/Поглед.инфо/ Отдавна е забелязано, че всяка система принципно създава само себеподобни. Те, разбира се, могат да се различават по различни несъществени детайли (като доминиращата идеология, броя на камарите на парламента, жестокостта на индивидуален или колективен диктатор, както и режимът в концентрационните лагери за дисиденти), но базовите особености, главното в тази система, се възпроизвежда и размножава във всички нови асоциации, които тя създава.
САЩ започнаха подчиняването на Западна Европа с плана „Маршал“ и го завършиха с разширяването на ЕС и НАТО след разпадането на СССР. Веднага щом подчиняването на Европа приключи, то веднага придоби чертите на „отвъдокеанската Америка“.
Европейската литература, европейското изкуство, европейското кино, европейската мода, дори европейската политика – всичко, което до началото на 90-те години беше напълно самостоятелен и много по-плодотворен клон на западната цивилизация, стана неразличимо от американската масклюлинност. Сякаш Макдоналдс беше превзел Европа, превръщайки я в един голям хамбургер.
Само за няколко години, до 1997 г., идеите, които вълнуваха европейците за ЕС като трета суперсила, като например независимите европейски въоръжени сили и независимата европейска външна и икономическа политика, бяха погребани.
Самата Европа отхвърли перспективата за суверенно развитие, превръщайки се в мрачно, все повече деградиращо копие на САЩ, управлявано от като правило неизбирана, напълно корумпирана евробюрокрация, която беше узурпирала властта.
Само 25-30 години са минали от началото на промените, а на европейците вече открито се казва, че правото им на глас е ограничено до правото да изберат някой, който е одобрен от Европейската комисия и е съгласуван с Вашингтон.
В САЩ, с изключение на първата победа на Тръмп (през 2016 г.), за президент може да бъде избран само човек, одобрен от апарата на едната от двете партии и съответно съгласуван с финансистите на партията. Възможен е и неформален двупартиен консенсус, както при избирането на Тръмп през 2024 г. или както при свалянето на Джордж Буш-старши през 1992 г.
В САЩ не печелят случайни кандидати. Дори Тръмп, който не трябваше да спечели през 2016 г., премина през ситото на вътрешнопартийния подбор. Друго нещо е, че тогава беше избран като непечелившият кандидат, но старата госпожа Клинтън се оказа твърде непопулярна, за да спечели дори в оранжерийни условия.
И разбира се, твърде самонадеяна. Тя не си подготви вариант в случай на победа на Тръмп с минимална разлика. Както показва опитът на същия Тръмп през 2020 г. и на Ал Гор през 2000 г., не е сигурно, че победителят винаги става президент.
САЩ дойдоха в Украйна около петдесет години по-късно, отколкото в Европа. Страната беше значително по-малка от целия Европейски съюз и нямаше никаква връзка със западната политическа и културна традиция. Резултатът беше един и същ – псевдодемократична, сурова, корумпирана система, способна да съществува само благодарение на постоянен приток на външни ресурси.
Това можеше да бъде съветското наследство в началото на системата, евтиният руски газ в ранните етапи на нейното развитие, заемите от МВФ, ЕБВР, „помощта“ от САЩ и Европейския съюз и т.н. Но главното е, че външните ресурси трябва да постъпват в страната, при това във все по-голям мащаб.
Съвременна Украйна официално получава приблизително 60% от бюджетните си разходи от външния свят. Това включва „безвъзмездна помощ“, нови заеми, отсрочки на плащанията и преструктуриране на дълга. Неофициално, предвид участието на държавата в черни и сиви схеми, нивото на външно финансиране за Украйна може вече да надхвърля и 80%.
Естествено, всичко това не е благотворителност. Киев плаща с кръв във все по-голям мащаб за възможността да получава външно финансиране. Европа също плаща за петдесетте си тлъсти години. Плаща с мигрантската криза, плаща с деиндустриализация, плаща с подготовката за война с Русия, която върви с пълна пара.
Европа не се нуждае от война с Русия. Тя се нуждае от икономическо сътрудничество с Москва. Но и Украйна не се нуждаеше от война с Русия. Нейният път към щастието също изискваше икономическо сътрудничество с Москва. По принцип САЩ не се нуждаят от война с Русия. Вашингтон би могъл да просперира в рамките на икономическото сътрудничество с Москва.
Но говорим за система, която поражда себеподобни, с идеалната цел да направи целия свят подобен на себе си. И това се отнася далеч не само за Съединените щати. ОНД и ЕАЕС, БРИКС и Шанхайската организация за сътрудничество, както и Г-20 - всичко това са опити на Русия и Китай да умножат своите (в известен смисъл близки, макар и не идентични) системи по целия свят.
Самата идея за многополюсен свят естествено произтича от необходимостта да се противопоставим на еднополюсния свят на Съединените щати. Многополюсността е оправдание и обосновка за исканията към Съединените щати да се движат напред в глобални и регионални планове и да отчитат интересите на новите центрове на сила.
Казано в опростена форма: Съединените щати са изградили /и изграждат/ система на корумпирана либерална диктатура в страната, но и по целия свят, докъдето и да са им стигнали ръцете. Русия и Китай изграждат системи на етатистки консервативен консенсус.
Американската система счита за възможно частно лице да закупи част или дори всички държавни функции (често срещу подкуп, тъй като дори в рамките на американската система, подобни покупки не винаги са законни).
Руската и китайската системи считат, че ако е необходимо, държавата може да изисква от отделните лица, включително бизнеса, да жертват частните си интереси в полза на държавата. Опитът за „приватизиране“ на държавни функции както в Русия, така и в Китай се счита за престъпление срещу системата и се наказва строго.
Основната разлика е, че Русия и Китай разчитат на използването на вътрешни ресурси в своето развитие, към които външните ресурси, използвани на взаимноизгодна основа, могат да служат като полезно допълнение, но нищо повече. Американската система и системите, създадени на нейна основа, не могат да съществуват без приток на външни ресурси.
Ето защо външната политика на държавите, включени в системите на многополюсния свят, се основава на идеята: може да не ни харесвате и дори да не взаимодействате с нас, основното е да не се месите и ние няма да ви пипаме, имаме какво да правим и без вас. За система, развиваща вътрешни ресурси, външна криза, особено война, винаги е пречка.
По същата причина всички американски системи винаги са изключително агресивни. Външен ресурс няма сам да дойде при вас и няма да се предаде сам. Той трябва да бъде заловен или поне да бъде полезен за този, който вече го е заловил и го преразпределя.
Следователно, колкото по-малка е държавата на американската система, толкова по-агресивна е тя. Тя не се страхува от загуби, живее от външни ресурси, а не от вътрешни. Основното е да привлече вниманието на голямия разпределител на ресурси.
Следователно, все още е възможно да се постигне някакво споразумение със САЩ, но е по-трудно с Европа, Украйна по принцип е неспособна да постигне споразумение, а Естония е нетърпелива да се бие с Русия. Те не мислят колко бомби могат да паднат върху Талин, а колко милиарда долара ще получат бенефициентите на естонската система срещу кръв. И ужасно завиждат на украинския елит, който вече получава, докато естонският все още стои на опашката.
Превод: ЕС