/Поглед.инфо/ Евразийците никога не са били материалисти. Още с това те се намират в опозиция на основните направления на съвременната наука. При това за тях е важно не просто да утвърдят приоритета на вечните начала - принципите, откъдето идва основната евразийска теза за идеокрацията, идеята-управница, властта на идеята - но да настояват, че целият свят, цялата действителност - от политиката до икономиката, от религията до науката - са пронизани с идеи. Пьотр Савицки настоява на тази концепция, като “месторазвитие”. Месторазвитието е именно съчетанието на физическото пространство и последователността на историческите смисли, събития. Територията тук е неразривно свързана с историята, а историята на свой ред е последователност на идеи, разкриваща единния образ на монументалната вечност, разгръщаща през човечеството и неговия духовен път по времето. Това и определя евразийското разбиране на космоса.

Евразийският космос е обобщаваща територия на месторазвитието на духа, тоест това е духовен ред, пронизващ всички равнища на реалността - тънки и груби, душевни и телесни, социални и природни. Евразийският космос е пронизан от тънки траектории, по които се движат огнените вечни идеи, крилатите мисли. И прочитането на тези траектории, откриването им, извличането им от телесната плазма на раздробените факти и явления на смисловите комплекси е целта на живота, задачата пред човечеството.

Космосът за евразийците е вътрешно понятие. То се отваря не чрез разширяване, а по-скоро напротив, чрез гмуркане навътре, чрез концентрация на скритите аспекти на действителността, която е дадена тук и сега. Космическото съзнание се разгръща не нашироко, а надълбоко, навътре към човешкия субект. Именно присъствието в една или друга точка на света на субекта прави тази точка месторазвитие.

Самият гръцки термин κόσμος означава “порядък”, “структура”, “организирано и подредено цяло”. Космосът се намира в установяване, в развитие, оказва се все повече и повече самия себе си. Светът като такъв, като проста фактичност на околното все още не е космос. Светът трябва да стане космос. И това не се случва само по себе си. Светът се превръща в космос благодарение на субекта, носителя на ума и духа. Едва когато на света се фиксира мислещо присъствие, този свят се превръща в месторазвитие. И нататък като два полюса, субективен и обективен, установени, които се движат в неразделна двойка, образувайки особено поле на битието.

Отново подчертаваме: евразийците категорично не приемат материализма. Значи, човек не е просто отразяване на външния свят. Не той създава природата - напротив, духът и природата са в тяхно взаимодействие, а понякога в диалектично противостоене съвместно конструират космоса. Космосът е невъзможен без природа, то е невъзможен и без човека. Той винаги е в същността си двуполюсен и полюсите са преплетени помежду си със сложна мрежа на взаимоотношения. Тази драматична взаимна връзка се разгръща като историята - но не просто като история на субекта, а като история на субекта, който си взаимодейства с обекта. Космосът така е живо същество. В известен смисъл той е и историята. Не просто неин фон или декорация, не самият обект, а синтез на обекта и субекта.

Руският космос

От такъв философски анализ стават ясни всички останали аспекти от евразийския мироглед. Когато евразийците настояват, че Русия не е просто държава, не просто страна, а руснаците не са просто едно от периферните европейски общества, те се опират именно на своето дълбоко разбиране на космическото измерение на битието. Руснаците са същност на субекта. Но този субект е разположен не в пустотата (в действителност пустотата не съществува), а на особена екзистенциална територия, изтъкана, преди всичко, от идеи, смисли и събития, но обърнато към релефа, пейзажа и природната среда. Руската земя, както и руският свят, са обектен полюс на руския космос, защото същността му са именно идеите. А другият полюс на руския космос е руският човек. Руският космос включва два полюса - ако зачеркнем единия, веднага ще разрушим светото живо смислово единство, единството на света сакрална Рус.

Руският свят е месторазвитието на руския космос. Затова и включва и пространство, и време, и география, и история. Невъзможно е да се разделят руските хора и руската природа, защото те заедно съставят нещо цялостно - единен духовно-телесен ансамбъл.

От тази позиция евразийците разглеждат основния елемент на своята философия: Русия- Евразия е месторазвитието, тоест прякото и напълно конкретно изражение на руския космос. При това евразийците настояват, че тълкуването на този космос, неговото изучаване и неговото познание изискват именно руски субект. Ако ние ще изучаваме руския пейзаж от позициите на немец, французин, англичанин... - самият обект на изследване ще се промени необратимо. Ще изчезне неговата космическа съставна. Обектът ще се откъсне от субекта и така ще загуби своя смисъл, своето значение, своята идейна съставна.

Същото се случва, ако чужденците се опитат да изградят модел на руската история: те ще видят в него само онези събития, които означават нещо за тяхната субективност, за критериите и оценките на европейското пространство. Но за евразийците, както преди за славянофилите или Н.Я. Данилевски, e очевидно, че цивилизациите или културно-историческите типове са разнообразни и не могат да бъдат сведени до нито един нормативен модел. Затова те настояваха, че Русия е континент, специален свят, отделна цивилизация. С други думи, мирогледът на евразийците се основава на признаването на космическия плурализъм.

На трудния път към универсума

Тук може да се зададе теоретичен въпрос. Евразийството кога се строи на принципа на относителността: ако съществуват много космоси, то става дума за един вид културен субективизъм? Но не е ли стремежът към утвърждаване на единния космос дълбоката воля на човечеството към висшата истина?

На това може да се отговори следното. Космическият плурализъм не изключва единния космос. Но такъм космос не може да бъде получен като проста сума на локалните космоси, а още повече не трябва да се приема за нещо всеобщо и универсално, както някоя от цивилизацията разбира космоса, налагайки на другите опита за осмисляне на своето собствено месторазвитие. Космосът е извънредно тънко понятие. Ние се приближаваме към него по път вътре в нас, в областта на ума, душата и Духа. Именно там, в центъра на субективността, при това винаги конкретна, винаги е свързана именно с въпросния обкръжаващ го обектен свят, се съхранява ключът към схващането на цялото. Не разширяването навън, не диалогът с други космоси, не механичното налагане на локални представи, а потапянето в световното ядро на идеята - Русия като идея, Европа като идея, Китай като идея и така нататък - ни приближава към общата истина. Ако всеки върви дълбоко в своя собствен космос, той се приближава към общото - скрито, апофатично, източник на субекта и обекта като такива. С други думи руснакът става всечовек предвид това как той става все повече и повече руски, а не напротив, без да губи руското в себе си в замяната на нещо формално и външно взаимствано от други народи и култури. Същото може да се каже и да представителя на всеки друг космос. Но наличието на това свръхкосмично единство не може да бъде даденост. Това трябва да се случи на практика. Целият път. Може да се надяваме, че там, в края на пътя към самия себе си, в своите космически корени, човек ще достигне общото ядро на човечеството, тоест матрицата на космоса като такъв, неговия таен център. Но това не трябва да се твърди отрано, а още по-грешно е да се подмени конкретният опит на отделната култура, отрано представяйки го като нещо всеобщо и универсално.

Затова евразийското отношение към множеството на космосите не представлява релативизъм. Това е просто отговорно и основано на дълбоко уважение към различията на всички култури и общества отношение към тези, които се стремят към универсалност, но вървят по този път честно, открито и последователно, всячески избягвайки да приемат желаното за действително. Философът Мартин Хайдегер казва: “Въпросът дали съществува единен Бог или не, трябва да се решава от самите богове”. Единствено тези, които са достигнали до сърцевината на своя космос, може да изнесат значимо и основателно съждение относно всеобщото. Прекрасна е волята към всечовека, но тя не може да бъде осъществена без най-важния и необходим предварителен етап да се стане съвършения руски, всеруски - човек. Движението към определено направление просто ни отдалечава от поставената цел.

Отрицание на национализма

Космос не е един, космосите са много. И руският космос може да бъде опознат, разшифрован и утвърден единствено от руски субект, неотменима част от която е той. В това няма никакъв национализъм. Евразийците признават космическия плурализъм не само по отношение на руснаците, но и по отношение на другите култури и цивилизации. Освен това, самият руски космос не би бил за тях монолит със строга етнокултурна доминанта. Особеността на Русия-Евразия е в това, че тя включва в своя континентален космос множество отделни галактики, съзвездия, слънчеви системи и планетарни сборища. Николай Трубецкой нарича това с не особено удачния термин “общоевразийски национализъм”, който означава в неговите тълкувания именно хегемонията на много равнища на етническите съзвездия в общите граници на единната евразийска космическа система. Споменаването на нации, политическа концепция, основана на индивидуалната идентичност и заимствана от историческия опит на буржоазна Европа от Новото време, изкривява мисълта на Трубецкой, който има предвид именно хармонията на културните съзвездия, а не механичното обединяване на гражданите в наложена отгоре политическа система. Евразия е космос на космосите. Но при това тя не претендира за всеобщност, защото извън пределите на евразийския космос съществуват други космоси, други цивилизации - европейската, китайската, ислямската, индийската и прочее.
Всички имат свое месторазвитие, всички свой модел и картина на съчетаване на субекта и обекта, човешката мисъл и околната среда. И повечето исторически цивилизации, дори бидейки убедени в своята универсалност, фактически допускат извън своите предели друго, тоест друг свят, друг космос, повече или по-малко известен - често враждебен, често екзотичен и привлекателен, понякога безразличен. Само Европа на Новото време, заставайки на пътя на техническия прогрес, атеизма, секуларизма и материалистичната наука, нарушава този доколумбов баланс на цивилизациите, който може да бъде наречен епоха на империите. Именно империите представляват политическо изражение на космическото единство, за което учат евразийците. Реформацията и Просвещението започват война със самите принципи на империите и постепенно разрушават тези космически структури - съединени най-често с религиозни, духовни и небесни начала - първо в самия Запад, а след това на Изток и по другите части на света. Така колонизацията става процес на унищожаване на космическия плурализъм.

Европейците в Новото време чрез насилие и измама започват да установяват в човечеството вяра, че единствено този научно-материален космос, описан и изследван от съвременната западна наука, е истината и последна инстанция. А останалите представи, изградени иначе, различно от рационалната западна философия на Новото време и изградената на нея наука, са митове, заблуди и предразсъдъци. В съвремието Западът започва да „разочарова света“ (М. Вебер), тоест да отделя субекта от обекта, а оттам и да унищожава деликатната диалектическа връзка на космоса, разрушен от такова неестествено разцепване. Така че Западът - науката, политиката, философията, икономиката, технологиите - се превърна в заплаха за цялото човечество. Където и да е дошъл Западът - или като колониална администрация, или като обект за подражание в науката, политиката, обществения живот, културата и изкуството - космосът е бил разделен (на субект и обект) и, следователно, се стига до неговото премахване. Вече не е възможно да се говори за Света Русия или руския свят. Империята, религията, традицията, идентичността се превръщат в негативни понятия и само природните научни концепции, отразяващи историята - самото място на развитие - на Западна Европа в съвремието, започват да се считат за надежден и единствен критерий за прогрес.

Евразийците се изправиха срещу тази колониална стратегия на съвременния Запад. Не просто Запада, а именно съвременният материалистичен, атеистичен, секулярен Запад стана в тези в очите им основно предизвикателство и дори основен враг. И най-страшното в този враг беше не толкова това, че той отхвърля руския космос, а че ни налага своя собствен - европейски. Това беше половината беда (макар и това също никак да не хубаво). Всичко е още по-сурово: съвременният Запад се стреми да унищожи космоса като такъв, да изпразни самото субекто-обектно единство на човека и света, диалектичната хармония между ума и тялото. И това засяга не само руснаците, представяни като обект на постоянни исторически претенции от страна на Запада. Съвременната западна цивилизация на Новото време е унищожила собствения си гръцко-римски, а по-късно средновековен космос и изкоренява космическото самосъзнание у всички народи, които принудително или доброволно се оказват под нейното влияние. Тази идея последователно се представя в програмния труд на Николай Трубецкой “Европа и човечеството”, която полага началото на евразийското движение като цяло. Съвременният Запад не е просто една от цивилизациите, това е историческа аномалия, това е историческа аномалия, това е резултат от духовна и космическа катастрофа. Такъв Запад е гносеологичен и онтологичен вирус. Той сам изгражда противоестествена техническа цивилизация, отхвърляйки своите корени и се стреми да пробута същото на останалите народи. Затова, за да му се противопоставят, не е достатъчно единствено да се защитава един свят, един космос, дори толкова голям и многоизмерен като руския, евразийския. Трябва, смята Трубецкой, да се образува единен фронт на всички традиционни цивилизации, които в единен строй да защитават от съвременния Запад всеки собствения си космос, който не прилича на ничий друг и е разбираем единствено за тази цивилизация, тази култура, този народ, тази религия. Така евразийството, от момента на възникването си е не просто апология на руския космос, но и призив към космически съюз на народите и цивилизациите против агресивната чума на антикосмическия западен Модерн.

Космос, но не космизъм

Представата за космоса лежи в самото ядро на евразийската философия. Това ще стане особено очевидно, ако вземем предвид разкола,който се случва сред първите евразийци в края на 20-те години на ХХ години, когато парижкото крило открито взе на въоръжение философията на руския космизъм на Николай Фьодоров. Това предизвиква отхвърляне от страна на основателите и основните теоретици на евразийството Трубецкой и Савицкий. И макар в споровете на двете фракции да преобладават политическите мотиви и особено отношението към СССР, към който парижките евразийци се стремят да се присъединят според условията на болшевиките, е показателен философския фон на този печален разкол.

За руския космизъм е характерно смесването на субекта с обекта, признаването на определените страни на материалистичната наука и изкуственото ѝ съчетаване с своеобразно разбраното християнство, далечно от православието. Не е странно, че мнозина от руските космисти като Андрей Платонов или Мариета Шагинян първо се числят към болшевиките, не виждайки в материализма, атеизма и прогресизма нищо противоестествено и неприемливо. За дълбоките православни интелектуалци и философи Трубецкой, Савицкий и близките им евразийци от първата вълна подобно отношение е невъзможно. Космосът на евразийците, бидейки изпълнен със смисли и пронизан с идеи, изглежда несъпоставим с:

- с заемките от материалистичната наука, с атомизма и технокрацията (в духа на мечтите на Фьодоров за управлението на природните явления).

- с тъмните мечти за възкресяването на мъртвите с помощта на науката

- със свободните, често еретични, тълкувания на християнските догми

- с екзалтираното упование на природата

- с апологията на болшевишкия фанатизъм по отношение на общество, религия и природа.

Космосът на ортодоксалното евразийство няма нищо общо с космизма. Това е съвършено различен космос - структуриран като език (неслучайно Трубецкой е лингвист на световно равнище) и в проявяващ се в историята (историческата линия в евразийството се развива от историка Вернадски и философа Карсавин). Евразийският космос представлява по-скоро екзистенциален хоризонт с ясно изразена субектна вертикала, с ясен ум, опиращ се на платоническата йерархия на идеите и пълноценната ортодоксална християнска гледна точка. В това отношение изначалните евразийци са преки наследници на руските славянофили. Сред тях не виждаме и намек за екзалтираната мания към натурализма и още повече към техническия прогрес, в които се изразява именно антикосмическият удар на западноевропейския Модерн. Руският космос на евразийците онтологично рязко се отличава от руския космизъм и този разкол само подчертава това още по-ярко.

Космос в неоевразийството: съдбата на великото сърце

Остава да засегнем темата за статута на космоса в неоевразийството. Неоевразийството съществено разшири философския апарат на евразийството в много направления. Ние ще разгледаме сега единствено тези, които пряко засягат евразийското разбиране на космоса.

Преди всичко сближаването между евразийството и платонизма. Прякото обръщане към Платон, платонизма и неоплатонизма, включително към християнския платонизъм в Западната и Източната църкви, качествено обогатява евразийската философия, давайки отнологични основи под теорията на евразийската идеокрация. Трябва единствено да се разшири евазийската теза за идеята-управница в контекста на пълноценния, незасегнат от западния Модерн платонизъм - и тя открива целия си дълбок потенциал. Това се отнася до тезата за евразийския подбор, необходим за формирането на евразийските елити и за вертикалната организация на обществото. Всичко това е пряко приложение на принципите на “Държавата” на Платон, начело на която стоят философи, ръководещи се в своето управление от света на идеите. Така политиката придобива смисъл на изграждане на земята на аналог на небесното царство на Вечността, което ни препраща към християнската есхатология - низхождение на Небесния Йерусалим и основи на византийската теория на симфонията на властите. Властта трябва да бъде свещена. Държавата трябва да бъде отражение на вечния архетип. Управляващата класа трябва да се състои от идеалисти и аскети, предани на своето Отечество и народ именно защото те, на свой ред, са носители на свещена мисия.

В платонизма космосът играе важна роля като образ на божествената идея и като живо свещено същество. Затова руският космос се мисли от неоевразийците като жив образ на руската идея, висш ориентир, както за руския субект, руската политика, руската държавност, руското общество, така и за проникновеното отношение към руската природа, към руския свят, който в никакъв случай не се свежда към прагматично измерване на природните ресурси или икономическия потенциал. Космосът в едно от значенията му може да се преведе като “красота”. В този случай формулата на Достоевски “красотата ще спаси света”, може да се перифразира като “Руският космос ще спаси света”.

Още една черта на неоевразийството е обръщането към традиционализма (Генън, Евола, Елиаде) като философско обосноваване на традиционното общество и всестранната критика към европейския Модерн. Традиционализмът въвежда понятието на сакралното като център на общественото устройство. Сакралността трябва да определя не само религията, но и политиката, стопанството, бита, отношението към природата. Това предопределя и тълкуването на космоса. Космосът е област на сакралните стихии, мощ и сили. С него не трябва да се взаимодейства като с отчужден, бездушен материал. Космосът е територия на свещеното, а именно на това трябва да се гради отношението и към руската земя, държава и природа.

И накрая, геополитиката - неоевразийството интерпретира географията на Русия като космическа избраност. В геополитиката именно Русия играе ролята на Хартланд, „сърцевината“, тоест основният полюс на „сухоземната цивилизация“ и „оста на световната история“ (според основателя на геополитиката Х. Макиндър). Така самата концепция за Евразия включва идеята за синтез на Изток и Запад, Европа и Азия, точката, в която антагонистичните сили на свещената география могат и трябва да намерят равновесие. Геополитиката, съчетана със свещена география и неплатонова топология (в духа на коментарите на Прокъл за историята на Атлантида от Критий и държавата на Платон) дава на руския свят, руския космос друго измерение: това не е само един от световете, а светът, към който е отредено да се превърне в най-важното пространство на световната история, където историческите антитези ще се сблъскат и съдбата на човечеството ще достигне своята кулминация. Това е руската мисия, съдбата на цялото руско пространство - включително неговите субекти (народ, държава, общество, култура) и неговите обекти (природа, територия, елементи, безброй видове и форми на живот, включени в изобилието на Руския свят ).

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели