/Поглед.инфо/ Когато литературният живот почти се е стопил и потънал в небитието, няма дискусии, спорове, търсене на истини; когато критиката е умряла и се преобразила в реклама и писане на анотации на нови книги; когато литературните издания се броят на пръсти, но въпреки това почти не се разпространяват поне в писателските среди, амбициите на писателите не са да бъдат по-добри от другите, да откриват нови светове, да обогатяват художествените средства, а да оцеляват, да показват, че още ги има, като вдигат шум около себе си. Един от тези начини е да се домогват до награди и да си правят премиери на книги, каквито другите не могат да направят. Тиражите и преводите в чужбина са поле за надпревара само за неколцина автори от „висшата класа“, от „елита“ на съсловието. А в него са се добрали малцина. Всички останали се подвизават на полето на големите амбиции и честолюбия с по-скромни проявления.
Разслоението между писателите е факт. И то не се основава на таланта, както би следвало да бъде, а по възможностите да издават книгите си, както и по това да получават награди (за цялостно творчество, отделни книги или на конкурси за написване на нови произведения). В писателските среди, в това число и в Съюза на българските писатели (а може би най-вече в СБП) не се говори за талант и естетически постижения, за художествено майсторство, създаване на традиции, постигане на високи естетически критерии. Говори се за участие в жури на конкурси, награди, а най-вече за „представяне на новата книга“. Да организираш такова представяне е голямо изкуство, изисква въображение, познаване спецификата на жанра. Вече са се родили майстори, класици в жанра на литературната премиера; те имат много приятели, които се отзовават на поканите им да украсят вечерта, посветена на новата им книга. Който намира спонсори (частни или държавни), успява да изгради истински спектакъл с участието на музиканти, художници, актьори, танцьори, детски състави, рецитатори деца и какво ли не още.
Не е достатъчно да се отвори на представянето дума за книгата и автора, за да се говори за тях, като се изтъкват истинските им качества, учения и талант. По-важното днес е да увлечеш публиката, да я провокираш и пренесеш в нов свят, за да я впечатлиш и да я накараш да запомни завинаги видяното и чутото. Да, днес това се цени и се цели.
Роди се нов литературно-драматургичен жанр, наречен „представяне на книга“.
В йерархията на новите литературно-писателски ценности по-горе от премиерите на книгите и литературните вечери стоят литературните награди, носещи имена на големи български творци. Някои от тях са се не малък паричен еквивалент, което за един беден писател никак не е малко и лошо. Но не, той да не се надява. Може отнякъде другаде да му подхвърлят някой троха и парче хляб, но наградите са определени за тези, които трябва да ги получат, за да покажат колко напред е отишла българската литература – особено в лицето на един или двама-трима автори. Но точно те определят кой какви награди да получи – най-напред от техния кръг, разбира се, а след това и измежду тези, които са най-близко до тях и ги следват поклоннически.
Писателските среди недоволни коментират начина, по който се раздават наградите, и хората, които преобладават сред наградените. Но се говори „на маса“, по телефона, в компании. Открито никой не само не отваря дума, ами охотно подписва предложения за поредното отличие на човека, който толкова ги възмущава.
Когато не можеш да се хвалиш, че книгите ти излизат в големи тиражи и си залял световните книжарници с преводи на твои творби, остава да изреждаш наградите, които си получил. Но забележете: наградите имат същия привкус като тиражите и преводите. Можеш да се впечатлиш от факта, ако не знаеш как е управляван и налаган. Когато знаеш, ти става смешно и жалко. За да не ти е смешно и жалко и за да не показваш на другите какво ти е, ти дават утехата да участваш в многобройни журита за най-различни конкурси.
Участието в тези журита и комисии е също означаване на място във високото на съвременната литература. Затова и хората са почти винаги едни и същи. Нали те са най-добрите и авторитетните измежду толкова други случайни писатели.
Не е зле измислен механизмът. Макар да е прост и елементарен, е функционален. И в общи линии съхранява спокойствието и съгласието в писателската общност, потушава напреженията и отклонява вниманието от реалните проблеми.
Съществува група от писатели, която не бива да се тревожи, възбужда и напряга. Защото от нея зависи дали общността ще е кротка и ще си върви по пътя, без да се отклонява тук и там. Останалите нямат влияние и поради това не са толкова важни! Станеш ли веднъж „писател на награди“ или „писател-член на жури“, вече си почти класик.
А че всичко останало от литературата е провинция, посредственост, бездарие, голяма работа.
Какво да се прави: суетата на суетите…
