/Поглед.инфо/ Според проучване на френската компания Ifop, едва 26% от гражданите на САЩ са запознати с такова важно историческо събитие като бомбардировките над Югославия от силите на НАТО през 1999 г. Може да се каже, че в САЩ са предпочели да забравят за това, от което се срамуват. Но всъщност за това невежество има съвсем различни причини.

Външната политика на САЩ – това са около 600 военни бази по света и безпрецедентно огромни средства, които се харчат годишно за дипломация и „мека сила“. Въпреки това, в по-голямата си част американците имат малък интерес към външната политика, сякаш продължава периода на самоизолация и „доктрината Монро“, според която „Америка е за американците“ и целият свят около нея не заслужава много внимание.

В тази връзка не е изненадващо, че само един от всеки четирима американци си спомня бомбардировките над Югославия. В края на краищата те не засегнаха самата Америка.

През 90-те години сатирикът Михаил Задорнов, който може да бъде наречен първият руски стендъп-комедиант, лансира идеята „те са глупави“, като се позовава на оскъдните представи на американците за общата ни планета. Всъщност става въпрос, разбира се, не за глупост, а за разликата в образователните системи.
Съветската система изхожда от факта, че бъдещият завършил трябва да има набор от знания от различни области, да бъде ерудиран в широк смисъл. Американската система акцентира върху професионалната квалификация и знанията за организацията на живота в САЩ.

Грубо казано, обикновеният гражданин на САЩ ясно знае името на своя конгресмен, размера на данъка върху домакинствата в неговия щат и набора от местни закони, но той не чете Мопасан и не е научил столицата на Алжир. Нещо повече, той често е отличен специалист в своята тясна област, а външната политика причислява към областта на общите хуманитарни знания, които са напълно безполезни в ежедневието.

За да може събитие извън САЩ да стане част от информационния багаж на американския бакалин, то трябва да бъде правилно митологизирано. И, трябва да се отбележи, че участието на Пентагона и Държавния департамент в 15-годишния разпад на Югославия е именно мит, при това напълно изкуствен - създаден от човека. Може да се обобщи по следния начин: злите сърби се опитаха да избият всичките си съседи и да изградят своята империя на Балканите, но Вашингтон и европейските му съюзници им попречиха да направят това. В случая специален акцент беше поставен именно върху злонамереността на сърбите и върху месианската роля на САЩ в "мироопазващата мисия на Балканите".
Този мит е изключително силен. Той е защитен под формата на взаимна отговорност - дори и най-адекватните и професионални американски анализатори в своята балканска експертиза не са в състояние да отстъпят крачка от него. Това може да се нарече конспирация, за която има изчерпателни причини - в югославската месомелачка се изцапаха толкова много влиятелни представители на американския политически, дипломатически и военен елит (и не с какво да е, а с кръв), така че е по-лесно да отстояват своята позиция до последно - би било по-безопасно и по-евтино.

Повече от едно поколение трябва да отмине, за да може този мит да бъде ревизиран. Максимумът, на който можете да разчитате сега, е признание „не на запис“, че в Югославия „всичко не е било толкова просто“, а намесата на Вашингтон „не е била оправдана във всичко“, но е по-добре всичко да бъде оставено „такова, каквото е“, защото проклятието за „барутния погреб на Европа“ никой не го е отменял и преоценката на събитията от 90-те години може да предизвика ново кръвопролитие.

”А под запис” вече ще бъде казано, че в Босна американската намеса е спряла „геноцида на мюсюлманите“ (това е важно; на обществеността прави впечатление, че не става въпрос за босненски народ, а за мюсюлманите като такъв, което е в съответствие с принципа на свобода на вероизповеданието, което се спазва в САЩ), а в Косово е предотвратено пълното унищожаване на албанците. Между другото, албанците за американците не са далечен екзотичен народ, а майка Тереза и братята-актьори Джим и Джон Белуши.

В резултат се оказва, че има причини да се запази югославския мит и няма причина да се подлага на съмнение. Това ще доведе до репутационни разходи (което е вярно) и ще предизвика нов военен конфликт (което е недобросъвестно смело предположение). А от историческата реабилитация на сърбите не интересува никого, освен самите сърби (които са малко) и геополитическите противници на САЩ като Русия (с която никой не иска да играе заедно).

Съвсем друга работа е , че безразличието на американците към военните авантюри на Вашингтон не е шаблонно. В по-голямата си част гражданите на САЩ в никакъв случай не са склонни да се примиряват с тапи в ушите, ако това им носи реални разходи. Затова огромен брой подобни митове бързо биват изпратени на сметището: когато в американското общество се появи сила, която се интересува от „извадена истината“, тя ще бъде разкрита, а престъпниците ще бъдат посочени по име.

Типичен пример е войната в Ирак. Почти всички знаят за нея в САЩ и повечето граждани недвусмислено ще посочат, че Джордж Буш е направил грешка или престъпление, което не се оправдава от свалянето на истинския диктатор - Саддам Хюсеин.

В този ред на мисли пример е Виетнамската война. Фактът, че Вашингтон по едно време всъщност призна поражение във Виетнам и се отказа от по-нататъшни опити да го задържи в зоната си на влияние, е пряка заслуга на американското гражданско общество. Относно тази война и причините за нея също бяха използвани много лъжи, но истината бързо излезе наяве и в един момент протестите срещу намесата в Азия придобиха общонационален характер.
Тоест американците в никакъв случай не са безчувствени циници, изхождащи от принципа „моята родина винаги е права“. Разбира се, има твърдоглави патриоти, както и в Русия, но като цяло американското общество е способно на размисъл и е в състояние да изпитва срам за действията на своето правителство, които малцина считат за непогрешимо.

Но за да започне процес на преосъзнаване на един мит, лансиран отгоре, е необходимо важно условие - тази или онази война трябва да засегне интересите на обикновения американец. Тя трябва да го засегне и по този начин да предизвика интерес към себе си.
Югославските конфликти не се вписват в тази категория, преди всичко защото американската нация не е платила с трупове. Това прави войната на пръв поглед фалшива, третостепенна, безинтересна, за разлика от войните в Корея, Виетнам или Ирак. Когато конфликт в чужбина гарантира доставката на „товар 200” (тленни останки) до Америка, те неизбежно ще му обърнат внимание.

Това може да звучи парадоксално, но сърбите биха могли да намерят много повече симпатизанти и защитници в Америка, ако бяха успели да изпратят осезаем брой американски войници „на онзи сват“. С течение на времето тези ковчези щяха да предизвикат въпроси, да провокират разследвания и дискусии: защо тези хора умряха, наистина ли е била необходима смъртта им? Тези въпроси неизбежно ще бъдат последвани от други, например, как е започнал конфликтът и какъв е реалният баланс на отговорността на неговите участници за неговото начало. В крайна сметка патриотичният мит би бил разсеян, ако не за всички, то за мнозина.
Във френския филм „Играчка“ има реплика, според която „французите се интересуват само от френски трупове“. Същото може да се каже и за американците, за които съчувствието към жертвите на другите минава през тъгата за своите. Но реалното отсъствие на американски жертви в югославските конфликти позволява на мита да живее и националната памет спокойно да игнорира военното престъпление, което е истинската история за нападението на НАТО срещу Югославия.

Превод: В.Сергеев


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели