/Поглед.инфо/ Нерационалният подход на САЩ в стил „да не се вземат пленници“ по отношение както на противниците на Вашингтон, така и на неговите съюзници, може да доведе само до политически и дипломатически провал, според Стивън Уолт, професор по международни отношения в Харвардския университет, в статията му за Foreign Policy. Според него безпринципната и открито хулиганска политика на администрацията на Тръмп събра враговете на Вашингтон, отчужди неговите съюзници, а също и практически изключва компромисите по различни важни въпроси.

„Колко все пак могъщи са САЩ? Дали остават еднополюсна сила, способна да наложи своята воля на своите опоненти, съюзници и неутрални и да ги накара - макар и с нежелание - да се съгласят с политики, които според тях са глупави, опасни или просто противоречат на техните интереси? Или мощта на САЩ има очевидни и сериозни ограничения, което предполага, че Вашингтон трябва по-избирателно и прозорливо да поставя целите си?“ - пише в статията си за Foreign Policy, професорът по международни отношения в Харвардския университет Стивън Уолт.

Администрацията на Тръмп се придържа към първата гледна точка - особено след като Джон Болтън зае поста на съветник по националната сигурност, а Майк Помпео стана държавен секретар. Независимо от това, което Тръмп първоначално искаше, появата им в Белия дом бележи връщане към "едностранчивия подход към външната политика", който характеризира първия мандат на Джордж Буш Младши.

Отличителна черта на този период беше мнението, че Съединените щати са получили такова могъщество, че могат сами да решат много проблеми, подчинявайки другите държави на своята воля само чрез демонстриране на силата и решимостта на Америка. Един високопоставен съветник на Буш веднъж каза по този повод: „Сега сме империя и когато действаме, ние създаваме собствена реалност“.

Въпреки това, подходът на Буш и вицепрезидента Дик Чейни доведе до поредица от провали и тази арогантност е присъща и на администрацията на Тръмп. Това е видно от примера на заплахите на Тръмп да започне търговска война не само с Китай, но и с много американски икономически партньори. Това бе илюстрирано от примера на импулсивните решения на Тръмп за излизане от Трансатлантическото партньорство и Парижкото споразумение за климата.

Същият подход е в основата на ултимативната дипломацията към Северна Корея и Иран, когато Вашингтон излезе с нереалистични изисквания и затегна санкциите с надеждата, че тези страни ще капитулират и ще му дадат това, което той иска - въпреки че в миналото тази политика до нищо не е довеждала. Вярата в способността да се контролира ситуацията се вижда и в примера на преждевременното признаване на Хуан Гуайдо за президент на Венецуела и изявленията в стила на „Мадуро трябва да си отиде“. „Без значение колко желателен би бил такъв резултат, би било хубаво, ако знаем как да постигнем това”, отбелязва авторът.

В основата на такава позиция стои предположението, че натискът на САЩ в крайна сметка ще принуди опонентите да спазват изискванията на Вашингтон, докато други държави няма да намерят начини да избегнат, да попречат, да лишат от съдържание или по някакъв друг начин да възпрепятстват изпълнението на американските планове.

Най-важното при този подход е, че той всъщност отрича компромисите. Ако САЩ наистина са всемогъщи, тогава антикитайските санкции поради покупките на нефт на Пекин от Иран няма да повлияят на търговските преговори с тази страна, докато Турция няма да отговори на подобен натиск със сближаване с Русия.

„Честно казано, не е много трудно да се разбере защо ястребите вярват, че такъв подход към външната политика ще им се размине - поне в краткосрочен план. Въпреки неотдавнашните и многобройни грешки, САЩ все още са много силни. Някои държави все още искат да си осигурят тяхната активна подкрепа, докато никоя страна не може напълно да игнорира тяхната „фокусирана враждебност”. САЩ остават огромен и ценен пазар, доларът все още е основната резервна световна валута, а възможността да се отсекат други държави или финансови институции от световната финансова система дават на Вашингтон изключителен лост за влияние,” напомня професорът.

Въпреки всичко подобен „хулигански подход“ не е довел до големи успехи по много сериозни причини. Първо, дори слабите държави не могат да понасят, когато са принудени да се подчиняват на изнудването по една причина: веднага щом покажете, че можете да бъдете сплашени, новите изисквания няма да имат край. Нещо повече, когато САЩ настояват за безусловна капитулация на дадена държава, тя няма стимул да вдига белия флаг. И като се има предвид изменчивостта и нечистоплътността на Тръмп - качества, които той демонстрира напълно - много е съмнително, че всеки чуждестранен лидер ще повярва на обещанията му.

Второ, сплашването на почти всички около тях сериозно усложнява процеса на създаване на силни коалиции, които могат да засилят дипломатическото влияние на САЩ. Този проблем се проявява най-ясно в несистематичната икономическа политика спрямо Китай. След като напусна Трансатлантическото партньорство и започна търговска война с други ключови играчи, администрацията на Тръмп пропусна възможността да създаде широка коалиция от индустриални сили, обединени в желанието си да принудят Китай да реформира икономическата си структура.

Същият урок може да се извлече от отношенията с Иран. Администрацията на Тръмп активно, без да се крие, се опита да погребе ядрената сделка с Техеран. Вашингтон се оказа така зациклен върху това, че дори е готов да накаже другите страни по споразумението. В същото време Техеран все още спазва споразумението, въпреки че търпението му не е безкрайно, особено предвид факта, че САЩ ясно посочиха, че истинската им цел е смяна на режима в Иран.

„Ако в крайна сметка Иран реши да възобнови ядрената си програма ... останалата част на света няма да застане веднага под знамето на САЩ и няма да подкрепи по-строги мерки. Защо? Защото всички знаят, че сделката е погребана от САЩ, а не от Иран, а малко хора ще симпатизират на Вашингтон, когато започне да блее за отговор на Иран“ - смята Уолт.

Трето, страните не обичат да се отнасят снизходително към капризите на други държави, особено когато се държат егоистично, случайно и действат с лошо прикрито презрение към чуждите интереси. Следователно изобщо не е изненадващо, че тези страни започват да разработват начини за заобикаляне, предназначени да ограничат способността на Съединените щати да оказват натиск, по-специално чрез създаване на архитектура от финансови съглашения извън юрисдикцията на Вашингтон.

И накрая, подобно „хулиганство” допринася за обединението на силите на противниците на САЩ, като в същото време отблъсква потенциалните съюзници. Сближаването между Русия и Китай далеч не е случайно, макар че е трудно да се нарекат тези два държави естествени съюзници. По-мъдрата американска политика би дала на Москва повод да се дистанцира от Пекин, но заплашването на страни като Иран ги сплоти още по-силно.

"Болтън и неговото племе, очевидно, ще измислят някакво ново банално прозвище за тази група - "Ос на злото" и "Тройка на тиранията" вече са заети, така че може да се наложи да го кръстят "Триада на размирниците" или "Коалиция на хаоса" - като се пренебрегва фактът, че тяхната собствена политика е способствала за сближаването на тези страни”, отбелязва професорът.

Към този момент сме свидетели на проверка в действие на два противоположни подхода към съвременната геополитика. Според първата, силата на Съединените щати изобщо не е намаляла, а сместа от материален потенциал, благоприятно географско положение и силни институции позволява на Вашингтон да провежда амбициозна, ревизионистична политика с голяма вероятност за успех. Що се отнася до втората версия, нейните поддръжници смятат, че САЩ са мощна страна, чиято привилегирована позиция обаче има граници на възможностите си, които я принуждават да определя приоритетите си и да се ангажира в диалог с партньорите.

„Съединените щати провериха версия № 1 от 2001 до 2004 г. и резултатът беше фактически тотално фиаско. Разбирам, че провеждането на повторни опити е важно за научния прогрес, но наистина ли Америка трябва да повтори този конкретен експеримент?" - обобщава Стивън Уолт.

Превод: В.Сергеев