/Поглед.инфо/ Коментар на Калин Терзийски, в. „Новинар”
Позволявам си да кажа в началото една американска поговорка: Ако ти дадат лимон – направи си лимонада!
Американците не ги знам добре. Виждал съм доста шопи, торлаци, власи, турци, цигани и гърци, познавам и всевъзможни европейци, но американците не ги познавам като хората. Но от това, което съм виждал и чувал за тях – знам, че наистина от всеки лимон те си правят лимонада. И я пият в жегите с наслада. Ха – има и рима даже. Докато ние най-добре умеем като ни дадат лимон, да го сдъвчем необелен. За да предизвика на лицата ни още по-кисела гримаса.
Даже - ако някой ни даде лимон - ние, българите, ще съумеем с него да си предизвикаме най-вече някоя язва на дванадесетопръстника. Или ще си го изстискаме един на друг в очите.
Искам да кажа – от всичко ние умеем да извлечем най-лошото. Ние винаги, когато получаваме нещо, решаваме, че на нас се е паднал лошият дял.
А на какво се дължи това, братя мои и сестри? Ще ви кажа. Това се дължи на факта (да, несложен психологически факт), че когато получиш лошия дял, ти някак си се чувстваш оправдан за това, че не правиш нищо, че не работиш, че не успяваш и че не те бива.
Аз получих лошия дял, на мен се падна лошият дял!
Така вика хитрецът, който все получава лошите дялове – и като извика така на всеослушание – той се чувства напълно спокоен и оправдан за това, че не прави нищо по въпроса за своето благоденствие. Той просто е получил лошия дял и сега има право да си клати краката!
Защото който получи добрия дял, е отговорен да не го пропилее! Но който получи лошия дял – той може да си остане честит и напълно безотговорен.
И ние, българите, гледаме все да получаваме лошия дял. Или поне да представяме така нещата, че да излиза, че сме получили лошия дял. Каквото и да ни се случи – все е лошо или поне не е на добре!
Аз – за да успокоя всички, които ще ме обвинят в прекалено обвиняване на българите и щадене на себе си – съм абсолютно същият. Защото съм българин. Всъщност именно затова си позволявам да говоря така. А говоря така, защото искам да започна да се боря с тая своя черта. Чертата, която ме прави хитър, безотговорен самоокайвач.
И така. Получихме наскоро серия от лимони. Хм, грешка. Серия от земни трусове. И ние открихме в това природно явление един доста необятен простор за развихряне на черногледството си и на самоокайването си. Пак върху нас, клетите, се струпа най-лошото! Ужас, ужас!
А не е ли редно да помислим върху това: кои са добрите страни на цялата тая работа с трусовете? Не е ли редно вместо да търсим и в земетресението хубав повод за оправдаване на всевъзможни безобразия (възникнали не заради трусовете, а заради собственото ни невежество или мързел), да преценим каква полза са ни донесли?
Примерно – земетресенията ни показаха, че сградите, в които живеем, не са чак толкова зле построени. Щом нито една не падна при трус с магнитуд 6 – значи са доста по-качествени, отколкото мислехме! А това определено е добре. Поне аз мисля така. Друго – тия, които бяха наистина некачествени – си проличаха! При това – без никакви жертви! Та това е доста добре! Нали?
Освен това – цялото общество се разтресе. А разтрисането дава началото на замислянето. Хипократ винаги е казвал – хроничното заболяване трябва да се доведе до криза, а след това и кризата да се овладее. Земетресението е една малка криза. Която може да даде началото на излекуването. Не е ли така?
И най-накрая: Сетихме се за природата, която бяхме загърбили. Тя ни напомни с почукване по навирения нос за себе си. А се сетихме и един за друг. Когато излязохме по пижами в тресящата се нощ и се видяхме със съседи, с които не се бяхме виждали от години. А страхът побратимява хората и развързва душите и езиците. Да.
Та, ако имаме лимони – да вадим каните и сокоизстисквачките!