/Поглед.инфо/ Ани Ерно е писателка. Тя живее в парижкия район Сержи. Работата и се простира между автобиографията и социологията, интимното и колективното. В това писмо до Еманюел Макрон тя поставя под въпрос бойната реторика на президента.
"Г-н Президент,
„Пиша ви писмо /което може би ще прочетете/ ако имате времето“. На вас, който сте запалени по литературата, това въведение вероятно ви напомня нещо. Това е началото на песента на на Борис Виан „Пустинята“, написана през 1954 г., между войната в Индокитай и войната в Алжир. Днес, каквото и да обявите, ние не сме на война, врагът тук не е човек, не е наш ближен, той няма нито мисъл, нито воля да навреди, игнорира граници и социални различия, възпроизвежда се сляпо, като скача от един индивид на друг. Оръжията, тъй като се придържате към военната лексика, това са болничните легла, респираторите, маските и тестовете, това е броят на лекарите, учените, болногледачите. Въпреки това, управлявайки Франция, вие останахте глухи за тревожните викове на хората от здравеопазването и към това, което бихме могли да прочетем на знамето на демонстрацията през ноември миналата година. Държавата брои парите си, ние ще броим мъртвите - трагично резонира днес. Но вие предпочетохте да слушате онези, които се застъпват за разединяването на държавата, за оптимизирането на ресурсите, регулирането на потоците, целия този технократичен жаргон, лишен от плът, който замъглява реалността. Но вижте, това са обществените служби, които в по-голямата си част осигуряват функционирането на страната: болници, Национално образование и хилядите му преподаватели, учители, които са толкова слабо платени, електроснабдяването, пощата, метрото , железниците. И онези, за които веднъж казахте, че не са нищо, сега са всичко, те, които продължават да изпразват кошчето, да поставят продуктите в щайгите, да доставят пици, да гарантират този живот като съществен, като интелектуален, материален живот.
Странен избор е думата "устойчивост“, за означаване на реконструкция след травма. Все още не сме там. Внимавайте, г-н Президент, за последиците от това време на задържане, на огранечаване на катаклизмите в хода на събитията. Това е подходящ момент за поставяне на нещата под въпрос. Време да пожелаем нов свят. Не вашият! Не онзи, при който лицата, които вземат решения и финансистите, които вече безсрамно приемат стария начин на „повече работа“, до 60 часа седмично. Много от нас вече не искат света, в който епидемията разкрива огромни неравенства. Много, напротив, искат свят, в който основните потребности от здравословна храна, медицински грижи, жилища, образование, култура са гарантирани на всички, свят, чиято настояща солидарност показва именно възможността.
Знайте, господин президент, че повече няма да оставим животът ни да бъде откраднат, та ние имаме само него и „нищо не убива живота“ - отново песен на Ален Сушон. Нито ще понасяме да се погазват продължително демократичните ни свободи, днес ограничени, свободата, която позволява на моето писмо - за разлика от това на Борис Виан, забранено от радиото - да бъде прочетено тази сутрин по вълните на национално радио.
Ани Ерно
Превод: Поглед.инфо