/Поглед.инфо/ Аналитичният текст на Ален Греш „Дьо Гол: Евреите са самоуверен и доминиращ народ“ е публикуван през 2017 г., но го предлагаме сега на читателите поради актуалността му след отново разразилите се ожесточени военни действия между Израел и палестинското движение „Хамас“. Текстът ни връща към 6-дневната война (1967г.) между Израел и съседните нему арабски страни и забележителната пресконференция от 27 ноември 1967 г. на която френският президент Шарл Дьо Гол изразява опасения, че анексията на арабски земи от Израел може да доведе в перспектива до непредсказуеми опасни последици в Близкия изток. Историята потвърди колко прозорлива е била позицията на Дьо Гол.

Ален Греш е cпециалист по Близкия изток, директор на издателство Orient XXI. Автор е на няколко книги, сред които De quoi la Palestine est-elle le nom? Les Liens qui libèrent (На кого е кръстена Палестина? Връзките към освобождението, 2010) и Un chant d'amour. Israël-Palestine, une histoire française (Любовна песен. Израел-Палестина, френската версия, изд. La Découverte, 2017) в съавторство с Hélène Aldeguer. Той не крие пропалестинските си симпатии и това читателят може да установи ако прегледа сайта му https://orientxxi.info/auteur/alain-gresh.

Считаме за потребно обаче да внесем някои допълнения за по-голяма яснота към генезиса на събития, далеч предшестващи шестдневната война от 1967 г. Съгласно решение на Общото събрание на ООН от ноември 1947 г., след изтичане срока на британския мандат над Палестина през май 1948 г., на територията ѝ се създават две държави – еврейска и арабска. Така, на 14 май 1948 г. държавата Израел обявява своята независимост. На следващия ден, подтиквани и въоръжавани главно от британците въоръжени формирования на Трансйордания, Египет, Сирия и Ливан, заедно с експедиционен корпус от Ирак, арабски милиции и доброволци от Мюсюлманското братство нападат Израел. Силите са неравностойни. Слабовъоръжената нова държава е принудена да мобилизира цялото еврейско население, включително жените.

Помощ идва от Съветския съюз. Сталин нарежда през Чехословакия да започнат доставки на трофейно германско оръжие, включително самолети и бронирана техника и хиляди пратки потичат към Израел. Ходът на войната се променя и в края на 1948 г. държавата Израел овладява контрола на почти 60% от територията, определена за арабската държава. През 1949 г. последователно се подписват споразумения за примирие с всички воюващи страни с изключение на иракчаните. Трансйордания поема контрола над останалата част на Западния бряг на река Йордан, включително Източен Йерусалим. Египетската армия поема контрола над ивицата Газа. ООН създава комисия, която да наблюдава прекратяването на огъня, съблюдаването на споразуменията за примирие, да подпомага операции по поддържане мира в региона. Арабска държава в Палестина така и не се създава.

Войната от 1948-1949 г. обаче предизвиква драматични демографски промени в Близкия изток. Близо 600 хиляди палестински араби (по други данни над 900 хиляди) стават бежанци главно в съседните арабски страни. Около 700 хиляди евреи (по други данни към един милион), които от векове живеят в арабския свят, насилствено са прогонени от родните им места от местните власти. Повечето от тези еврейски бежанци намират убежище в държавата Израел. Официалната позиция на Израел е, че през и след 1948 г. по същество се извършва размяна на население. Не може да се оспори обаче, че инспирираното от англичаните арабско нападение срещу Израел през 1948 г. е в основата на последващите арабско-израелски войни.

д-р Радко Ханджиев

- - - - - -

Юни 1967 г. Започва безкрайната Шестдневна война. От самото начало на войната френският президент генерал Шарл дьо Гол осъжда Израел за това, че я е започнал. Позицията на дьо Гол е в противоречие с тази на повечето политически лидери, медиите и общественото мнение и му спечелва много критики, включително и такива за антисемитизъм.

Церемония? „Тържествена меса?“ Театрално представление?

Пресконференциите на генерала имаха тържествен, ритуален характер, който може да бъде разбран единствено от гледна точка на ръста на главния герой. На 27 ноември 1967 г. над хиляда френски и чуждестранни репортери се събират в Елисейския дворец, за да чуят президента на републиката. Тонът на гласа му е тържествен, на моменти дори лиричен, когато излага своето виждане за реформите, които Франция е осъществила под негово ръководство, мащабните промени, които са реализирани и заявява, че Петата република е на път „да се превърне в наша втора политическа природа.“ Голяма част от речта му е посветена на международните проблеми в един свят, разделен от Студената война и от различни кризи. Най-опасната заплаха за световния мир бе войната във Виетнам, в която вече участваха 400 хиляди американски войници. Дьо Гол разказа за пътуването си до Квебек и обясни защо е издигнал прочутия си лозунг „Да живее свободен Квебек!“ Обясни отказа си да допусне Обединеното кралство да се присъедини към Европейската икономическа общност (ЕИО). Изрази и притесненията си относно международната финансова система.

„Няма да позволим да бъдете унищожени“

Шест месеца след Арабско-израелската война от юни 1967 г. той трудно можеше да пренебрегва ситуацията в Близкия изток.

„На 22 май инцидентът в залива Акаба – за съжаление предизвикан от Египет, даде повод на онези, които искаха войната (...). На 2 юни френското правителство официално обяви, че в случай на военни действия ще обвини страната, която произведе първите изстрели. И това бе недвусмислено послание към всички правителства. На 24 май казах това на г-н Еббан – израелския външен министър, с когото се срещнах в Париж. Ако Израел бъде нападнат, казах по същество, ние няма да позволим той да бъде унищожен, но ако вие нападнете, ще осъдим вашия акт. Разбира се, макар населението ви да е по-малобройно, като се има предвид, че сте по-добре организирани, много по-сплотени и много по-добре въоръжени от арабите, не се съмнявам, че в случая ще надделеете във военно отношение. Но все повече ще затъвате в трудности както вътрешни, така и в международен план, още повече че една война в Близкия изток няма как да не засили напрежението в целия свят и да не доведе до печални последици за много страни. И малко по малко вие, като победители, ще бъдете държани отговорни за всички причинени вреди.“

Знайно е, че гласът на Франция бе пренебрегнат. Израел нападна и за шест дни постигна всичките си цели.След като осъди нападението, Дьо Гол отново припомни френската позиция:

„Всяко споразумение трябва да се основава на изтеглянето от всички територии, завладени със сила, и взаимното признаване от всички участници на правото на съществуване на другите държави. След това, въз основа на решение на ООН и с присъствието и гаранцията на нейни сили, вероятно ще бъде възможно да се стигне до точно определяне на границите, условията на живот и сигурността на двете страни, положението на бежанците и малцинствата и условията, регулиращи свободата на корабоплаването в залива Акаба и Суецкия канал.“

Нищо от това не бе ново. Но на следващия ден пресата едва спомена Близкия изток като един от проблемите, посвещавайки основните си заглавия на други теми. France-Soir публикува пет колонки със заглавие: „Генерал дьо Гол: златото трябва да замени долара, застрашен от международната търговия“; Le Figaro: „Генерал дьо Гол потвърждава отрицателното си отношение към влизането на Англия в Общия пазар“; L'Aurore: „Дьо Гол: Не на Англия!“, а Combat – яростно антиголистки, особено настоятелно подчерта: „Дьо Гол – създателят на кризи!“, с подзаглавие: „Вчера той въздигна всички аспекти на външната си политика до степен на провокация.“

Екстравагантност и излишество

Все пак,24 часа по-късно избухна полемика, подхранвана от реакцията на Тел Авив на една част от изказването на пресконференцията, която като че остана незабелязана. Дьо Гол говори за създаването на Израел и за страха в някои среди, че„евреите, които доскоро са били разпръснати, но са останали такива, каквито винаги са били, т.е. елитен народ, уверен в себе си и доминиращ, щом се събере отново в земите на своето някогашно величие, може да превърне в пламенна завоевателна амбиция иначе сърдечните пожелания, изказвани в продължение на 19 дълги века: „Догодина в Йерусалим“.

Какви бяха реакциите на пресата? Юбер Бьов-Мерѝ, редактор на Le Monde (в броят от вторник, 29-и ноември следобед), пише за „полъх на антисемитизъм“; Жан Даниел в Le Nouvel Observateur осъжда „духа на Морас“, преследващ дьо Гол (Шарл Морас (1868-1952) е френски журналист, есеист, поет и политик, с крайно десни, монархистки, антисемитски възгледи, бел. пр.); Жан-Жак Серван-Шрайбер се чуди в редакционна статия в L'Express: „Докъде ще стигне екстравагантността и излишеството?“ и отново настоява за нищо по-малко от неговото „сваляне от власт“.(1)

В мемоарите си, писани две години по-късно, Дьо Гол съжалява, че се е оставил да бъде увлечен: „Дори в този момент трябваше да запазя хладнокръвие... По природа съм емоционален, страстен!“ Наистина формулировката е меко казано тромава, особено представянето на евреите като еднородна група, което по парадоксален начин е идентично с това на ционизма. Но обвинението в антисемитизъм? То е отхвърлено от Давид Бен Гурион, основател на Държавата Израел, в писмо от 6 декември 1967 г:

„Въздържах се да се присъединя към хора от несправедливи критики, изразени от мнозина във Франция, Израел и други страни, защото според мен те не са обърнали сериозно внимание на Вашите забележки (...). Като министър-председател на Израел по време на Четвъртата република зная, че приятелските ни отношения с Франция след възраждане на държавата ни продължиха дори при Петата република и не е имало нужда да очаквам по-вярно и искрено приятелство от Вашето.“

Дьо Гол никога не е бил антиционист. На същата пресконференция той отново изразява възхищението си от създаването на Израел:

„Ето защо, независимо от огромната парична подкрепа, влияние и пропаганда, която израелците получиха от еврейските среди в Америка и Европа, много страни, сред които и Франция, бяха щастливи да видят държавата им, създадена на територията, която светът призна за тяхна, като се надяваха, че те ще проявят известна сдържаност в търсенето на мирен modus vivendi със своите съседи.“

Одобрението на Дьо Гол датира от по-далечно време, както свидетелства израелският посланик във Франция, който го посещава в Париж на 28 април 1955 г.: „Дьо Гол ми каза, че смята създаването на Израел за историческа необходимост. Еврейският народ има пълното право да очаква обезщетение за несправедливостите, които е понесъл в продължение на толкова много векове.“ Той продължава да изразява уважението си към „таланта на евреите, тяхната ясна логика и енергия“.(2)

Резервни части за изтребителите Mirage

Всъщност спорът за предполагаемия антисемитизъм на човека, отправил прочутия призив за съпротива срещу нацизма от Лондон през юни 1940 г., бе претекст да се атакуват отново позициите, изложени през юни 1967 г. Най-малкото, което може да се каже е, че те не са били очевидни. През 50-те години на ХХ век Франция бе най-постоянен съюзник на Израел, снабдява армията му с усъвършенствано оръжие, особено с изтребители „Мираж“, помага в разработката на военна ядрена технология. Франция също участва в патетичната Суецка експедиция през 1956 г., която дьо Гол по онова време одобрява. Вярно е, че след края на Алжирската война през 1962 г., както отбеляза на пресконференцията генералът, Франция се оттегля от „някои специални и много тесни връзки“, които Четвъртата република бе установила с Израел. След като Алжир извоюва своята независимост през 1962 г., „ние възобновихме политиката на приятелство и сътрудничество, която Франция поддържаше от векове с тази част на света и днес силно чувстваме, че тя трябва да бъде сред основите на нашата външна политика.“

Но той добавя: „Излишно е да казвам: уверихме се, че арабите знаят, че за нас съществуването на държавата Израел е свършен факт, че няма да останем безучастни и няма да позволим тя да бъде унищожена.“

В действителност, въпреки ембаргото за продажба на оръжия за този регион, датиращо от юни 1967 г., Франция продължава да снабдява Тел Авив с резервни части за изтребителите„Мираж“.(3)

Позицията на генерал дьо Гол обаче влиза в противоречие свъзгледите на френските политически лидери, медиите и общественото мнение. Дори някои от приятелите му голисти не пожелаха да го подкрепят. На 16 май 1967 г.,на базата на широк консенсус, е създаден Комитет за френска солидарност с Израел, председателстван от генерал Пиер Кьониг, в който влизат депутати от всички партии (с изключение на комунистическата), като Клод-Жерар Маркус (голист), Мишел Пониатовски (Независими републиканци, партията на Валери Жискар д'Естен), Морис Фор (радикал) и с подкрепата на Гастон Дефер (Френската секция на Работническия интернационал или SFIO – както тогава се наричаше социалистическата партия).

Всекидневниците и седмичниците се развихрят. Никой не се опитва да крие симпатиите си към Израел – малкият Давид, заобиколен от страховити Голиати. Те предупреждават за втори Мюнхен, за втори геноцид. На 2 юни в Paris-Jour можеше да се прочете: „Утре кàпото ще крещи, кучетата ще ръмжат, измъчваните деца ще крещят като животни, докато кошмарът не завърши с градушка от куршуми“. А Жан Даниел пита в Nouvel Observateur: „Заплашен ли е Израел със смърт?“ И отговаря: „Да, несъмнено. Приемливо ли е това? В никакъв случай.“

Арабите „се тъпчат с хашиш“

В допълнение към страха от нов геноцид, пет години след независимостта на Алжир, някои вестници изразяват леко прикрит расизъм. На 24 май Серж Гросар, автор на рубрика в L'Aurore, пише: „Две хиляди години мюсюлманско безхаберие превърна този рай от злато и мед (Палестина) в ерозирали степи.“ И на друго място в L'Aurore – пак за арабите: „Натъпкани с омраза от най-фанатичната пропаганда от времето на Гьобелс, напушени с хашиш или потопени в мрака на опиума, те жадуват за прекрасните нови богатства на еврейския народ.“ А Le Figaro твърди, че арабските радиостанции обещавали на масите портокаловите горички на Яфа и жените на Тел Авив. (4)

При тези обстоятелства съвсем реално бе емоционалното въздействие върху общественото мнение и демонстрациите в подкрепа на Израел бяха огромни. На 31 май 1967 г. пред израелското посолство в Париж се събраха 30 хиляди, а в провинцията – хиляди други: 6 000 в Марсилия, 5 000 в Тулуза и Ница, 2 500 в Страсбург и Лион, 2 000 в Нанси, Мец и Монпелие. Еврейската общност, към която се присъединяват и много еврейски заселници от Алжир, е мобилизирана докрай. Много артисти и интелектуалци изразяват своята солидарност. Така Серж Генсбур, певец, който със сигурност не обичаше да се ангажира по какъвто и да е начин, написа Le Sable d'Israel (Пясъкът на Израел) – песен, в която твърди, че е готов да умре за страна, в която никога не е стъпвал.

Дисидентските гласове бяха рядкост. Дори човек като Жан-Пол Сартр, дълбоко ангажиран с антиколониалната борба в Алжир и другаде, написа предговор към Les Damnés de la terre (Прокълнатите на земята) на Франц Фанон, публикуван от левия издател François Maspero,(5) подписа декларация, в която се изразяваше „желание за мир в Израел.“ В предговора към специалния брой на Les Temps Modernes, озаглавен „Израелско-арабският конфликт“, който излезе в началото на юни, той пише: „Алергични сме към всичко, което по някакъв начин наподобява антисемитизъм. Нашите арабски приятели ни казват, че не са антисемити, а антиизраелци. Но както виждаме, как могат да попречат на тези израелци в същото време да бъдат и евреи?“

По този начин той забулва цялото колониално измерение на еврейските селища в Палестина, въпреки че Максим Родинсон го обсъжда в същия брой на Les Temps modernes под заглавие: Israël, fait colonial? (Израел създава ли колонии?).

Макар че седмичникът Témoignage chrétien също отказа да вие с вълците, единствената голяма сила, която критикуваше Израел, остана Комунистическата партия, осъдена от мнозина като „агент на Москва“. На 30 май 1967 г. Рене Андрийо, редактор на L'Humanité, пише: „Израелското правителство, зад което тегне сянката на американския империализъм, трябва да бъде държано отговорно за този конфликт, който поставя народите на Близкия изток на ръба на войната.“ Той е един от първите, които отчитат реалното положение в Палестина, което липсва в повечето други анализи: „Не може да одобрим начина, по който израелското ръководство прогони от страната си и лиши от собственост (през 1948-1949 г.) над един милион палестински араби.“ И добавя: „Именно израелският отказ да позволи на бежанците да се завърнат по домовете си е основната причина за този конфликт.“(6)

В този истеричен контекст не е изненадващо, че сутринта в деня на израелското нападение на 5 юни France-Soir – един от водещите френски ежедневници, изписа в пет колони заглавието „Египтяните нападат Израел“, а Le Populaire – печатен орган на социалистическия SFIO, обяви: „Нападнат от всички страни, Израел се съпротивлява победоносно“. Изразът „фалшива новина“ все още не беше измислен.

Противно на всичко казано, дьо Гол продължи да се придържа към позицията си и да настоява за връщане в границите от 4 юни 1967 г. Скоро след това Франция ще осъзнае и значението на палестинския фактор в новата криза. Политически изолиран на вътрешния фронт, дьо Гол се дистанцира и от позициите, заети от западните съюзници на Франция, особено от Съединените щати. И все пак с течение на годините тези позиции ще бъдат възприети от неговите наследници – включително от такива, които като Валери Жискар д'Естен (1974-1981) и Франсоа Митеран (1981-1995) остро критикуваха генерала. А през 80-те години тези позиции ще бъдат споделяни от цялата „международна общност“: осъждане на военното заграбване на земя; самоопределение на палестинците; необходимост от преговори с Организацията за освобождение на Палестина (ООП).

Откъс от пресконференцията на 27 ноември 1967 г. показва колко прозорлива е била позицията на Дьо Гол:

„Сега Израел организира на завзетите от него територии окупация, която задължително включва потисничество, репресии и изселване, и това се посреща със съпротива, която той на свой ред нарича тероризъм...“

Бележки:

1- Цитат от Laurence Coulon, L'opinion française, Israël et le conflit israélo-arabe, 1947-1987, Honoré Champion, 2009 г. Тази книга изрично подкрепя израелските политики.

2- Цитат от Samy Cohen, De Gaulle, the Gaullists and Israel, Alain Moreau, 1974.

3- Всички продажби на оръжия са преустановени през януари 1969 г. след израелското нападение над летището в Бейрут и унищожаване на ливанската флотилия от граждански самолети, което позволи на Израел да запази въздушното си превъзходство.

4- Цитати от Samir Kassir, Farouk Mardam-Bey, Itinéraire de Paris à Jérusalem: la France et le conflit israélo-arabe, tome 2, 1958-1985, „Les livres de la Revue d'études palestiniennes“, 1993 г.

5- След като Сартр променя позицията си относно войната от 1967 г., вдовицата на Франц Фанон настоява предговорът му да бъде изваден от следващите издания на книгата.

6- След войната от 1967 г. КП на Франция не подкрепя въоръжената борба на палестинците и организациите на федаините.

"Нова Зора", бр. 47/2023

Превод: д-р Радко Ханджиев

Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos

Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h

Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info 

Така ще преодолеем ограниченията.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.