За робското в робството и свободата в разлома

/Поглед.инфо/
1.
Главната цел на тази книга* бе да покаже въстанието от 1876 не в неговите триумфи и възторзи, нито в паденията и разгрома, както е правено многократно, а във вътрешното, психично изживяване на свободата – свободата като способност да поемеш отговорност за свободата на другите и най-важното като способност да намериш ключа към психичния статус на своя народ.

Тук идваме вече до същностния проблем, сърцевината на целта -- робското, преодоляването на което е самата свобода. Ако в изминалите от 1876 насам сто и четиридесет години имаме натрупана огромна литература - научна и популярна историческа, мемоарна, архивно-документална, белетристична и поетична, публицистична, отчасти социологическа, то за въстанието като психичен проблем чрез личностите и чрез колективното тяло, нямаме почти нищо освен отдавна неработещи клишета.

Историците безуговоръчно отдавна са определили Априлското въстание като връх в нашата национално-освободителна революция.

Дали?

Без освободителната руско-турска война, то едва ли би било определяно така. Щеше да има други въстания и със сигурност и други войни.

Но ако има нещо, което напълно безуговоръчно нямаше да се случи без Априлското въстание, то е неговата експлозия на духа. В световната история има много по-големи въстания и далеч повече резултатни, но са малко въстанията, в които духът е по-висок, още повече (когато въораженията са толкова смешни, а противникът – световна империя). И това се е осъзнавало не само от поколенията, но и от самите съвременници, които обикновено не са способни на студена обективност. „Историята рядко ни дава пример на такава самонадеяност, която приближава до лудост”– пише отчаяно Вазов в „Под игото” макар че същевременно в думите му се крие не само една от най-верните догадки за извънмерността на събитието, но и метафора за метафизичното в него.

Всеки, който се е потопил в духа на „Записки по българските въстания”, на „Под игото” или „В тъмница” и есетата на Константин Величков, дори в неумелите спомени на един или друг поборник се е докоснал до това усещане за извънмерността на духа, за тая сила като че надземна, която е накарала тия обикновени и земни хора да се почувстват годни да се борят и да събарят цяла една империя. Това „сюблимно безумство на народа”, както пак Вазов го определя, е обяснимо като че в един парадокс, извлечен от психографиите на Бенковски, Волов, Зах. Стоянов, Петър Бонев и Дюстабанов, с които се занимавахме досега. И той е в това, че нито един от тях - водачите, не е вярвал в успеха на въстанието, но всички без капка съмнение са вярвали в смисъла му.

Смисълът, който изглежда лудост, но се основава на вярата е върховно постижение на човешкото, защото той не е борба за, а посвещение на - на свободата в случая.

И оттук вече можем да провидим самото въстание в други пространства и други измерения. Оттук това, което наричахме въстание, сега се издига в нравствено отношение в един много по-висок смисъл, който има друго име и се отнася до други практики, в които не разумът, а вярата решават действието и неговото собствено име е не въстание, а жертвоприношение.

Това е единственото от психихична гледна точка, обяснение за неговото „сюблимно безумство”, за това което ни изглежда лудост днес, но е било невъзможност за друго тогава в експлозията на духа.

Безумството като висш разум в името на една върховна идея; това е смисълът на жертвоприношението.

Потвърди го целият анализ - подробен, втренчен в детайлите, в жестовете, (останали неразбираеми) на Дюстабанов, Бенковски, на Петър Бонев, потвърждават го необяснимо разтегнатите, пищни ритуали, заместващи деловитостта в Панагюрище, потвърждава го отстраняването на всичко делнично и прагматично за един спонтанен бунт и заместването му с ритуали и инициации, с кървави писма при парадни униформи, с освещаване на знамена и включването на жената като особен символ на идеала, потвърждава го най-ясно съдебният процес срещу Дюстабанов като открито изричане на постигната цел.

Ще повторя тук само две още използвани вече доказателства за самопосвещаващия се, жертвоприношенски дух.

Нека се взрем отново в Дюстабанов който, поканен да оглави въстанието, отговаря:

„Оставили сте ми два пътя. Да отида да ви предам... или да дойда с вас и да загубя главата си. Идвам с вас.”

Нека чуем пак Павел Бобеков, вторият по важност след Бенковски водач на Панагюрското въстание, много висок авторитет за Панагюрище, заради когото в голяма степен се вдигат панагюрци. Той е оцелял във въстанието, но повален от туберколоза при свършека на войната, пише на майка си от смъртното си ложе: „Умирам мамо, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна, а аз никога не допущах, че ще видя това”.

И нека на този фон прочетем отново думи на Левски, които сме чели хиляди пъти и които в тоя контекст имат съвсем друго значение: „ Ако спечеля – печеля за цял народ, ако загубя - губя само мене си.

Така поставени тези думи на Левски, не е ли видна в тях оная вяра, вярата на посветения, който знае, че ще умре и че мнозина от тези които тръгнат с него също ще умрат, но по-силно и от двете е убеждението, че след това нищо няма да бъде същото. Тоест - свободата е неминуема след жертвите, защото всяка жертва е гвоздей в ковчега на тирана.

Жертвоприношенията не са действие; те са понасяне на действие заради върховна, сакрална цел. Жертвоприрошенията са знаци, символи и ритуали, които подготвят духа за самоотдаването и го самоотдават чрез вярата. Цялата енергия на жертвоприношението е вливане за да понесеш, а не изливане за да въздадеш. В края на краищата дори клането в Батак, повърждава това, чрез отказа от съпротива, чрез оня тих ужас, с който моми и старици и даже деца се надвесват над дръвниците по своя ред.

Неразбирането на тази психология ни заблуждава вече почти век и половина да четем Априлското въстание не в собствения му най-дълбинен дух, припознавайки го като безумство или паралитично покорство. Собственият дух на въстанието не е безумството, а вярата в смисъла на жертвата. Във Батак и дните на разгрома в другите места волята да бъде волята Божия до ония непостижими мигове в Перущица, когато самоубивайки се цели семейства, парализират дори животинското у касапите. Много малко събития в историята са постигали такъв смисъл. Затова и събитията, които носят такъв смисъл, имат притегателността на метафизичното, на надсмисловото и не могат да се оценяват с прагматичните исторически категории, а с изумителността на следствията породени от тях.

Защото отказът да бъдеш роб е висша свобода да изразиш презрение, към този, който отказва да ти признае човешкото, тоест да кажеш нему, че не е човек.

Нашето Априлско въстание в най-дълбинния си психичен план, е едно от големите жертвоприношения в човешката история. И в това си качество то е произвело една огромна метафизична тръпка в Европа и преди всичкои най-дълбока в Русия.

Всички политики, тактики и стратегии са се оказали парализирани от нея, дори възможните политики на самата Русия.

Оставала е войната и Освобождението.

Голямото, нечовешки голямото дело на Левски и на апостолите се състои не в това ,че повдигнаха едно въстание, а че са успели да накарат хиляди хора да повярват повече, отколкото разумът позволява, в неговия смисъл. Практични, разумни и дори крайно скептични хора са станали част от тая експлозия на духа, неспособни да й противостоят.

Противостоят и днес някакъв немски професор и онова същество с българско име, което станало „доктор” с мита за Батак.

Ние се намираме в крайната точка на противовостоенето на онова, което е бил духът на 1876.

Перигеят на безумството да бъдеш политкоректен.

2.

Такъв е контурът на идеалния дух в Априлското въстание. Жертвоприношенността е най-голямата му, неведома , надчовешка висина. Но както е в действителност при всички изключителни събития, то има и своя тъмна, непрозирна и низка дълбина – негов нравствен антипод, бездна, напълно съответстваща на изключителното, сама изключителна в съизмеримостта си с него.

Това е историята на разгрома, на засегнатите и особено на незасегнатите от въстанието, на „петковците”, както Захарий Стоянов ги нарича в заключиелната част на своите Записки.Това е история на робите, които виждат робското в себе си като морално достойнство и поучават в него дори своите господари.

Но представено само в сюжетиката на „Записки по българските въстания”, робското на петковщината, (легитимирана в българското съзнание по-късно като ганьовщина) е твърде конкретна за да свидетелства друго освен своята наличност. Тук ще се опитаме да я разтворим в нейната историчност, да я прозрем в качеството и на османско наследство – нашето непреходно османско наследство, резултатът, както биха казали днес тия който виждат робството като присъствие, на открития от тях „интензивно текъл във вековете културно-етичен обмен”, произвел особен нравствен продукт с изключителна трайност – робското в нас, особено четливо в тях.

Оттук ще пристъпим към робското, което е същинската цел на тази заключителна част на книгата за духа на 1876.

Робското, чийто дух, обхват и вид, което както и жертвеното ни е разкрито неповторимо пак в Априлското въстание.

Това робско ще се опитаме да разкопаем в историята на османското ни присъствие същото, което живо ни проговаря днес в ония, които искат да ни внушат, че робство не е имало.

3.

В „Под игото”, която либералното грантаджийство обругава без да е чело или ако я е попрочело я разбира като „авантюрно романче по образец” и срещу която излива потоци от пенесто негодувание, когато за пореден път бъде избрана от читателите за най-хубавия български роман, та в „Под игото” именно има една сцена, вмъкната сякаш мимоходом, крайно лаконична, почти притчова, при това имитативна – ефект на припознаване и затова трагикомична, колкото сама по себе си, толкова и поради припадъците на либералното грантаджийство от просветлението, че въпросната книга никак не е най-добрия български роман.

Това е сцената на опелото на Лалка, жената на Киряк Стефчов, когато Рачко Пръдлето, изчерпателно описан чрез прякора си, се уплашва от няколко пияни на улицата и панически влетява в черквата, изричайки : „идат”.

Ето как Вазов в няколко само фрази описва самата сцена:

„- Кой иде бре? – обадиха се мъже извътре в черквата.

- Турците, турците!

Настана паника: писък и вайкане и разбъркани гласове изпълниха божия дом. Народът се разтича като изплашено стадо, без да знае къде да се скрие./.../ Младите жени пищяха и падаха примрели, без да им подаде някой помощ; няколко бабички грухнаха на стъпалата на олтара и бидоха стъпкани. Безумен уплах бе изписан по лицата; на мнозина те бяха по-бели и по-мъртвешки от Лалкиното.”

Понеже „Под игото” не е „романче” и дори роман, за сведение на неолибералното не(до)вежество, а знакова книга, романова библия за българската белетристика, тя може да бъде прочетена от който знае да чете и като каталог на знаци и символи на целия наш, тогавашен (и не само тогавашен) национален живот.

Във въпросната сцена безоснователният страх на един природен страхливец поражда неописуем ужас и в ужаса паника у едно събрано по трагичен повод множество, незастрашено от нищо, освен от припадъка на градския бъзльо, когото всички познават. Но уплахът на бъзльото моментално, автоматично отключва някаква атавистична нагласа, от която лицата стават „по-бледи от мъртвешкото”, а безумието - единствена мярка на неговата дълбочина.

С какво би могла да се обясни тая страховита нагласа, която така гротескно в действието обърква до полуда разума, но и инстинкта в една съвсем благопристойна и мирна градска ситуация?

Само нещо извънмерно, при това не толкова усвоено в личен опит, а наследено, утаено в подсъзнанието, ако не в напълно безсъзнатото, може да произведе такова мигновено обезпаметяване, каквото овладява опечаленото гражданство в описаната от Вазов сцена. Взривени са някакви психични наслагвания, натрупани през поколенията, невидими в делничния живот и събудени внезапно от една дума, от едно само етническо назоваване.

И само произнасянето на името се оказва достатъчно посред най-мирния, най-благочестивия и внушаващ смирение религиозен ритуал – опелото на една починала – за да произведе шокът на обезумяването.

Така панически, така безконтролно, атавистично само при споменаването на нечие име, могат да действат единствено асоциални същества, същества, което в миг са загубили всичките си социални опори, които доколкото са съществували явно са били формални, нищо незначещи, толкова трошливи, че само името на стихията, символът на бедствието, знакът на властовото ги отмита подобно пясъчна куличка.

Асоциалността е по-лоша от робството; тя е робското, превърнато в атавизъм. С него не можеш да се разделиш, защото изтикан от съзнанието, той се намества завинаги в подсъзнанието. Асоциалността оставя белези не само на бедния и изпадналия, а и на успелия и богатия. Българският чорбаджия в епохата на присъствието е също толкова подвалстен на атавизма си, колкото и българският ратай. Четох някъде по форумите, неопровержим аргумент против робството, това че нямало как да наречем роб българския чорбаджия.

В лаконичната Вазова сцена виждаме българския чорбаджия да мете пода в черквата в гмежа на телата, които в загубата на съзнание се осезават вече само като тела.

4.

В немския речник по психология (бълг. издание 1989) асоциалността е описана като „поведение, което застрашава обществото или му нанася вреда”.

Но нашият случай не се покрива с това определение. В нашия случай вредата е самоунищожителна дори в буквален смисъл (стъпкани са няколко бабички), а обществото не е застрашено; в един миг то просто се срутва, престава да съществува както при гигантско, космическо, природно бедствие. В подобна паническа ситуация в разгрома на въстанието Захарий Стоянов говори за жени, които захвърлят децата си ( конкретно в паниката след разгрома на Еледжик) и за мъже, които бягат, изоставяйки и жените и децата си и това вече не е просто самоунищожително, това е ефекта на обезумявянето, когато всичко социално е изпепелено.

Пълното изпепеляване на социалните връзки в психологията се нарича аномия. В буквалния превод на български език това означава да станеш безименен, защото имената на хората и имената на сродствата помежду им са най-дълбоката основа на социалността – голямо откритие на Леви Строс, прозряно в джунглата на Южна Америка.при изучаването на първобитните племена. Това означава, че самият човек в най-първичната степен на съграждането на общество е бил само име и сродства: - субект (аз) до мама, татко, и т. н.... Когато се разруши тоя най-първичен ред на осъзнати социални връзки, човекът се оказва по-близо до животното, отколкото до това, с което понятието го обозначава.

Този ред може да се разруши винаги и при вчерашния и при днешния човек само при нещо извънредно, нещо изключително – едно силно земетресение, едно наводнение, какъвто и да е мощен природен катаклизъм. Но той може да се наруши и от човека, днес например при една внезапна бомбандировка, някога – при една внезапна поява на диваците от съседното племе, нахлули ненадейно в селото.

Ефектът на срутилите се социални връзки е още по-опустошителен, когато появата на бедствието се свърже с нещо подобно, вече многократно преживявано и отложено в психиката като образ на непредотвратимото т.е. на това, което нищо не може да спре. Това е състояние при което възбудата е толкова силна, че съзнанието се изключва, а се задейства подсъзнателното; състояние, което както в цитираната сцена, се означава като „обезумяване”. Тук процесът се развива с такава скорост, че социалните връзки се изпепеляват мигновено, а с тях и самопознаването.

Това е състоянието в което ние сме само тела.

5.

До това телесно състояние се свеждат Вазовите персонажи само при споменаването на едно име в момент, когато са най-чувствителни – в ритуала на погребението, където животът се съпоставя със смъртта.

Пита се - какви са тези исторически наслагвания в психиката, от какво са причинени те, колко време е трябвало да се отлагат и трябвало ли е през цялото това времетраене да се упражнява действието за да се задържа резултата и най-важното - изразени в атавизма, какви психически деформации ги предхождат и поддържат?

Ако най-кратката дефиниция на роба е одухотворена вещ, то трябва да кажем, че той по дефиниция съществува за своя господар само и заради своята телесност. Неговата цена за неговия господар е толкова по-голяма, колкото е по-явена неговата телесност. Съвършеният роб, съвършен както за господаря си, така и за себе си, би бил онзи, който съумее да свие до невидимост своята неизбежна душевност в своята най-явена телесност.

Затова пък социалната система, която съумее да произведе такива роби не е необходимо да продължи да бъде робовладелска. Тя може да разчита на продукта дори когато нейните актанти ( в смисъл– произвеждащите акта) отдавна не присъстват. Робското в нас, произведено по тоя начин, т.е. внушено като усещане на непредотвратимото, в няколко само поколения трябва да престане да действа като личен опит; то се окопава в подсъзнанието, превръща се в атавизъм – преживяното общо, приспано толкова дълбоко, че чак несъществуващо в делничния живот.

За да възпламне мълниеносно, помитайки разума, изпепелявайки духа в една неочаквана, случайна и даже невинна, колкото и извънредна все пак делнична ситуация .

6.

Не като личен опит действа непредотвратимото във Вазовата сцена от „Под игото”, както и в многобройните подобни сцени, приведени от Захарий Стоянов в „Записки по българските въстания” особено сцените след разгрома на въстаническия лагер при Еледжик, за които вече стана дума и при които майките хвърлят децата си в безпаметното си бягство, а мъжете изпреварват жените си. И в двата случая обаче – Вазовия и Захаристояновия – името на бедствието е едно и също - турците.

Всъщност това е толкова неточно, че разсъдено хладно може да се види и като невярно. Турци е името на бедствието през очите на безумието. Обезумелият човек вижда всичко през най-обобщаващото понятие; всичко конкректно е изтрито в неговото съзнание – той никога няма да каже огън, но винаги вика пожар, защото - гласи българският идиом „на страха очите са големи.”

С големи очи всичко застрашително, та дори мечката в гората започва да изглежда като турци. Естествено, че не всички турци с вида си са могли да произведат такова обезпаметяване, естествено, че става дума за някои от тях, някаква специална група, група с особено назначение.

Всъщност и у Вазов, и у Захарий Стоянов се има предвид нещо съвсем конкретно и неговото точно име не е било възможно да се изрази в българска дума, а само в собствено турското му название - башибозук.

В огромния речник на „Остарелите думи в българския език” тази дума е странно пропусната, а в речника на чуждите думи, описана в две значения:

1. Нередовна турска войска през 18 и 19 век, известна по своята жестокост и безчинства.

2. прен. Размирници, сбирщина, която се отдава на безчинства.

Това не изчерпва обаче всички значения. Смисълът, в който Вазов употребява тази дума и сигурно смисъл, който е бил общовалиден по негово време е „цивилни мюсюлмани, които събрани от имами се самоупълномощават над закона да възстановят закона, където и когато им се каже, че е нарушен.”

Както е видно обаче във всички значения на въпросното название се подчертава качеството безчинство. И понеже, и българската дума в съвременния ни език е вече не съвсем ясна поне в кореновата си система, нека поясним, че става дума за незачитане на чин, на ред, предизвикване на безредие, на хаос, на анархия, на действие извън всякакви закони или въпреки законите т.е. на беззаконие.

7.

И така - в археологията на робското най-дълбоко намираме насилието, тъй като самото робство не е нищо друго освен тоталното насилие над човека, роден свободен, макар и веднага заробван, ако не от чужди, то неизбежно от свои в налагания му и неизбиран от него йерархичен обществен ред. Разликата между свой и чужд в обществените йерархии е само тази , че своят не посяга ( а заляга) върху номинативните (дадените по рождение) човешки ценности – езика, религията и собствените културни традиции , както го прави чуждият.

Чуждият обаче, когато е тотално чужд (и по език, и по религия, и по традиции), той неизбежно гледа на покорения и като антропологично по-низш, по-недостоен, по-непосветен – рая в смисъла на исляма.

8.

Но нека не нагазваме веднага в дълбочината, макар именно там да е първичното. Нека изберем близкото, днешното, по-понятното и то в една парадоксална, почти анекдотична, ако не беше и толкова буквално еднозначна, история от началото на тъй нареченото ни ново демократично летоброене.

В една от първите делегации, която посещава Турция за нормализиране на междудържавните отношения след възвръщане имената на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание, е включен и млад български историк, от току що основания съюз на демократичните сили. На големия прием, който турското правителство дава по този случай, станало дума и за Априлското въстание. „ Защо да говорим за Априлското въстание? – пита младият историк. - Всички знаем, че то бе една селска крамола между няколко средногорски махали.”

Слуховете с различни акценти описваха тогава тая загадъчна реплика. Тя беше тълкувана като дипломатична находка на бъдещ дипломат, като тактична отстъпка на бъдещ политик, до скандално невежество на практикуващ историк.

Не бе разтълкуван във всички тези изредени възможности, само еднозначния й смисъл на потомствено робско съзнание.

Защото Априлското въстание наред с това да бъде връх на българската национална революция има изключително важно историческо (макар и малко познато) значение и с това, че страховито разголи, разкри и показа ужасяващата разломеност на нашия народ в посоката, която обозначават „петковските- ганьовци”, мируващите българи, описани от Захарий Стоянов. С една дума - най-високият порив на българското в българската история оголи и най-дълбокия разлом на същото това българско, което така могъщо заяви себе си в 1876. Априлското въстание беше събитието, което показа колко разединен, противопоставен, различен бе в себе си нашият народ, колко дълбоко поразена е била неговата нравствена тъкан.

И колко дълбоко самопронизващо смъртно е усетил това Левски по рано, когато е изстенал, онова свое безмерно - „Народе????”.

9.

Въпросният професионален „познавач и тълкувател” на Априлското въстание, този предаден вече на забравата историк, тогава съвсем интуитивно, спонтанно и с радост е копнал в тези залежи на наталното си, османско наследство, срамежливо прикривано дотогава във времена на принадлежност уж към друг свят за да бъде разпознат от господаря, когато светът се е променил.

Защото разломът у нашия народ не е зарасъл. Именно времена като днешните неспирно и все по-настойчиво ще ни го показват. Априлската саможертва го бе заглушила за повече от век, но това време изтече.

И хората у които най-трайното ни османското наследство се обажда, искат да бъдат забелязани.

И оценени.

* * *

Робското никога не постига себе си в тека на три-четири поколения, колкото трае устната памет. За да добие съвършения си облик робското има потребност поне два пъти от по три-четири поколения, а ние ги имаме пет пъти.

Нека не си броим поколенията, нито да се сърдим на недомислията на непеошниците, които в своя елементаризъм ни обвиняват в глупост по-голяма от собствената си, защото не сме били искали да се откажем от робството и така да станем завинаги щастливи.

Истината е, че когато си българин не само на книга, ти не можеш да се откажеш от спомена, ако не за робството, то със сигурност за робското още повече, когато най-големите българи в в непосилните си борби с робското са изстенвали безпомощно ту „не сме народ, не сме народ”, ту „народе????” с оная неописуема смес от болка, горест, и страх, която и до днес ни прави неразбираеми за самите себе си, та дали не и непоносими в себе си.

Що се отнася до робството или присъствието нека приемем веднъж завинаги, че не е задължително да има робство, за да се прояви робското, но е невъзможно да не го е имало, ако то се е проявило.

И може би това и да ни утеши в неговата неизтребимост.

*Предлаганият текст е част от книга на Симеон Янев под заглавие „1876”,

която предстои да излезе.