/Поглед.инфо/ Външната политика на САЩ трябва да стане по-миролюбива - така поне обеща ръководителят на Държавния департамент: че Вашингтон вече няма да прави опити за "насилствено сваляне на авторитарни режими". „Ще го правим по различен начин“, казва Антъни Блинкен. Каква е причината за появата на подобни уверения и как ще изглежда намесата на Америка във вътрешните работи на други страни сега?

На 3 март държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен произнесе програмна - първата всъщност - външнополитическа реч. В нея имаше място за много теми - от Европа до Китай. Руснаците обаче се заинтересуваха най-много от пасажа, посветен на методите за демократизация.

Антъни Блинкен даде да се разбере, че САЩ вече не възнамеряват да носят демокрация в света с крилата на бомбардировачи. „Няма да прокарваме демократизацията чрез скъпи военни намеси или опити за насилствено сваляне на авторитарни режими. Опитахме това в миналото и не става. Колкото и правилни да бяха намеренията ни, те не се получиха. Те очерниха самото понятие „насърчаване на демокрацията“, американският народ вече не вярва в тези мерки. Ще действаме по различен начин. "

Скъпо и болезнено

Някои коментатори започнаха да позиционират това почти като отказ на САЩ да налагат демокрация в света. Те писаха, че Блинкен отново лъже, че това е поредният американски трик. Държавният секретар на САЩ обаче казва пълната истина - в крайна сметка в речта му няма и дума за отхвърляне на демократизацията. Шефът на Държавния департамент само обяви, че Съединените щати, като част от своята демократизация, вече няма да използват армията и няма да участват открито в преврати и цветни революции.

Причината е много проста - както откровено подчерта Блинкен, „не става”“.

Първо, защото колкото и различни слоеве от обществото да не харесват собствените си диктатори и тирани, те често са дори по-малко доволни от нашествениците. Да, историята познава ситуации, когато инвазията е облагодетелствала страните - но става дума за диктатори, които открито са участвали в геноцид. Например Пол Пот, който успява да унищожи поне 10% от населението на собствената си страна преди нахлуването на виетнамците, уморени от такъв съсед.

Американците не са се натъквали на такива канибали и опитът да бъде демонизиран Саддам Хюсеин не убеждава иракчаните, че в знак на благодарност за свалянето му сега трябва да търпят американските бази на своя земя.

В резултат Ирак, Афганистан, а също и преди тях Ливан, Сомалия и други страни плащат на нашествениците с ковчези с американски военнослужещи. Второ, „нахлуването с цел демократизация“ изисква от САЩ не само да свалят диктаторския / терористичния режим, но и „да градят държавата“. Тоест създаването от американските чиновници и генерали на демократични институции на властта.

И тъй като тези институции обикновено се създават в страни с феодален, кланов или дори племенен начин на живот, демокрацията от западен тип не успява да се вкорени там в най-добрия случай. А в най-лошия случай придобива напълно нелиберални черти, превръщайки се в кланова слободия и по-нататъшна война на всички срещу всички. Включително срещу американците. След това населението започва дори не да тъжи, а да мечтае за „силната ръка“, обвинявайки американците за всички проблеми в живота им.

Там, където САЩ след освободително-демократичната инвазия изобщо не се включиха в изграждане на държава (например в Либия), също не става по-добре - държавата като такава просто изчезва. Страната е напълно предадена на милостта на кланове, избиващи всичко и всички - включително, например, американския консул. Следователно, както правилно отбеляза Антъни Блинкен, САЩ повече няма да участват в борбата срещу авторитаризма чрез демократични инвазии.

Евтино и демократично

В същото време обаче те ще продължат да се борят с този авторитаризъм - в края на краищата, според Блинкен, „авторитаризмът и национализмът в света са във възход“. И този възход се разглежда от САЩ като пряка заплаха за техните национални интереси.

„Силните демокрации са по-стабилни, по-отворени, по-отдадени на правата на човека, по-малко склонни към конфликти и по-надеждни пазари за нашите стоки и услуги. Когато демокрациите са слаби, правителствата не могат да осигурят своите граждани или страната се разделя до такава степен, че става трудно да се направи нещо. Страните стават по-уязвими към екстремистки движения от вътрешна и външна намеса. В резултат на това те се оказват по-малко надеждни партньори на САЩ “, обяснява Блинкен.

В тази фраза на държавния секретар е вярна само последната теза, но тя е и най-важната. Авторитарните режими се оказват по-малко надеждни партньори (по-точно васали или обекти на влияние) за САЩ. Но не заради всички горепосочени грехове. Просто авторитарните държави са много по-малко повлиявани от различните американски институции на гражданското общество (Фондациите на Сорос и други), които се занимават не само със защита на правата на човека, но и с прокарване на американското влияние сред местните.

Например Киргизстан е най-демократичната държава в Централна Азия - и тук се намират повечето американски неправителствени организации, работещи в региона. Вярно е, че нито демокрацията, нито американските неправителствени организации донесоха стабилност и просперитет на киргизите - страната е лидер в постсъветското пространство по отношение на вътрешната нестабилност и държавни преврати. В политологията дори се е появил такъв термин - „киргизиране“, означаващ превземане на държавните сгради от демократично настроени групи (дори тълпа) от населението.

Изглежда, че на САЩ така е по-изгодно. Трудно е да се работи с авторитарни режими не само за американските НПО, но дори и за американските власти. Ако по-рано диктаторите и авторитарните лидери посрещаха американските гости, сега те ги гледат с подозрение - все пак американците искат не само да правят бизнес, но и да се намесват във вътрешните работи, да посочват как да се живее. Ценностният подход се превърна не просто в параван, а в неразделна част от американската (и западната) външна политика.

Освен това авторитарните лидери гледат на американците като на ненадеждни партньори, готови да ги зарежат при първа възможност. Примерите с Муамар Кадафи, който се разкая пред Запада, но след това все пак беше свален и особено бившият президент на Египет Хосни Мубарак, са пред очите на всички. А уж Мубарак беше най-важният партньор на САЩ в региона, който беше приятел с американците в продължение на три десетилетия и изоставен от Вашингтон само защото администрацията на Обама искаше да пофлиртува с египетските демократи и ислямисти.

Следователно, при администрацията на Байдън, САЩ щати ще продължат да участват в смяната на режимите, които не харесват - но в същото време ще използват не твърда, а мека сила. Познатите ни НПО, човешки права, разпространение на ултралиберални ценности. И съответно санкции срещу тези, които се противопоставят на всичко това.

Самият Антъни Блинкен, подобно на президента Джо Байдън, много пъти е казвал, че Америка връща "демократичните ценности" в основата на своята външна политика. И именно тези ценности сега ще бъдат бомбардировачите, с които САЩ ще участват в интервенции. Вярно, вече без труповете на американски войници и подклаждането на омраза у неразумните, неблагодарни туземци.

Превод: В. Сергеев