Пети фестивал "Изкуството на барока" - Концерт "ВЕЛИКАТА БАРОКОВА ЕВРОПА"
Балкански бароков бенд
Още е съвсем млад – на една година, образуван по идея на известния френски флейтист и бароков специалист Жан-Кристоф Фриш. Целта: “Да събира заедно виртуози на бароковата музика от балканските държави.” Програмата на концерта показа на софийската публика, препълнила Военния клуб, шедьоври на Хендел, Бах, Моцарт, Люли и до тях – две почти неизвестни композиции. Впрочем, подобно подреждане на програмите е заложено и в “конституцията” на ансамбъла, в който младостта властва. Което означава, че от млади, музикантите усвояват различни международни практики и възгледи по отношение на барока, взаимно се учат в общоизвестния репертоар и усвояват непознат.
Плътно, със сгъстена звукова концентрация, великолепно артикулирано и с вибриращи в пространството тембри прозвуча Сюитата из “Армида” на Люли. Действително експертно музикантско “изявление” в бароковия спектър. След това започнаха различните “пробиви” в бароковото слово на ансамбъла: при Кончерто гросото на Хендел започна да ме притеснява елементарната ансамблова /не/спойка; в шлагера на Моцарт “Малка нощна музика” (така и не разбрах защо трябваше да го чуя в абсолютния му, класически рококо-дискурс в тази програма) нямаше и капка от трансформираната звуково-темброва артикулация на Изхар Елиас в транскрипцията на Росиниевата “Семирамида”, но също и изобилстваше от малки, дразнещи ухото “дефекти” – все около ансамбъла, хомогенността и стандартите в звукоизвличането! Последва също толкова популярният Пети Бранденбургски концерт на Бах, в който проблемите се прехвърлиха върху енергията на звука, което най-вече се отрази на изявите на клавесина – великолепната импровизационна каденца някак потъна в екзистенциална изолация, трудно се чуваше цялото. Вярно е, че седналите по-назад в залата дочувахме звуци, които даваха да се разбере високото качество на типа импровизационност, но, общо взето, каденцата бе оставена някак да потъне в “собствен свят”, без да удържи, обаче, задължителния си блясък в общуването с публиката. По някакъв начин ансамбълът още търси своята звукова хармония, лицето на звука си, индивидуалното му качество. И това е нормално за формация, която “работи” с толкова взискателен материал.
И ето две имена в края на програмата - Амандо Иванчич (1727-1790) – австриец с хърватски корен, който прекарва живота си като монах от Ордена “Св. Павел” под името Амандус. Неговото композиционно дело върви между барока и ранната виенска класика и е обемно – 21 меси, 7 оратории и 22 симфонии. Една от тези симфонии ни бе показана от балканските барокисти и тя кореспондираше повече с творчеството на Йохан Кристиан Бах, отколкото с това на неговия баща. Произведението е красиво издържано, изцяло в духа на ранната виенска класика и бе изпълнено с изящество и прозорливост в съотношенията щрих и динамика. Накрая програмата отиде към един приятен микс от унгареца Мордекай Розентал (1789-1848) с унгарски танци, които органично се преливаха в игрива виенска валсова класика. Ето един начин, при който държавно устройство – като Австро-унгарската империя – може да се предусети чрез съчетание на музикалните знаци. Самият Розентал се бе подписал с ярки Клецмер-сегменти, сигурно положени в тази фактура със съзнанието да не се забрави, че Розентал (истинското му име е Маркус Рожавьолги) е евреин. Това бе музика за салона, музика за преговори на политици или за настроение на банкери, поднесена с усмивка и от ансамбъла.