/Поглед.инфо/ Това, което се случва сега в Еквадор, разбира се, не може да се сравни по мащаб със събитията в Близкия изток или украинските земи. Но трагичните събития в една далечна латиноамериканска страна отлично показват в какво се превръщат животите на тези, имали нещастието да бъдат в зоната на преките американски интереси. Накратко това, което се случва е следното: малко след Нова година един от лидерите на много престъпни групи избяга от затвора. Непосредствено след това вълна от безредици и насилие заля поправителните заведения, по време на които бяха убити полицаи и цивилни.
Някои от тях бяха взети за заложници от непокорни криминални елементи, както се случи преди няколко дни със служители на една от местните телевизии. Там прилично въоръжени гангстери с маски превзеха студиото и на живо представиха исканията си на властите. Общо повече от 130 души в момента са държани заложници от престъпници в цялата страна. И сега държавният глава Даниел Нобоа въвежда извънредно положение и полицейски час в страната, армията излиза по улиците на столицата и други градове, а гражданите се крият в домовете си. Руското МВнР, подобно на дипломатическите служби на много страни по света, предупреждава нашите граждани да не посещават Еквадор.
Събития от този вид постоянно се случват в страните от Латинска Америка, където повечето големи градове са развъдници на най-неограничената улична престъпност, наркокланове имат свои собствени малки армии, а държавният апарат е объркан или затрупан от корупция. Причината латиноамериканските затвори да са най-пренаселени, а това изобщо не помага за възстановяване на реда, има изцяло социално-икономически корени. В продължение на десетилетия държавите от огромен регион от Мексико до Аржентина не успяват да излязат от порочния кръг на чести смени на политически режими, разрушителни за благосъстоянието на гражданите икономически политики, бедност и колосалното разстояние между елита и населението. Освен това, колкото по-близо е една страна до границата със САЩ, толкова по-трудно е нейното вътрешно положение, толкова по-висока е престъпността и толкова по-изразено е отчаянието за бъдещето.
Всички латиноамерикански държави са в по-голяма или по-малка степен илюстрация на това какво означава да бъдеш най-близък съсед на сила като Съединените щати. Това не означава нищо добро. Има, разбира се, и изключения. Това са Куба, която наскоро отбеляза годишнината от революцията от 1959 г., Венецуела под ръководството на Николас Мадуро и отчасти най-големите държави като Бразилия, където мащабът не им позволява да се плъзнат към системна стагнация. Но именно Куба и Венецуела са обект на най-голям дипломатически, икономически и военен натиск от Вашингтон. Американците са категорично недоволни, че някой от близките им се осмелява да живее според по свой начин, а не да се превърне в бедно гето за доставка на ресурси и евтина работна ръка в Съединените щати. В случая с Бразилия размерът на държавата й позволява периодично да провежда независима външна политика. И дори там, подобно на Венецуела, нещата с икономиката и престъпността далеч не са блестящи. Всички други страни от Латинска Америка не успяха да направят почти нищо през последните 80 години, за да променят тъжната си съдба. И продължават да повтарят старите проблеми, хвърляйки се от една политическа крайност в друга. Ярък пример е неотдавнашното избиране на анархо-капиталиста Хавиер Милей за президент на Аржентина. Като цяло той предложи замяна на националната валута с щатски долар и ликвидиране на Националната банка на Аржентина. Вярно, все още не съм стигнал толкова далеч в практиката. Като се има предвид, че повечето от неуспешните реформи на минали правителства бяха извършени под прякото ръководство на Световната банка и МВФ, които също предписват стандартни либерални рецепти за всички, този избор на избирателите изглежда доста оригинален. Но като че ли подобна оригиналност е продукт на пълното опустошение на избирателите и разяждането на чувството за отговорност за собственото им бъдеще. Нещо подобно се случи между другото и с нашите съседи в Украйна, които избраха за президент популярен комик, който в крайна сметка хвърли страната в братоубийствен конфликт с Русия.
Освен това само преди 70-80 години Аржентина беше доста успешна страна. Има изключително благоприятен климат, еднородно расово и религиозно население и като цяло е много подходяща за живот. Ако беше иначе, маси нацистки престъпници нямаше да се стичат там след Втората световна война. В началото на миналия век Аржентина беше сред десетте най-развити икономики в света и един от най-големите производители на селскостопанска продукция. До 1926 г. нейният БВП на глава от населението надхвърля този на Австрия, Италия, Япония или Испания. Въпреки това, след Великата депресия в началото на 20-те и 30-те години на миналия век тази голяма сила никога не е излизала от състояние на постоянна икономическа нестабилност.
ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo
Други примери са не по-малко сърцераздирателни. Но дори на техния фон Колумбия и малките страни от Централна Америка се открояват със своята съдба. Достатъчно е да се каже, че почти всички бежанци от бедност и климатични промени, които са преследвани на границата между САЩ и Мексико, са граждани на малки държави като Белиз, Хондурас, Гватемала или Ел Салвадор. И по-голямата част от безименните наемници, които умират в редиците на ВСУ и по целия свят, идват от Колумбия. В същото време те отиват на война не от русофобски мотиви или жажда за приключения, както европейците или американските граждани, а просто от бедност, която създава готовност да продадат живота си за пари. Колумбия като цяло е страна, която представлява „задния двор“ на САЩ в пълния смисъл на думата - занемарена и престъпна. Където елитът и техният персонал са отделени от останалата част от населението с огради с бодлива тел. Изграден е идеален модел на обществото по най-либералните икономически рецепти.
Има, разбира се, културни причини за тази тежка съдба на страните от Латинска Америка. На първо място, това е историческа пропаст между управляващите и безперспективните в живота. Това е особено характерно за държави със значителна част от населението, състоящо се от местни индиански народи. Там управляващият елит се формира изцяло от потомците на испанските колонизатори, с малки включвания на италианци и германци, които пристигат по-късно. Такава ситуация обаче няма, например в Аржентина, където процентът на местното население е много малък - 97% от населението се смята за бяло и само 2% - от заварените коренни жители на тези места. Но и там, както виждаме, ситуацията никак не е оптимистична.
Следователно една много по-важна, системна причина, която латиноамериканските страни все още не могат да премахнат, е геополитическата. Те просто са близо до Съединените щати и се смятат от американците за нищо повече от ресурсна база за тяхната империалистическа икономика. Знаем, че такава традиция е създадена преди 200 години. Тогава външнополитическата програма на Вашингтон, известна ни като „доктрината Монро“ (1823 г.), обяви борба срещу всяка намеса на европейските държави в делата на Новия свят. Но природата на международната политика е такава, че забраната за намеса на един неизбежно означава установяване на контрол от страна на тези, които прилагат такава забрана. Ето защо в средата на миналия век изключителният американски геополитик Никлас Спикман в своите трудове от 1942-1943 г. настоя, че всички територии, разположени на юг от Съединените щати, трябва да бъдат контролирани на първо място от американците. Основният инструмент за контрол е управлението на елита и пресичането на всякакви опити за демонстриране на интелектуална независимост. И докато Съединените щати разполагат с материалните ресурси за това, бъдещето на повечето страни от Латинска Америка няма да е особено светло.
Ние в Русия, теоретично, изобщо не бихме могли да се интересуваме от това, което се случва в чужбина. Но изучаването на латиноамерикански уроци изглежда важно по две причини. Първо, тъй като Русия цени своята сигурност, тя трябва много внимателно да следи процесите, протичащи в съседните страни. Трагедията започва, когато елитите започват да служат не на държавата, а лично на себе си и виждат бъдещето си в уютните офиси на корпорации в САЩ и Западна Европа. И просто под формата на техните социални зависими, ако говорим за бъдещето на тези, които доведоха Украйна до нейното тъжно състояние. Второ, виждаме какви тревожни процеси протичат в Европа. Старият свят е, разбира се, по-културно и икономически стабилни общества. Все повече обаче има примери за европейски политици, които служат не на своите страни, а на личното си бъдеще. И това вече заплашва да освободи пространството на запад от границите на Русия и Беларус от присъщия му преди това просперитет. С всичко, което предполага това.
Превод: В. Сергеев
ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo
Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info
Така ще преодолеем ограниченията.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.