние върху политическия процес са незначителни, би могло да се спомене следното:
1. Представителни, съгл. чл. 92, ал. 1, изр. първо от Конституцията, които не се свеждат до изпълняване на някакви протоколни ангажименти, а отразяват политическия интегритет на държавните структури като еманация на единната власт, произтичаща от и принадлежаща на народа, упражнявана от всички тях по негова воля като единствен суверен. Президентът не представлява себе си или каквато и да е част от обществото, а държавата:
А. В международен план – Като държавен глава съгласно Конституцията, представлявайки републиката президентът:
- сключва международни договори в случаите, определени със закон (чл. 98, т. 3);
- назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатическите представителства и постоянните представители на Република България при международни организации по предложение на Министерския съвет, а така също приема акредитивните и отзователните писма на чуждестранните дипломатически представители в страната (чл. 98, т. 6);
- предоставя убежище (чл. 98, т. 10).
Б. Във вътрешен план – Представлявайки народа президентът осъществява всички останали правомощия предоставени му от Конституцията.
2. Законодателни – Като пряко избран съгл. чл. 93, ал. 1 от Конституцията, в качеството си на държавен глава президентът е призван посредством предоставените му правомощия, вкл. на арбитър от една страна между гражданското общество и законодателната власт, а от друга между парламентарно представените политически формации съгл. чл. 101, ал. 1 във вр. с чл. 88, ал. 3 да участва, съдействайки за ефективното конституционосъобразно функциониране на законодателната власт. На президента не е предоставено право на законодателна инициатива, (става дума за обикновено законодателство, извън правото на инициатива съгл. чл. 154, ал. 1 и чл. 159, ал. 1), но ако счете за необходимо той би могъл да предизвика такава чрез упражняване на правомощията си по чл. 98, т. т. 2 и 14. Във връзка с тези правомощия тук ще обърнем внимание само на цитираното съгл. чл. 101, ал. 1, по повод на което заслужава да се отбележи систематическото място на същото преди тези по чл. 150 от Конституцията. Констатираме така споменатото с оглед произтичащото от него следствие, че активното и отговорно поведение на президента при изпълнение на неговата функция за осигуряване и гарантиране на конституционосъобразни законотворчески процес и законодателство не само предполага, а изисква при наличие на основания за това като пряко избран от народа, в съответствие с чл. 96 от Конституцията упражняване правомощието по чл. 101, ал. 1 преди издаване на указ за обнародване на приет от парламента закон и евентуално последващо сезиране на Конституционния съд (КС). Освен всички други, аргумент в тази насока е и действието на решенията на последния ex nunc (чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията), поради което до произнасянето от КС противоконституционният законодателен акт действа с всички произтичащи от това вкл. неблагоприятни последици. Да се разчита в такива случаи на изключението от този принцип във връзка с висящи производства пред тях на Върховния касационен съд и Върховния административен съд за спиране съгл. чл. 150, ал. 2 от Конституцията е неоправдано вкл. като се има предвид, че в зависимост от конкретни казуси не за всички производства законодателно е предоставен достъп до тези инстанции (мъв връзка с така изразеното вж. изрично Решение на КС № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г.). А дори и при обявяване от КС на съответен акт или части от такъв за противоречащи на конституционни разпоредби, такива последици не могат да бъдат заличени с обратна сила. От тази гледна точка неупражняването на правомощието по чл. 101, ал. 1 от Конституцията, въпреки да са налице основания, а след издаване на указ за обнародване на противоконституционен законодателен акт сезиране на КС, няма друга стойност освен, от една страна на прехвърляне на отговорност, но от друга увреждане на всички онези, за които се отнася противоконституционния законодателен акт. Сезиран по такъв начин, КС би могъл, ако не да отговори, да се чуди: а защо е издаден указ за обнародване, след като се твърди и то не от друг, а от този, който го е подписал, че актът или разпоредби от него са противоконституционни!? И дали не се касае за интрига, мотивирана от политически съображения – повод и за упреци в некомпетентност или нападки извън КС от нищоправещи не само „професори”, независимо в т. ч. говорещи един ден едно, а на другия друго!? Затова съблюдаването и спазването на предоставените конституционни правомощия в тази област е израз не само на стриктно придържане към конституционата уредба, а освен способ за утвърждаване авторитета и повишаване престижа на президентската институция, вкл. като гарант за върховенство на правото, така също и на съдействие от президента за формиране на управленска култура.
3. Изпълнителни – По време на действащо Народното събрание президентът упражнява правомощията си по чл. 98 извън споменатите в предходните пунктове, съгл. чл. 99, чл. 100, чл. 147, ал. 1 и др. А в случаите на чл. 111, ал. 1 (чл. 99, ал. 6) и при разпускане на Народното събрание президентът управлява страната до произвеждане на предсрочни парламентарни избори, в какъвто случай съгл. чл. 99, ал. 5 и чл. 102, ал. 3, т. 1 от Конституцията назначава служебно правителство, което носи политическа отговорност и се отчита само пред него (за повече подробности вж. Решение на КС № 20 от 23.12.1992 г. по к. д. № 30/1992 г.).
4. Национална сигурност – Съгл. чл. 100 от Конституцията, президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили на страната, като в правомощията му влиза не само назначаването на висшия команден състав, а така също оглавяването на Консултативния съвет за национална сигурност.
Споменатите, макар в сбита форма правомощия и функции на президента именно обуславят и тяхното упражняване запълва със съдържание и осмисля неговия пряк избор от гражданите на Република България. Тук няма да се впускаме в разглеждане и обсъждане на едни или други възможни хипотези отнасящи се до причините за различни от такъв други подходи за процедиране, вкл. дали се дължат на еднолични или в резултат на съвети от други решения. Намираме за уместно да споменем по този повод, единствено като заменим употребата в цитирания пасаж „владетел” с „президент”, споделяйки мнението на Николо Макиавели: „Има три вида хора: едни, които сами постигат това, което са искали да разберат; други, които могат да разберат онова, което другите са проумели; и трети, които не са способни да разберат нито сами, нито чрез другите. Първите са превъзходни, вторите — добри, а третите безполезни. … За ума на всеки владетел може да се съди по хората, които го заобикалят. Когато те отговарят на заеманото от тях положение и са верни, владетелят е умен. Когато не отговарят на заеманото положение, тогава не можем да имаме високо мнение за владетеля, защото основната си грешка той прави при този избор.” („Владетелят”, Глава ХХІІ – „За съветниците на владетеля”).
