/Поглед.инфо/ На уебсайта на японския вестник Хокайдо Шимбун на 4 декември е публикувана статия, в която се посочва, че жителите на островите Кунашир, Итуруп, Шикотан и хребета Хабомай в САЩ не са официално признати за руснаци, тъй като, ако участват в тегленето на американската зелена карта, трябва да декларират принадлежността си към Япония. Въпреки че такива правила бяха публикувани от Държавния департамент през 2018 г., статията твърди, че Външното ведомство на САЩ е потвърдило тяхното прилагане в продължение вече на няколко десетилетия.
Руското външно министерство заяви, че по този начин САЩ насърчават реваншизма и ревизионистките настроения . Подобни коментари направиха и много руски политици.
В същото време Александър Панов, завеждащ катедрата по дипломация в МГИМО, извънреден и пълномощен посланик, работил в Япония дълги години, поясни, че „фактът, че Съединените щати не признават тези територии като руски, не означава нищо“, предлагайки към тази история да се отнасяме точно като към "пълна простотия" .
Тук си струва да се уточни, че жителите на остров Хокайдо, където се намира редакцията на гореспоменатия вестник, често по-активно от останалите японци, се интересуват от ситуацията около островите, руският суверенитет, над които Япония се опитва да оспори още от края на Втората световна война.
Именно към префектура Хокайдо японското правителство продължава да отнася Кунашир, Итуруп, Шикотан и хребета Хабомай, което ни беше демонстрирано дори при съставянето на маршрута за щафетата на олимпийския огън през 2019 г.
В същото време цялата тази история е нелош поводда видим с какво още, освен лотарията за зелена карта, Вашингтон през новия век се опитва да помогне на своя лоялен съюзник в упоритите му опити да разреши проблема с делимитацията на границите с Русия в изгодна, благоприятна за Токио, посока.
Преди това трябва да се отбележи, че в началото на Студената война САЩ успяха не само да създадат трудна ситуация в отношенията между СССР и Япония, но и да ги превърнат в инструмент за влияние върху Япония в защита на собствените им интереси.
Така наречените „северни територии“,които се превърнаха в екзистенциален въпрос за японците, на американците помогнаха, за да се издигнат отношенията с Япония от нивото на „победител и бивш агресор“ до съюзник. Токио, дори законодателно отказал се от използването на военна сила, се оказа ценен съюзник за Вашингтон.
Днес се недооценява японският принос за помощта на САЩ в Студената война, който има както военни, така и политически измерение. Дори ограничени от таван от един процент от БВП, японските разходи за отбрана, отчитайки бързия растеж на японския БВП, поставиха СССР в доста трудно положение.
Рисковете от изграждането на триъгълника Вашингтон-Токио-Пекин доведоха до факта, че в началото на 70-те години СССР предложи на японците да се върнат към обсъждането на мирен договор, основан на Декларацията от 1956 г., но получиха отказ.
Япония също участва активно в санкционната блокада на СССР след влизането на нашите войски в Афганистан. Имаше дори „афганистански самурай“ Коширо Танака - майстор на бойните изкуства, който по своя инициатива посети Афганистан, зае се да обучава муджахедините и дори участва лично в бойни действия.
С края на ерата на междублоковото противоборство Токио можеше да разчита на активното съдействие на Вашингтон за решаването на „проблема със северните територии“. Освен това, както изглеждаше, имаше предпоставки за напредък в посока, благоприятна за Япония.
Съветското, а след това и руското ръководство на този етап започна да се нуждае от икономическа помощ от Запада. Новият руски, а дори и късният съветски елит демонстрира, в редица случаи, много гъвкави подходи към важни въпроси на външната политика, което понякога предизвикваше недоумение дори сред западните партньори.
По това време обаче, именно в самата Япония нещата не вървяха добре. В допълнение към вътрешните фактори, свързани с настъпването на продължителна икономическа рецесия, Токио се сблъска с нови външни предизвикателства: възходът на Китай, ядрената ракетна програма на КНДР и проблемът с японските граждани, отвлечени от севернокорейските специални служби. В Токио постепенно започнаха да осъзнават, че след разпадането на СССР Вашингтон вече не се интересува от японските териториални претенции срещу Русия.
Историята с присъединяването на Русия към форума на АТЕС е показателна в това отношение. Япония, по-дълго от другите страни, не подкрепяше руската заявка за членство, надявайки се да използва тази тема като разменна монета в преговорите с Русия.
САЩ също първоначално бяха против. Тогава обаче във Вашингтон, очевидно си спомниха поговорката „дръжте приятелите си близо, а враговете си още по-близо“, и решиха да одобрят руското участие.
Японският министър-председател Рютаро Хашимото, осъзнавайки, че сега Япония ще трябва сама да се „бори за островите“, предложи през юли 1997 г. известната си концепция за Евразийска дипломация, която според него може да заинтересува и Русия, въпреки споменаването на Северните територии. Токио официално се съгласи Русия да се присъедини към форума на АТЕС през ноември 1997 г., точно преди началото на срещата на върха във Ванкувър.
Разбира се, имаше прояви на формална подкрепа за японските териториални претенции от Вашингтон. Например в текста на Японско-американската съвместна декларация за сигурност от 1996 г. се посочва, че „пълното нормализиране на японо-руските отношения, основано на Декларацията от Токио от 1993 г., е важно за мира и стабилността в Азиатско-Тихоокеанския регион“ ...
По-нататък, през 2002 г. в текста на изявлението след японско-американската среща във формат „две плюс две“ страните уточниха, че пълното нормализиране на руско-японските отношения е възможно чрез решаване на проблемите на северните територии, обявявайки това за една от стратегическите цели на алианса.
Експертната общност обаче предположи, че е било много трудно да се получи съгласието на Вашингтон за това. И впоследствие беше поддържан много интензивен диалог между Вашингтон и Токио, включително във формата „две плюс две“. Въпреки това, едва през 2011 г., когато Япония и САЩ празнуваха половинвековната годишнина от алианса за сигурност, Вашингтон се съгласи официално да си спомни за „Северните територии“.
Твърда позиция на администрацията на Обама през 2009-2010 г. по отношение на предислокацията на разположената в Японияамериканска база„Футенма“ контрастира със "стратегическото търпение", което Вашингтон прояви по отношение на ядрената ракетна програма на Пхенян.
Неуспехите на американската политика в Афганистан и Близкия изток, неспособността на Барак. Обама да отговори ясно на мегапроекта „Един пояс, един път“ убеди Токио, че „Америка вече не е същата“ и трябва да действа независимо.
Разбира се, фактът, че Синдзо Абе, който отново зае поста министър-председател на Япония в края на 2012 г. и подаде оставка едва през септември тази година, превърна постигането на качествена промяна в отношенията с Русия в една от основните теми на неговия политически дневен ред, не може да се подценява личният фактор и семейни традиции.
Баща му, Шинтаро Абе, политик с безупречна репутация, като външен министър, направи много за подобряване на отношенията между нашите страни. Дори неизлечимо болен, той намери сили да посети СССР като част от делегация през 1991 година.
Синдзо Абе стана първият японски правителствен глава, който реши да интегрира преговорите с Русия по мирния договор в много по-широк контекст не само по въпроса за икономическото сътрудничество, но и по въпросите на регионалната сигурност.
В същото време, през март 2014 г. в Япония, позициите на привържениците на ориентацията към курса на Вашингтон по отношение на Русия започнаха да се засилват, което Абе не можеше да пренебрегне. Но в бъдеще, когато стана достатъчно очевидна достатъчно високата съпротива на руската икономика срещу санкционния натиск, С. Абе реши да действа без да обръща особено внимание на Вашингтон.
Въпреки че Доналд Тръмп даде на Абе значителна свобода на действие в руска посока, преговорите по въпроса за мирен договор не бяха изключително двустранен въпрос. Очевидно Русия би могла да обмисли варианти за каквито и да било компромиси на остров Шикотан и хребета Хабомай само в случай на правни гаранции, че американските войски никога няма да бъдат там, както и каквито и да било обекти, свързани с японско-американската система за ПРО.
Този въпрос обаче вече не беше изключително в японската компетентност. През 2018 г. С. Абе увери В. Путин, че ако Русия прехвърли тези острови на Япония, там никога няма да има американски военни бази. В Русия обаче вече разбраха ненадеждността на устните уверения на своите партньори на примера за историята с разширяването на НАТО на Изток.
По-късно плановете на Доналд Тръмп да се оттегли от Договора за ядрените сили със среден обсег и идеята му да разположи подобни ракети в азиатските страни станаха една от причините за фиаското на Синдзо Абе в преговорите за мирен договор с Русия.
В същото време от изявленията на Йошихиде Суга и неговите министри може да се заключи, че според Токио, дори и с приемането на изменения в руската конституция, които не позволяват отчуждаването на част от територията на държавата, считат, че въпросът за Южните курили все още не е уреден.
В този случай Токио, преди да се опита да повдигне такава тема на масата за преговори с Русия, очевидно може да предложи на своя съюзник да направи изключения по отношение на използването на двата острова за военни цели, споменати в член 9 от Московската декларация от 1956 г.
Освен това в японските медии, например в "Mainichi Shimbun" се появяват апели към новата американска администрация да измени Административното споразумение за статута на американските сили в Япония от 1960 г.
Впрочем, тази идея изглежда фантастична, особено след като Йошихиде Суга вече е получил уверения от Джоузеф Байдън, че на оспорваната от Китай територия на остров Сенкаку се разпространяват американските гаранции за сигурност. Най-вероятно Вашингтон бързо ще обясни на японците, че те са объркали в териториалните си спорове.
В заключение бих искал да спомена, че Нобуо Киши, братът на Синдзо Абе, получил фамилията на дядо си по майчина линия, стана новият ръководител на японското отбранително ведомство. Нобусуке Киши оглавява японското правителство през 1957-1960 г., благодарение на усилията му през 1960 г. се появява актуалната версия на американско-японския договор за сигурност.
Нобуо Киши има добри шансове да стане министър-председател в бъдеще. Чудя се какво тогава ще има по-голямо въздействие върху външнополитическите му приоритети - името на дядо му или възгледите на баща му?
Превод: ЕС