/Поглед.инфо/ Високопоставената особа, питаеща несъмнено дълбоко уважение към българския фолклор, е известна и с публично афиширания си афинитет към торите. :) Което за един социалистически вожд е похвално, разбира се... Така съвсем логично в съзнанието се загнездва една историческа аналогия. Толкова далечна, колкото сравняването на несравними величини, но все пак...
И тъй, от 17 юли до 2 август 1945 г., лидерите на СССР, САЩ и Великобритания се срещат в Потсдам, за да решат бъдещето на следвоенния свят. Войната не е свършила още, но контурите на този нов свят започват вече да прозират. На 25 юли ръководителят на британската делегация, сър Уинстън Чърчил, се завръща в Лондон за огласяването на окончателните резултати от парламентарните избори в Британската империя, простираща се тогава върху, както и експлоатираща, 1/4 от земното кълбо. Както се оказва, разгромът на Чърчил и консерваторите е пълен! Водачът, превел страната през военните години, пада с грохот от власт! Нов премиер на Мъгливия Албион става водачът на лейбъристите Клемент Атли, до този момент вземащ участие в конференцията в качеството на лидер на опозицията... Като британски джентълмен с безупречни маниери, Атли се обръща към Чърчил с предложението да се завърне в Потсдам с него, като негов заместник и лидер на опозицията.. Предложението е достойно, джентълменско, но и отговорът на сър Уинстън е джентълменски и недвусмислен, без сянка от съмнение! Не че Атли се е съмнявал в него и за секунда. Чърчил отправя само една кадрова препоръка към своя приемник, а тя е да запази професионалния дипломат, сър Александър Кадоган, като заместник-министър на външните работи. За тези, които не знаят, начело на Форин офис тогава застава лейбъристкият профсъюзен деятел и закален изборджия Бевин.
Та, човек се замисля, как би изглеждал сър Уинстън, ако се бе възползвал от джентълменски протегнатата ръка на приемника си?! Ако бе поел отговорността за управлението на страната, че и на света! Ако се бе върнал. С импозантната си фигура там, на голямата кръгла дъбова маса в залата на двореца Цецилиенхоф, в иначе напълно достойната роля на заместник-ръководител на британската делегация?! Как би могъл да погледне в очите Сталин? Или Труман? А какво би прочел в очите на генералисимуса и президента, стоящи начело на двете свръхсили, току-що израснали от пепелищата на войната?
Историческите аналогии са нещо условно... Особено като се има предвид, че нивото на домораслата ни политическа каста е съвсем различно! Тук най-важна е именно отговорността за управлението на страната, а не бягството от носенето на кръста! Което е също похвално!!!
Ако има нещо безусловно, то то е, че промяната продължава. Въпросът е накъде...