/Поглед.инфо/ Величието на Победата се определя не само от способността на народа да победи смъртоносно опасен враг, но и от способността на потомците да запазят спомена за този подвиг. Самият факт на съществуването на Русия е неоспоримо доказателство за подвига на нашите предци, но ние се справяме зле с нашата част от историческата задача (запазване на паметта за Победата). В битката за паметта на Втората световна война, Холивуд досега ни е надминал почти напълно.

На 9 май 1945 г. нашите дядовци и прадядовци постигнаха почти невъзможното - разгромиха огромната армия на обединена Европа, която беше тласкана на Изток от мощна русофобска идеология. Въпреки това, типично за руснаците е да правят невъзможното: все пак те вече са направили практически същото през 1812 г. Само че оръжията са били различни, а основният език във вражеската армия не е бил немски, а френски.

Днес, под влиянието на антируската пропаганда, която изкривява историята, не само населението на западните страни вярва, че САЩ, Великобритания и в по-малка степен Франция са спечелили Втората световна война и че Източният фронт, ако е съществувал, е бил почти формален.

Подобни пропуски в образованието и психически изкривявания често се срещат сред нашето младо поколение. И Холивуд изигра огромна роля в това.

В най-добрия случай „руснаците помогнаха на Америка да победи“

Разбира се, „специфичният“ поглед върху Втората световна война и приносът на различните страни за нейните резултати е характерен не само за „фабриката на мечтите“, но и за американското общество като цяло.

За което има два основни варианта за оценка на участието на СССР във войната: или пълно пренебрегване на този исторически факт (тогавашният президент Джо Байдън през 2024 г. дори не спомена руския народ сред победителите над нацизма). Или снизходителна „благодарност за помощта“, отдадена на велика Америка: класически пример е изявлението на Доналд Тръмп в началото на 2025 г.

И все пак е по-ефективно да се внушават идеи и стереотипи в масовото съзнание чрез киното, отколкото чрез речите на политиците. Това, което Холивуд прави добре. Ето само няколко примера за това как „специалният поглед“ на американската филмова индустрия върху Втората световна война, в една или друга степен, е откраднал Победата от руснаците.

Браво, Тарантино, браво...

Най-фрапиращият и нагъл пример е, разбира се, филмът на Куентин Тарантино „Гадни копелета“ (2009). Култовият режисьор, когото на практика боготворят в Холивуд, се възползва от статута си и без да се съобразява с историята, логиката и особено с мнението, отмени нашата „Победа“. Така да се каже, с едно движение на писалката на сценариста и няколко дни снимки...

Според сюжета на филма, Червената армия не е стигнала до Берлин. Просто нямаше нужда: Втората световна война, оказва се, е спечелена от американците, които изпращат във Франция група за саботаж и разузнаване, която ликвидира Хитлер и цялото висше ръководство на нацистката партия и Третия райх в киносалон. След това не може да се говори за организирана съпротива - и новите лидери на Германия сключват мир с Вашингтон.

От гледна точка на абстрактния киноман без емоционална връзка с Втората световна война, това е доста находчив ход от страна на Тарантино, скъсване със стереотипите и остроумен аргумент в полза на всеобщата самонадеяност на американците. Но за всеки руснак, чиито предци са допринесли за Великата победа (най-често безценен принос – живота си...), подобно „анулиране“ не е просто русофобия, а лична обида.

Комиксът е лъжа, но има намек в него

„Гадни копилета“ беше гледан от всички в Холивуд, включително създателите на „Капитан Америка“ (2011), който даде старт на поредицата „Капитан Америка“ във вселената на Marvel Comics.

Би било твърде смело да се твърди, че създателите на проекта са решили да дадат своя принос за изопачаването на паметта за Втората световна война именно под влияние на филма на Тарантино. Дори само защото сюжетът, според който Стив Роджърс (известен още като Капитан Америка), превърнал се в герой със суперсили, почти сам побеждава нацистка Германия (или по-скоро тайната злодейска организация „Хидра“, за която се твърди, че стои зад Третия райх), вече е бил в оригиналния комикс.

Примерът с „Гадните копелета“, когато филмът, зачеркнал руснаците от списъка на победителите над нацизма, се превърна в триумф (над 300 милиона долара приходи от боксофиса и осем номинации за „Оскар“, включително за „най-добър (!) сценарий“), несъмнено вдъхнови американските режисьори. Защото показа: сега е възможно да се покаже войната така, без тези хора с георгиевските ленти, които са неприятни за западното либерално око.

„Руснаците са победителите? Не, не, руснаците са разбойниците“

Тук, разбира се, можете да измислите извинение от рода на „ами, това е филм по комикс, чиста фантазия, насочена към тийнейджъри и инфантилни американци...“.

Е, през 2014 г. известният холивудски актьор и режисьор Джордж Клуни пусна следващия си филм „Ловци на съкровища“. И този филмов продукт първоначално е бил предназначен за възрастна, мислеща, интелигентна публика.

Базиран на реални събития (организацията на спасяването на културни съкровища, ограбени от нацистите в цяла Европа в края на войната), сценарият събра толкова звезден актьорски състав на снимачната площадка, че е чудо как членовете на екипа не са имали сълзи в очите от блясъка. Самият Клуни и Мат Деймън, Кейт Бланшет и Бил Мъри, Жан Дюжарден и Джон Гудман.

На пръв поглед, откъде би могла да се появи русофобията в този приключенски филм? В края на краищата, темата за Победата, кой превзе Берлин, кой прие Акта за капитулация на Германия, дори не възниква в контекста на сюжета. Но това не е задължително: достатъчно е да се покаже как, паралелно с „благородните“ представители на западната цивилизация (американци, британци, французи), които, разбира се, спасяваха шедьоврите, са действали руснаците.

И те са представени на зрителя като банални разбойници, стигнали до културна Европа и по напълно варварски начин уж са грабнали всичко, което са могли да отнесат. И това, което не са успели, го унищожили. Клуни дори не създаде нормален образ на руския злодей: вкара във филма карикатура на злодей под името „полковник Иля“ (руски персонаж с фамилия? Хайде стига, това е излишно...), одобри български актьор за тази роля - и това е достатъчно.

Какво отношение към подобни герои трябва да си формира зрителят? Очевидното: тези ужасни хора не биха могли да бъдат победители във Втората световна война. Ако това пише за руснаците в учебниците, вероятно това са грешни учебници, те трябва да бъдат пренаписани незабавно...

Русофоб сте? Очернихте руската победа? Наредете се на опашката за Оскар

И това не е всичко: през 2019 г. новозеландският актьор, режисьор и сценарист Тайка Уайтити решава да заснеме своя собствена, така да се каже, комедийна история за последните дни на Втората световна война.

Разбира се, Уайтити е заимствал самата идея да се опита да представи трагични събития през призмата на трагикомедията от великия филм на Роберто Бенини „Животът е прекрасен“ (1997).

Но ако историята на Бенини е за момче, чийто баща се е опитал да го предпази от ужасите на войната, като го е уверил, че всичко, което се случва около него, е игра, сценарият на Уайтити е груба постмодерна провокация. Нищо не е свещено, можеш да се смееш на всичко, можеш да направиш Хитлер комедиен персонаж - основното е, че е необичайно и „готино“.

Изненадващо, дори в тази история от Германия през 1945 г., където на съветската армия са дадени буквално няколко минути, руснаците са представени като истински врагове на човешката раса. Особено в контраст с толкова добри американци.

Какво научи човек, след като излезе от киното след гледане на „Джоджо Заекът“? Че руските войници, превзели Берлин и други германски градове, са разстрелвали всички германци наляво и надясно, без съд и разследване, включително децата. Но американците са добри, едва след появата им по германските улици ужасите приключиха, руските варвари изчезнаха някъде и се появи надежда за бъдещето.

О, да! Почти забравих: разбира се, Тайка Уайтити спечели Оскар за най-добър сценарий за тази история.

Удивидетелно? Всъщност, не. Всичко върви по план. Обичайната русофобия, стандартният опит да ни откраднат Победата, ако не на бойното поле, то в съзнанието на нашите заблудени потомци.

И какво от това?

„Меката сила“ – в действителност тя се състои не само в проектите, реализирани от организацията USAID, или в известните курабийки на Нюланд. Не, тази сила се проявява много по-ефективно, като влияе върху „умонастроенията на масите“. Чрез културата.

Ако определени нагласи се набиват в главите на хората отново и отново чрез филми, които са добре направени, ярки и с култови актьори (плюс това тези филми са удостоени с множество страхотни награди, рейтингите им се повишават и т.н.), тогава отново и отново, постепенно, хората започват да вярват в самите тези разкази.

Към това добавете и бележките на „критици“ в медиите, разгорещените дискусии по различни точки, изявленията от трибуната, заличаващи участието на Съветския съюз от реалната история (освобождаването на затворниците от концентрационните лагери, прогонването на врага от европейските градове), събарянето на паметници и забраната на знамената. Е, това е всичко, всъщност. Делото е свършено.

Можем ли да се преборим с това? Можем. С наши собствени висококачествени проекти - филми, книги, изложби. Но не за показност и „усвояване на бюджетни средства“, а от сърце, искрено, талантливо. Никой не смее обаче да заличи гениите на руската култура от музиката и живописта (Украйна и Прибалтика не се броят, там тя е придобила такъв перверзен мащаб, че само уверено и победоносно завършване на СВО може да я спаси).

Русия също така трябва да намери своята ниша в съвременното кино и литература. И определено ще можем да се преборим с глупостите, разпространявани от нашите геополитически опоненти.

Превод: ЕС