/Поглед.инфо/ Кой и какво стои зад сензационната победа на републиканския кандидат от 8-ми ноември

Какво всъщност се случи в САЩ на президентските избори от 8 ноември, какво се случва след тях и какво може да очакваме в близко бъдеще? Защо за 45-и президент на САЩ сензационно бе избран републиканският кандидат Доналд Тръмп, а не съперницата му от Демократическата партия Хилари Клинтън, чиято победа обявяваха всички социологически допитвания, прогнози и сякаш дори предсказанията на покойната Ванга и Едгар Кейси?

Очевидният отговор на тези въпроси може да получим, ако се вгледаме в електоралната карта на изборите – огромното мнозинство щати гласуваха почти така, както преди четири години, когато демократът Барак Обама получи 65,9 млн. гласове, както и гласовете на 332-ма електори от 26 щата. Обама победи републиканеца Мит Ромни (60,9 млн. гласа и 206 електори от 24 щата) и остана стопанин на Овалния кабинет в Белия дом за втори мандат – е, все пак „отстъпи” на съперника си два щата – Индиана и Северна Каролина, - в сравнение с триумфалната 2008 г.

Сега шест щата „си смениха цвета” от „син” (демократите), на „червен” (републиканците). Това са Айова (6-има електори), Уискънсин (10), Мичигън (16), Охайо (18), Пенсилвания (20), Флорида (29). Тези 99 електори трябваше да направят Доналд Тръмп 45-ия президент на САЩ, осигурявайки му в резерв мнозинство от 270 гласа, въпреки че като цяло за републиканския кандидат гласуваха по-малко избиратели, отколкото за Хилари Клинтън (според неофициалните данни това са 60,35 млн. души срещу 61 млн. души). Подобна ситуация в историята на САЩ се случва за четвърти път, а за изминалите 16 години - вече за втори път – през 2000 г. републиканецът Джордж Буш-младши стана 43-ият президент (271 електори), въпреки че за него гласуваха общо 50,46 млн. души срещу 51 млн. гласа за демократа Ал Гор. Днес „сините”, след „осемлетката на Обама”, отново загубиха.

Следващият въпрос е защо се случи това? Въпросът, по всичко личи, няма прост и еднозначен отговор. Изглежда, най-вероятно става дума за задълбочаване на кризата в американската икономика, силно засегната в последните четири години от промишлената агломерация в Средния Запад. Към нея спадат четирите щата (без Флорида), а ако причислим към тях и аграрния Айова, стават пет от общо шест, „сменили цвета си” в полза на Тръмп.

Човекът “коктейл Молотов”

Ето какво писа за тия неща още на 3 ноември в „Хъфингтън поуст” известният кинорежисьор документалист Майкъл Мур, първоначално привърженик на „антисистемния” демократ Бърни Сандърс: „Тръмп ще довърши Клинтън. Още когато стоеше под сянката на завода „Форд мотърс”, по време на мичигънските праймърис, Тръмп заплаши корпорацията, че ако тя наистина затвори този завод и го премести в Мексико, той ще наложи 35 % данък за всеки автомобил, произведен в Мексико и внесен обратно в САЩ. О, колко сладка музика бе това в ушите на работническата класа от Мичигън! А когато подметна и заплаха срещу „Епъл”, че ще й забрани да произвежда айфони в Китай и ще я принуди да пренесе производството си в Америка, сърцата на хората се разтопиха и Тръмп си тръгна с победа, която трябваше да принадлежи на съседния губернатор Джон Касик... Дали Тръмп го има предвид, или не, едва ли е толкова важно, но той говори подобни неща на измъчените хора, и точно затова всеки пребит, безименен, забравен работяга, който някога си е бил част от нещото, наричано средна класа, обича Тръмп. Той е човекът „коктейл Молотов”, когото толкова отдавна очакват; човекът граната, която могат съвсем законно да хвърлят по системата, откраднала живота им. На 8 ноември, въпреки че те загубиха работата си, въпреки че банките им прибраха домовете, което причини разводи и ги лиши от жена и деца, въпреки че автомобилите им са в заложната къща, че години наред нямат почивка, че им наложиха шибания „бронзов план” Obamacare (1), въпреки че всъщност загубиха всичко, което имаха с изключение на едно – то не струва и цент, но е гарантирано от конституцията – правото на глас.

Те може да нямат пукната пара, те може да са бездомни, може да ги лъжат, да ги забравят – но това не е важно, защото в деня на изборите всички са равни – милионерът има същата тежест, както и безработният – тоест, един глас. И народът от бившата средна класа е по-многолюден отколкото класата на милионерите. Затова на 8 ноември разяреният избирател отива в кабинката за гласуване, получава бюлетина, спуска завесата и слага голям „Х” в графата с името на човека, който обещава да обърне с краката нагоре системата, която разруши живота му: Доналд Тръмп.

Те виждат, че елитът, който разби живота им, ненавижда Тръмп. Корпоративна Америка ненавижда Тръмп. Уолстрийт ненавижда Тръмп. Кариерните политикани ненавиждат Тръмп. Медиите ненавиждат Тръмп – след като го обичаха и създадоха, сега го ненавиждат. Благодарим ви, медии: врагът на моя враг е този, за когото гласувам на 8 ноември.

Да, точно така, на 8 ноември всички вие – простака Джо, простака Стив, простака Боб, простака Били, всички простаци на Америка – ставате и тръгвате, за да взривите мръсната дяволска система, защото това е ваше право. Избирането на Тръмп ще е най-тежката присъда, регистрирана някога в историята на човечеството, и това ще е дяволски яко”.

Периферията срещу Центъра

Естествено, във всяка криза на системата „периферията” страда в аванс и по-силно от „центъра”. Центърът на Средния Запад, щатът Илинойс и мегаполисът Чикаго, останаха „сини” на 8 ноември 2016 г. В цяла Америка „центърът” гласува за Клинтън, а „периферията” – за Тръмп. И ако президентските избори в САЩ бяха преки, нюйоркският милиардер днес нямаше да е „уинър” (победител), а „лузър” (победен).

Но законът си е закон, в американската електорална система изначално е заложен могъщ механизъм, който днес някои наричат анахронизъм, но той не позволява да се стигне до пълния крах на системата в угода на „центъра”. Затова, според действащите избирателни норми, победата е за Доналд Тръмп, а не за Хилари Клинтън.

Включително и благодарение на щата Флорида, който не само се ползва с почти всички блага на „глобалната икономика”, но е и преобладаващо населен с представители на етнически малцинства, които „по определение” следва да гласуват за Хилари Клинтън. Обаче в този „слънчев щат”, където всеки пети е испаноезичен и основно емигрант от Куба, нормализацията на отношенията с Острова на Свободата и запазването на властта на братя Кастро се възприема крайно негативно. И Флорида гласува за Тръмп: 4,605 млн. гласа срещу 4,486 млн.! Може да се каже, че именно тези „излишни” 120 000 избиратели на Флорида, заедно с „пенсилванския пробив” на Тръмп в най-голяма степен решиха изхода от гласуването на 8 ноември...

Флорида, където за Тръмп гласуваха половин милион души повече, отколкото за Мит Ромни преди четири години, е нагледен пример за други два механизма, които сработиха против Хилари Клинтън: некомпетентността на „екипа на Обама” и разочарования от него „ядрен” електорат на „партията на магарето” (2), както и позиционирането на кандидата на Демократическата партия в качеството му на едва ли не стопроцентов аватар на 44-тия (и първият „не-бял”) президент на САЩ.

Ето как милионите американски избиратели, които преди осем години повярваха в „чудото Обама” и лозунга му „Yes, we can” („Да, ние можем!”), се убедиха за изминалото време в обратното. Уви. През 2008 г. за Барак Обама гласуваха рекорден брой избиратели – почти 69, 5 млн. души. През 2012 г. броят им намаля до 65,9 млн., които бяха достатъчни за победата, а сега за Хилари Клинтън гласуваха едва 61 млн. души, но не гласовете не й достигнаха за победа, въпреки че Тръмп получи като цяло по-малко гласове от Мит Ромни (преди 4 години). Просто подкрепата за кандидата на демократите от средите на традиционния електорат, който по думите на Франсис Фукуяма е „коалиция на жените, афроамериканците, испаноамериканците, борците за околната среда и ЛГБТ” (а нека добавим и получателите на Welfare state (3), по различни причини се оказа слабо планирана.

Кои са тези причини?

Провалената здравна реформа Obamacare, намаляване мащабите и качеството на програмата за социална помощ, икономическата стагнация и гигантската реална безработица, вследствие на която нивото на жизнения стандарт на средния американец не достига дори равнището от 1972 г., плюс свръхвисокия ръст на дълговете – федералния, на отделните щати, общинския, корпоративния и дълга на домакинствата, на фона на растящото социално неравенство, което позволи да се говори за „средния американец” само като за „статистически фантом”. И още - извънмерните загуби за „налагане на демокрацията по света” – всичко това, и много други неща, доведоха дотам, че на междинните избори през 2014 г. много кандидати на Демократическата партия „по места” направо се отказаха от публичната подкрепа на президента Обама, за да не отблъснат от себе си избирателите. Хилари Клинтън пое по друг път: не критикува действащия президент на САЩ по нито един пункт и напълно възприе неговия курс. Възможно е „мозъчният тръст” на демократите да е бил дезориентиран от рекордно високите цифри на отрицателния рейтинг на Доналд Тръмп – социологическите изследвания показваха повече от 67 % неодобрение, докато за Хилари Клинтън неодобрението бе „само” 54 %. Както се разбра обаче, от тези 65 млн. избиратели, които не боледуват от „тръмпофобия”, в крайна сметка за републиканеца-кандидат гласуваха почти 60 млн., тоест електоратът на Тръмп бе мобилизиран на повече от 90 %. За съперницата му аналогичният показател бе само 67 %. Казано с други думи, всеки трети потенциален привърженик на Хилари Клинтън просто не отиде да гласува. Така гласуването, въпреки популярните щампи, все пак не бе „против”, а „за”. И демократите загубиха.

Синусоида по Хаус

Най-важна роля тук изигра промененият електорален профил на американското общество. Класическата и стандартна за стабилното общество „синусоида по Хаус” (4), която родните „либерасти” толкова харесват, че дори наричат такъв профил „едногърба камила”, е възможен единствено при „честни избори”, но се трансформира в също толкова класическия за общество в криза профил на „двугърба камила” с два пика – „десен” и „ляв”, - а също и с очевиден провал в центъра. До изборите през 2016 г. кандидатите на двете партии се бореха за „центъра”, сега центристката позиция, заета от Хилари Клинтън, бе обречена на загуба. В съперничеството с Бърни Сандърс тя успя да тушира този провал – макар не без загуби, - с помощта на административния ресурс на „партията на магарето”. Обаче съвсем естествено, не успя да привлече на своя страна антиолигархичния електорат на екс-първа лейди и екс-държавен секретар на САЩ, буквално олицетворение на американската политическа и финансова олигархия.

Изборът от 8 ноември 2016 г. за гражданите на САЩ бе избор между инерцията на продължаването на досегашния курс от американския елит и пределно рязката смяна. Програмата на Тръмп е насочена към възраждане на реалния сектор в американската икономика, към отказ от агресивната политика на имперския глобализъм. Тази програма бе ясно изразена в речта му от Гетисбърг, на 22 октомври ( “Речта на Тръмп, която взриви Америка”, 1.11.2016 г., в. „Нова Зора” бр. 41 / 2016 г.), и съвсем не е предизборно „бърборене”, което политикът забравя на другия ден след изборната победа.

От тази гледна точка бе много показателно и изказването на Тръмп от 19 октомври в Лас Вегас, на благотворителна вечер, където присъства „каймакът” на американския „елит”, включително и Хилари Клинтън. Републиканският кандидат не само прикани всички присъстващи да гласуват за него, но изля върху опонентката си и няколко тона убийствени компромати, включително как е ограбила „хаитянските села” (5) и как трябва да си „припомним всичко това” на предстоящата беседа с шефа на ФБР Джеймс Коми (девет дни след речта на Тръмп в Лас Вегас този достоен наследник на Едгар Хувър ще напише до Конгреса на САЩ, че разследването срещу Хилари Клинтън не е прекратено, че информацията ще бъде отласена и ще изиграе, според самата Клинтън, решаваща роля за поражението й). Освен това, „лейди Уау”, след многочасови колебания, не тръгна на лична следизборна конфронтация с Тръмп. Тя поздрави съперника си с победата и се дистанцира от масовите протести под лозунгите “Not my President” (“Това не е моят президент”).

Дали можем да приемем този нюйоркски милиардер, заемащ 131-во място в класацията на „Форбс” на най-богатите хора в САЩ, за някакъв „антисистемен” кандидат, за „американския Жириновски”, за политически чудак (6), издигнат на властовия Олимп заради стихийната воля на народното волеизявление? Разбира се, че може. Но това би била само едната страна на медала на избрания за 45-и президент на САЩ. Обратната страна свидетелства, че към този връх се е прицелвал повече от четвърт век. Още през 1988 г., в шоуто на свръхпопулярната Опра Уинфри, 42-годишният тогава Доналд Тръмп отговаря на очевидно „поръчковия” въпрос за своето бъдещо президентство.

„Опра Уинфри: - Вие казахте, че ако някога се явите на балотаж за поста президент, ще спечелите.

Доналд Тръмп: - Не зная, но съм сигурен, че ще спечеля. Няма да играя на загуба. Никога в живота си не съм приемал да загубя. И ако реша да го направя, значи ще имам огромен шанс да победя. Не знам какво мисли вашата аудитория, но според мен хората се умориха да гледат как ограбват страната им. Аз не мога да обещая всичко, но с най-голяма точност ще кажа, че страната ще има много повече пари без онези, които двайсет и пет години се обогатяваха на неин гръб. Всичко ще се промени, повярвайте!”

Въпреки законите на големия бизнес

И какво е любопитното тук? Най-интересното е, че тази препратка във времето, изречена от Доналд Тръмп, е препратка назад с 25 години, тоест връща ни някъде около 1963 г., годината на убийството на 35-ия президент на САЩ Джон Кенеди, от партията на демократите и католик по вероизповедание. Впрочем, той бе единственият американски президент, който искаше да върне на държавата правото да емитира националната валута – право, което през 1913 г. бе делегирано на Федералния резерв...

Тъкмо след 1988 г. младият милиардер-строител Доналд Тръмп от Ню Йорк, въпреки законите на големия бизнес, започва да работи активно с американското медийно пространство и да изгражда свой разпознаваем имидж: чете публични лекции, организира конкурси за красота и „битки без правила”, води телевизионни шоу и спонсорира политици. След 12 години, в 2000-ата година, Тръмп за пръв път опитва да вземе участие в президентски избори – като кандидат на Реформистката партия, и хвърля ръкавицата на един друг милиардер, Рос Перо. През 1992 и 1996 г. Перо бе независим кандидат, в двойка с вицеадмирал Джеймс Стокдейл. Перо отнемаше гласове от републиканците (съответно 18,9 % и 8 %), за да помогне за победата на Бил Клинтън. Тогава Тръмп – в двойка със същата тази Опра Уинфри – дори „превзе” два щата – Мичигън и Калифорния, но бързо разбра, че не е нужна трета сила в надпреварата между Албърт Гор и Джордж Буш-младши и оттегли кандидатурата си. През 2004 г. Тръмп става член на Демократическата партия, а също един от основните й спонсори. След победата на Барак Обама през 2009 г. Тръмп минава в лагера на „слоновете”-републиканци. Всичко това му позволи да навлезе дълбоко в тънкостите на американската политика, без да загърби бизнеса си.

Откъде извира силата

Въпросът в случая е дали Тръмп следва вътрешните си потребности и дали не го „ръководят” политически сили отвън.

Ако проследим историята на сегашното поколение от фамилията Тръмп (или дори клана Тръмп-Маклауд), към която спада и 45-ият президент на САЩ, може да установим твърде любопитен момент: неговият невероятен – за „обикновено” семейство на милионери – възход започва, след като по-малкият му брат Робърт се жени за Блейн Бърд, една от най-прочутите „светски дами” на Ню Йорк. След това сестрата на Доналд – Мери-Ан Тръмп-Бари, прави зашеметяваща кариера на съдия, в крайна сметка тя става старши окръжен федерален съдия (за да стане ясно какво означава този пост, трябва да кажем, че такива съдии са всичко на всичко девет души в САЩ, а пък оглавяваният от Мери-Ан апелационен съд наскоро наложи глоба на 14 големи транснационални корпорации на обща сума повече от 100 млрд. долара). Елизабет Тръмп пък започва работа в системата на „Чейс Mанхатън банк” („Chase Manhattan Bank”), първо като „executive assistance”, тоест заместник на изпълнителния директор, а после като „executive officer”, тоест изпълнителен директор на отдела в Ню Йорк – но вече „Джей Пи Морган чейс” („JPMorgan Chase”). Самият Доналд Тръмп и по-младият му брат Робърт продължили да се занимават със строителен, игрален и т.н. бизнес. Естествено, използвайки кредити от „Чейс Манхатън” и защитата на адвокат Робърт Бари, съпруг на съдия Мери-Ан Тръмп-Бари...

Едва ли е чудно в такъв случай, че в редиците на силите, подкрепящи Тръмп на президентските избори от 2016 г., са и „JPMorgan Chase”, и „Карлайл груп” („Carlyle Group”), и „Креди Суис” („Credit Suisse”), и редица други гигантски транснационални корпорации, а пък стойността на медийното покритие на неговата кандидатура се оценява на няколко десетки милиона долара. При това преките загуби на Доналд Тръмп от провеждането на изборната кампания са 50 (!) пъти по-малки, отколкото аналогичните показатели на Хилари Клинтън. Нима е чудно, че Тръмп получи подкрепата на редица американски спецслужби, включително ФБР и военното разузнаване? Освен това около нюйоркския милиардер постоянно се виждат фигурите на висши представители на католическата църква – и дори въпреки публичните му „престрелки” с Римския папа Франциск, 52 % от американските избиратели-католици гласуваха за Тръмп (на практика, всички „латиноси” в САЩ са католици). Не са толкова много в сравнение с 81 % WASP (бели англо-саксонски протестанти - White Anglo-Saxon Protestant), но все пак са много повече, отколкото за Хилари Клинтън.

По-нататък какво?

Компромис от позиция на силата

Защо избирането на Тръмп предизвика голям шок сред глобалистите от всички породи по цял свят? Защо Соросовите НПО-та организират протести в най-големите градове на САЩ, заплащайки на участниците по 150 долара за денонощие? Защо американски „звезди” от шоубизнеса и спорта не приемат победата на републиканския кандидат и повтарят като мантра предизборните обвинения на Хилари Клинтън към нейния опонент и привържениците му във „фашизъм, расизъм, сексизъм, хомофобия, ксенофобия, ислямофобия” – трудно е да се изредят всички?

Отговорът на тези въпроси изисква да бъде формулирана работната хипотеза, че победата на Тръмп погребва модела на „еднополюсния глобализъм” на Pax Americana, в чиито рамки може да съществуват посочените вече социални групи, и то в днешния си статут на привилегировани.

Единният глобален пазар на днешната „империя на долара” от днес подлежи на „многополюсна” фрагментация. В тази връзка тезата за „нова Ялта”, с хипотетичното участие на Доналд Тръмп, Си Цзинпин и Владимир Путин, също има достатъчно прогностична сила, както и тезата, че видите ли, целта на Тръмп е разкол в руско-китайския стратегически съюз и влизане на САЩ в позицията, добре отработена през двете световни войни от 20 век – „мъдра маймуна, наблюдаваща боя между тигрите в долината”. Днес САЩ нямат достатъчно време за осъществяването на подобна стратегема, нямат и ресурси, нито пък възможности „да останат в сянка” или „да излязат от сянката”.

Да, Тръмп бе издигнат на поста президент, за да отпише глобалните дългове – на първо място, американските, - и да преразпредели световните активи. В чия полза? – бенефициентите са известни в по-голямата си част. Той ще трябва да направи това не чрез ядрена война, а чрез „компромис от позиция на силата”, докато все още е възможно, докато „Вашингтонският обком” все още разполага с десетки, ако не и стотици политически аналози на комплекса Swifton Village (7), с който започва летящия старт в бизнеса на Доналд Тръмп. Филипините – на КНР, Украйна – на Русия; това са просто очевидните „преговорни позиции” в ръцете на човек, който смята „изкуството да сключваш сделки” за най-важното конкурентно предимство.

Дали 45-ият президент на САЩ ще започне пълен одит на Федералния резерв, както обеща, дали ще превърне най-важния емисионен център на съвременния свят в нова „The South Sea Company” (8) – засега не се знае. Но пък се знае, че днешният шеф на Федералния резерв Джанет Йелън ще остане до 2018 г. на поста си, но Доналд Тръмп няма да я предложи за следващ мандат.

В крайна сметка може да се каже, че днес в световната история идва

епохата на преговорите

Дали тя ще се окаже кратко затишие пред нова финансово-икономическа и военно-политическа буря, или ще бъде постигнат донякъде устойчив и способен за динамично развитие баланс на силите – зависи до голяма степен от „глобалния триъгълник на 21 век”, който описахме в нашата книга отпреди две години (9).

„Центърът на съвременния свят може да се представи като „глобален триъгълник”, чиито върхове са САЩ, Китайската народна република и Руската федерация.

Ако САЩ останат признат информационно-финансов, научно-технологичен и военно-политически лидер, а КНР, която още в началото на 2000-ата година добави към титлата си на най-голяма по население държава на планетата (над 1,3 млрд. души) и статуса „работилницата на света”, то Русия е „хранилището на света”, тъй като на гигантската й територия (включително морския и океанския шелф) са разположени между една четвърт и една трета – по различни оценки – от всички запаси на полезни изкопаеми на Земята. Освен това тя е наследница на „съветската империя”, което в случая е не по-малко важно. В рамките най-вече на този „глобален триъгълник” ще се реши и близкото бъдеще на човешката цивилизация. Другите метарегиони на планетата (Европейският съюз с особената роля на Великобритания като наследница на Британската империя, ислямският свят, Латинска Америка, „черна” Африка, Индия и „жълта” Азия, включително Япония и Австралия) ще играят несамостоятелна – тоест спомагателна и подчинена - роля.”

Оценявайки избирането на Доналд Тръмп за 45-и президент на САЩ, може да констатираме, че нашите прогнози изцяло се оправдават. А създаването на „тройния съюз” между Вашингтон, Пекин и Москва не е осъществяване на някакъв конфликтен модел, а оптимално условие за преодоляване на глобалната криза на човешката цивилизация.

Превод Илияна Велева