/Поглед.инфо/ „Наистина ли добрите времена приключиха?“, запита Мърл Хагард през 1982 година.
Тогава все още добрите времена не бяха свършили. Всъщност, те се връщаха, благодарение на политиките на Рейгън, освежаването на американския дух и края на Студената война, която изсмука толкова много от нашия живот. Но който и да печели днес, трудно може да бъде оптимист относно бъдещето. Демографските и икономически реалности не го позволяват.
Нека да помислим. Между 1946 година и 1964 година 79 милиона бебета са били родени- най-голямото, най-образованото и най-успешното поколение в нашата история. Бил Клинтън и Джордж Буш са родени през 1946 година, като те са част от първата вълна на т.нар. „бейби-бумърс“ (baby boomers) поколение.
Проблемът. Предположете, че 75 милиона от тези 79 милиона доживеят до 66-годишна възраст. Това значи, че от тази година до 2030 година средно четири милиона „бумъри“ ще се пенсионират всяка година. Това значи, че всеки ден 11,000 души стават подходящи за Националната социално-осигурителна програма (Medicare) и Социалните осигуровки (Social Security).
Прибавете имигрантите на тази възраст в категорията и факта, че „бейби-бумърите“ живеят по-дълго от поколението на своите предшественици и пред вас се разкриват огромните и неизбежни разходи, идващи за сметка на нашите най-известни програми.
Доходите ще претърпят съкращения, а данъците ще се увеличат, особено за социално-осигурителната програма, за да успеем да дадем добри старини на нашите родители. Що се отнася до остатъка на федералния бюджет, който е около четири трилиона долара, ние направихме четири поредни дефицита на стойност един трилиона долара. За да върнем бюджетния баланс, трябва да замразим и намалим харченията за отбранителните и други социални програми.
От Калифорния през Уисконсин до Ню Йорк ние виждаме процеса на работа на държавно ниво. Правителствените заплати са замразени, харчовете се орязват, правителствените пенсии и програми се намаляват. Калифорния и Илинойс са на ръба на деофлт. Градове като Детройт, Бирмингам, Стоктън и Сан Бернардино вече обявиха дефолт.
Що се отнася до националната отбрана, докога ще си позволяваме да харчим повече от следващите десет страни вкупом? Докога ще защитаваме държави на другия край на света? Колко още войни за трилиони долари като Ирак и Афганистан ще водим със заеми?
Освен това, дните на големите национални начинания приключиха.
Рузвелт създаде Новия курс и спечели Втората световна война, Айк създаде федералната пътна система, Кенеди се прослави с космическата програма, Линдън Джонсън имаше своето Велико Общество, Рейгън допринесе с военните си програми и орязвания на данъцте, Буш направи две войни и оряза още от данъците, Обама създаде Obamacare. Но вече не остана място за велики и големи неща. Единственото, което виждаме на хоризонта, са дълг и дефицит.
Европа вече е там. На юг- Испания, Италия и Гърция страдат от мерките за икономии. На север парите, давани за добруването на други нации, привършват.
Докато правителството на САЩ на всички нива поглъща 40% от БВП, а данъците 30%, то данъците и таксите ще се увеличават, а правителствените харчове ще бъдат контролирани или орязани. Алтернативата е да се унищожи дългът, като се обезцени долара- тоест чрез инфлация, създадена от ФЕД.
Но само веднъж можеш да ограбиш кредиторите. След това няма кой да ти се довери.
Има още един социален процес, за който не се говори. Работниците, които заместват пенсиониралите се „бейби-бумъри“, са в голяма степен от малцинствени групи. Чернокожи и латиносите са около 30% от населението и нарастват значително.
Въпреки това, двете малцинствени групи са с най-висок рейтинг на отпаднали от гимназията- около 50% в много градове, а тези, които се дипломират, са слабо образовани. Може ли техният принос за една развита икономика да бъде толкова голям, колкото този на „бумърите“ през 60-те и 70-те, когато техните изпитни резултати бяха най-високите в историята? В глобален мащаб американското образование стига до нивата на Третия свят.
Всички говорят за това как ще увеличим резултатите на тестовете. Но въпреки рекордните и непрестанно нарастващи инвестиции в образованието, никой от десетилетия не е намерил начин да създаде постоянство в това.
Освен това, докато „бумърите“ бяха родени в семейства, където майките и бащите бяха женени и живееха заедно, латиносите имат 53% на извънбрачен съвместен живот, а при афро-американците достига 73%.
Сред бедните белокожи и работническата класа, извънбрачните отношения достигат 40%, почти двойно на положението в чернокожа Америка, когато Пат Мойнихан написа своя доклад през 1965 година за кризата в чернокожите семейства. А връзката между живота без брак, употребата на наркотици, ранното напускане на училище, престъпността и лишаването от свобода е огромна.
Обвиняват ни за това, че сме като „лъжливото овчарче“. Но все пак си струва да отбележим, че един ден вълкът ще дойде.
Превод: Евгени Рушев