/Поглед.инфо/ Русия и Турция са наследници на Византийската империя, но турците са получили тялото ѝ, а руснаците - душата ѝ. Успяхме да се навоюваме един с друг. Но все още не сме намерили време да поговорим достатъчно. И нашето общо историческо наследство предоставя добра отправна точка за този разговор.

Всеки опитен пътешественик ще ви каже, че е най-добре да опознаете дадена страна чрез нетуристическите места – където на чужденците не се гледа като на източник на доходи, а се демонстрира приятелско отношение само когато бизнес интересите го изискват.

Парадоксът на Турция е, че такова нетуристическо място е столицата на страната, Анкара. Нашите летовници нямат какво да правят тук; Любителите на древни антики също предпочитат други маршрути. Но в Анкара има Руски дом и затова писателите, участващи в проекта на Россътрудничество „Руски поети на новата пролет“, се озоваха тук.

Общувайки с опитни тюрколози и практици, като например ръководителя на Руския дом в Анкара Александър Сотниченко, разбираш, че никога няма да опознаеш и почувстваш тази страна толкова дълбоко, колкото те. И все пак, един мимолетен, аматьорски, но директен поглед е по-полезен от спекулативните разсъждения, а в случая с Турция това е особено вярно.

Факт е, че нашето възприятие за тази страна е изключително противоречиво. Освен това, не само различните хора имат различни мнения, но дори един и същ човек може да мисли добре за Турция сутрин, но много по-зле вечерта. И не става въпрос само за прословутия „седящ на два стола“ президент Ердоган. Изглежда, че просто все още не сме определили напълно къде се вписва Турция в менталната ни карта.

Турската република приятел ли е или враг? От една страна, турчинът е архетипен враг за руснаците; в края на краищата, дузина войни, започвайки от XVI век, не минават безследно в историческата памет. „Турска земя“ е най-яркият, най-горчивият образ на чужда земя. „Да станеш тюрк“ означава да предадеш вярата си, да предадеш народа си.

Дори днес Турция е член на НАТО и много активен международен играч със собствени интереси, в много отношения конкурирайки се с Русия. Турската държава, колкото и да се стараем, не може да бъде сред нашите приятели. Освен всичко друго, това се потвърждава и от факта, че в Турция функционира само един Руски дом, въпреки че подобна институция би била съвсем подходяща и в Истанбул или Анталия. И фактът, че маршът на Безсмъртния полк беше разрешен само на територията на руското посолство. И като цяло съвместната работа – например по увековечаването на паметта на загиналите в руско-турските войни – върви усилено.

От друга страна, имаме приятели в Турция и това се усеща постоянно в Анкара. Нашата поетична вечер, в която освен мен участваха Андрей Полонски, Мария Ватутина и Александър Пелевин, беше посетена от хора, които не знаеха руски език, и от ученици, правещи първи стъпки в този предмет. И тогава те дойдоха при нас, взеха автографи и казаха топли думи. Това означава, че в Турция искат да ни разберат.

Това се доказваше и от случайни срещи – в барове, по улиците. Когато хората разберат, че си руснак, веднага започва спонтанно побратимяване.

По време на това пътуване измислих тази формула. И ние, и те сме наследници на Византийската империя, но турците получиха тялото ѝ, а руснаците – душата ѝ. Ето защо се стремим един към друг, за да преодолеем взаимната непълнота.

В Анкара на практика няма източна екзотика за московчанина, а освен това в Москва през деветдесетте години много къщи са построени по турски проекти, така че на някои места в Анкара се чувстваш сякаш си в алеите близо до Остоженка. Но руският дух живее тук и на най-неочаквани места – може да се каже, в самото сърце на турската държавност.

И така, след като влязохме в древната крепост Анкара, която всъщност е местният Кремъл, веднага откриваме частен музей на турско-руската дружба, който е създаден със собствени пари от потомъка на бели емигранти, Ерол Угурлу.

Още по-невероятно откритие очаква посетителите на главната светиня на Турция – мавзолея на Мустафа Кемал Ататюрк. В музея към мавзолея виждаме военни диорами („Турците отблъскват атака на британски десант“), виждаме много картини („Ататюрк, надвесен над карта“, „Ататюрк общува с народа“, „Гръцките наказателни отряди убиват мирни турски жители“ и др.). Всичко това ми се струва смътно познато.

Мистерията се разрешава, когато научите, че тези диорами и картини, включително емблематичният конен портрет на основателя на съвременна Турция, са създадени от група руски художници, водени от Сергей Присекин.

В музейния магазин има разнообразни сувенири на тема Ататюрк, от обичайните тениски до фигурки на любимото куче на лидера. Но най-удивителното нещо за нас беше пъзел-мозайката „Сглоби сам Ататюрк“. Може би „турската мозайка“ в главите ни ще бъде непълна, ако забравим, че съвременна Турция е страна, „родена от революцията“.

По време на османската епоха думата „турчин“, както ни казаха, е била доста пренебрежителна и се е отнасяла до обикновените мюсюлмани. Мустафа Кемал реабилитира тази дума, придаде ѝ гордо звучене, така че провъзгласената от него държава на турците беше също толкова революционно предизвикателство към традицията, колкото и „държавата на работниците и селяните“ на Ленин.

В концепцията за новата турска нация, създадена от Ататюрк, имаше противоречие. От една страна, той определя турчина както по езикови, така и по религиозни принципи: турчинът трябва да говори тюркски и да е мюсюлманин.

От друга страна, Ататюрк изгради светска държава и подобно на Ленин се опита да изтласка религията от живота на обществото. Следователно, турският еквивалент на нашите спорове между „червените“ и „белите“ е противоречието между светските и религиозните хора.

Естествено, столицата е предимно светска; Тук има може би по-малко жени с покрити глави, отколкото в Москва. Въпреки това, ако в нашата страна светският начин на живот е норма, в Турция той все още има нотка на предизвикателност. Мъж тук може да пие алкохол не просто така, а за да се покаже като свободен човек, а „освободената жена на Изтока“ често се облича разкриващо. Изобилието от жени, които пушат, също е поразително.

Пантюркизмът в Турция е продиктуван от самия език, защото на турски „тюрк“ и „турчин“ са една и съща дума. Имаме обратната ситуация: думите „руснак“ и „россиянин“ звучат еднакво за останалия свят, въпреки че в рамките на страната правим разлика между тях. В турския език има и дума, която означава „от Турция, но не е турчин“ и, подобно на нашата дума „россиянин“, много хора не я харесват.

Сравнението на „тюркския свят“ с „руския свят“ се налага само по себе си. От една страна, има много хора, живеещи извън Турция, които според „формулата на Ататюрк“ могат да се считат за турци, а от друга страна, има много граждани (предимно кюрди) в самата Турция, които не искат да се смятат за турци.

В Русия обаче, за разлика от Турция, никога не са се опитвали да изградят национална държава, а напоследък все повече се обръщат към синтез на имперската традиция и съветския интернационализъм. И тук, може би, нашата политическа традиция, въпреки всички трагични преломи на миналото, се оказва по-дълбока и по-цялостна от турската.

По един или друг начин, Русия и Турция успяха да се навоюват помежду си. Но все още не сме имали време да се наговорим достатъчно. И нашето общо историческо наследство предоставя добра отправна точка за този разговор.

Превод: ЕС