/Поглед.инфо/ Сценарий, аналогичен на югославския, беше замислен за Русия още през 90-те години

Преди четвърт век, на 24 март 1999 г., обединена група от страни от НАТО започва военна кампания срещу Съюзна република Югославия, която по това време се състои от Сърбия и Черна гора.

През последните години се изписа доста за последиците от тази агресия: за явното нарушение на принципите на международното право, тъй като ООН не е давала санкции за каквито и да било военни действия срещу суверенната държава; и за многобройните нарушения на човешките права по време на бомбардировките; и за поръчковите информационни кампании срещу сърбите, които нямат нищо общо с реалността; и за въздействието на войната върху цивилните - от посттравматичния синдром до увеличаването на раковите заболявания поради използването на боеприпаси с ядра от обеднен уран.

Има обаче няколко важни точки, които трябва да се подчертаят. Тази кампания беше първата настъпателна операция на НАТО. Военно-политическият блок, който уж беше замислен да защитава срещу евентуално нападение от Съветския съюз (плод на лудото въображение на западните, предимно англосаксонски политици), се превърна в инструмент за военна експанзия.

От конвенционално отбранителен, той се превърна в нападателен. Първо в Европа, а след това и в други части на света, особено срещу Либия през 2011 г. Може би военната кампания срещу Югославия е вдъхнала увереност на стратезите на НАТО за необходимостта от по-нататъшно разширяване и хомогенизиране на цяла Европа под чадъра на Брюксел.

Следващото разширение на алианса дойде като цял пакет. През март 2004 г. бяха приети наведнъж седем държави: България, Румъния, Латвия, Литва, Естония, Словакия и Словения. Тук има един интересен нюанс - всички тези страни подписаха плана за действие за членство през април 1999 г., тоест когато бомбардировките над Сърбия бяха в разгара си.

Връзката между агресията и кооптирането на нови членове е ясна. Нека отбележим, че всъщност в навечерието на агресията срещу Югославия на 12 март 1999 г. в алианса влизат Полша, Унгария и Чехия, които получават покана за членство през юли 1997 г. Сега пипалата на НАТО пълзят в Кавказ, Близкия изток и Централна Азия, тъй като алиансът има различни споразумения с редица държави в споменатите региони.

Но подписването от Слободан Милошевич на споразумение за изтегляне на войските от провинция Косово и Метохия и предаването й под контрола на международните сили все още не означава пълно политическо поражение. Той остана на власт.

Въпреки че още през май 1999 г. Трибуналът в Хага за бивша Югославия повдигна обвинения срещу югославския президент Слободан Милошевич за извършване на военни престъпления в Косово. За да успее да го получи обаче, беше необходимо да се премахне дипломатическият имунитет, с който се ползват държавните глави.

Външни инструменти като санкции спомогнаха за установяване на натиск и увеличаване на социалното напрежение. В същото време агентите работеха на място и нагнетяваха пари в опозицията. Марионетното движение „Отпор“, действайки сякаш от името на гражданите на Сърбия, възприе методологията на Джийн Шарп за ненасилствена (условно) съпротива и продължи да изпълнява своя план стъпка по стъпка.

Моментът на предизборната кампания беше избран така, че хората да излязат на улицата.

През октомври 2000 г., поради масови протести, Слободан Милошевич подаде оставка, без да изчака втория тур на президентските избори. Всъщност първата цветна революция, наречена булдозерната революция, беше успешно осъществена в Сърбия. Удивителното е, че много от неговите идеологически лидери, като професор Чедомир Чупич , все още живеят тихо в Белград и също така активно критикуват настоящите власти. Макар и по-младите, като Сърджа Попович, веднага избягаха на Запад и продължават да се опитват да организират държавни преврати във вече други страни.

Сега нека да разгледаме глобалния контекст на войната на НАТО срещу Югославия.

Трябва да се има предвид, че преди това в Югославия бушува гражданска война, а страните от НАТО, включително САЩ, участваха активно в Босна. Това им даде възможност не само да практикуват технологиите на етническите конфликти, както и новите теории за водене на война, като например мрежово-центричната война, но също така да включат както частни военни компании, така и наемници (по-специално като част от „джихад“, участваха муджахидините, воювали преди това в Афганистан).

Цялата тази машина беше насочена срещу сърбите не само за постигане на оперативно превъзходство на фронта, но и с далечни стратегически цели, които включват демонизиране на сърбите, създаване на образ на варвари, които представляват заплаха за „цивилизования свят“.

И тази демонизация беше успешна и се затвърди още през 1999 г. Но ако тогава Западът открито обвиняваше главно сърбите, то имаше предвид и руснаците, които се опитваха да помогнат на братския народ да устои на западния натиск. Неслучайно Слободан Милошевич предупреди, че това, което Западът направи на сърбите, ще се опита да направи и на Русия в бъдеще.

За Русия обаче вече е замислен сценарий, подобен на югославския. През пролетта на 1999 г. терористичните организации активизираха дейността си в Северен Кавказ в Русия. През април, когато НАТО бомбардира Югославия, самопровъзгласилият се „емир на джамаата на Дагестан“ обяви създаването на „ислямска армия на Кавказ“, която да води джихад в Южна Русия.

Тогава започна цяла вълна от терористични атаки, организирани от терористите под ръководството на Шамил Басаев: превземане на населени места в Дагестан, бомбени атентати на жилищни сгради в Москва и Волгодонск.

Ето защо, когато се поставя въпросът дали Русия е могла да помогне повече на сърбите, отколкото е направила, включително и в операцията по блокадата на летището в Прищина, трябва да припомним, че ситуацията у нас беше доста тежка. Северен Кавказ беше в пламъци, в Поволжието работеха емисари на западните разузнавателни служби, в регионите възникваха различни сепаратистки проекти.

Това беше активната фаза на еднополярния момент , който Съединените щати използваха за укрепване на своята хегемония по света, без да пренебрегват никакви средства, включително терористичните. И залезът на този момент беше още далеч.

А имаше ли и положителни резултати от военната агресия на НАТО срещу Югославия? Нека се опитаме да обобщим.

Първо: югославската армия даде сериозен отпор на врага и в резултат на това НАТО претърпя значителни загуби, които първоначално не очакваха. Различни военни трикове са използвани в различни видове войски и могат да бъдат адаптирани за СВО със съответните изменения и адаптация.

Второ: целият свят видя истинското лице на НАТО, което доведе до антивоенни протести. По-специално поради това Италия напусна коалицията. Трето, мръсните методи на информационни кампании и използването на неправителствените организации като пета колона са документирани и широко разпространени.

И накрая, международната солидарност със сърбите - руските доброволци и хуманитарна помощ, работата на хакери от различни страни срещу НАТО, заобикалянето на западните санкции - също е важен опит от сложен характер, който тепърва ще бъде полезен за смазването на глобалистката военна хидра на Северноатлантическия алианс.

Превод: ЕС