/Поглед.инфо/ Ужасяващите събития в Париж звучат като погребален звън за европейския либерализъм

Колко време ще мине, преди европейският либерализъм да се счупи? След последиците от терористичната сеч е най-лошото време да се правят прогнози. Крайната точка на възмущение тласка политиците и гражданите да играят с еднакво възмутителни реакции.

Струва си всички те да се успокоят с това, че допреди петък вечер отговорът на Европа по отношение на тероризма не е бил извънреден и краен. Въпреки страшните прогнози за обратното европейските демокрации не са се превърнали в полицейски държави. Не е имало погроми или враждебни акции срещу мюсюлманите. Европейските държави, включително и Великобритания, са се запазили като свободни и добри общества като цяло; нации, с които можем да се гордеем по нашия задължително неохотен начин, с всички грешки и проблеми, които се налага да преодоляваме.

Хората, които бягат от истинския терор, познават по-добре състоянието ни, отколкото ние самите. Те бягат към Европа, а не от Европа.

Може би е твърде грубо да го кажа точно днес, но умереният отговор на тероризма е последствие от умереността на насилието. От нападението на Световния търговски център и Пентагона от „Ал Кайда” през 2001 г. най-забележителното от ислямисткия тероризъм в Европа е колко малко всъщност го е имало. Може да се приписват заслуги на полицейските сили и разузнавателните агенции, че арестуват заподозрените, преди те да са излезли. Можете да повтаряте основната мантра, че сте против ислямизма, а не против исляма и повечето мюсюлмани нямат нищо общо с тоталитарната религия. Каквато и да е причината, практическата последица си остава тази, че никой, който е на власт, не е почувствал нужда да премине към нещо, наподобяващо военно положение.

Европа „просто“ винаги издържа на атаките. И на тези от Мадрид. И от Лондон, както и на по-актуалните убийства на евреи, сатирици, свободомислещи хора в Париж, Брюксел, Копенхаген и Марсилия. Отвъд това винаги е имало убийци, „вълци единаци“ от типа на убийството на Лий Ригби.

Аз не претендирам, че Европа е останала същата. След като ислямисти разрешиха убийството на карикатуристи, които са се подигравали с Мохамед, автоцензурата започва да се разпространява все повече в изкуството и журналистиката, която е още по-страхлива заради това, че все още е оставена без отговор. Трябва да признаем обаче, че радикалният ислям нито веднъж досега не е довел до радикално скъсване с миналото. Ако можехте да пътувате с машина на времето назад, щяхте да видите, че приемствеността между нашия свят и Франция или Великобритания или Дания отпреди 20 години надделява значително над различията.

Не искам да минимализирам ислямистките престъпления с това, че смятам Европа за късметлийка. От Нигерия до Афганистан клерикалната фашистка доктрина тласна обществата към граждански войни, към масови убийства и самоубийствени атентати в региона. И все пак божествено санкционираното насилие не е успяло да погълне нашия континент. Заподозрените са все още невинни до доказване на противното отвъд всяко съмнение. Европейската конвенция за човешки права остава в сила. Тероризмът все още е обект на правото на закона, не на военния закон. Въпреки всички предизвикателства ние си оставаме това, което някога сме били.

Координираните парижки атаки със сигурност носят усещането, че ще променят Европа. Ще я променят към по-лошо. Ужасяващото страдание на хората, които просто са искали да излязат на вечеря с приятели или семейство, да отидат на футболен мач или концерт, наистина докосва сърцата ни. Но изчисленията зад тези атаки разтърсват умовете ни. Тези убийци не са просто „вълци единаци“, а „войници“, ако бих могъл да използвам термина, без да му придавам неоправдана чест, които извършват добре планирано и демонично престъпление срещу човечеството.

Президентът Оланд вече изостави езика на цивилния живот. Той описа зверствата като акт на „война“ от страна на „Ислямска държава”, а не като гражданско престъпление, затова обяви и извънредно положение. Той също така затвори границите на Франция. И така се присъединява към една тенденция.

В момента можем да кажем, че граници се затварят в цяла Европа. Британците, с Ламанша между тях и Европа, не осъзнават колко шокиращо е да се види как постепенно се извисяват огради откъм Словения, Унгария или пък шведите, отворени хора, толерантни, които въвеждат проверки на моста между Копенхаген и Малмьо. Европейският съюз е бил замислен да бъде отворен. Гордите му лидери до съвсем скоро продължаваха да се хвалят, че са отменили маниите по националното, довели до толкова много унищожение през ХХ в. И все пак дори преди атаките в Париж Европа откри (късно), че бежанската криза е прекалено голяма, за да може да я понесе.

Почтените европейци може би проклинат националистическите партии и крайното дясно, които са засилили влиянието си значително, за да се противопоставят на масовата миграция. Те биха могли да казват също, че популярният страх, че сред бягащите от Асад и „Ислямска държава” има терористи, е пълен абсурд. Но техните критики вбесяват единствено съгражданите им. Хората искат физическа сигурност, колкото искат и икономическа сигурност. Либералите, които отричат всеки, който говори като неофашист или расист, ще обидят същите свои сънародници, които имат нужда да убедят, за да гарантират собственото им поражение.

За да се запазят правата на човека и да се предотврати вълна от авторитарни правителства, които вземат властта, трябва да се приеме, че някои съображения за сигурност са напълно реални, а не сценарий на група лоши конспиратори, които искат да създават „морална паника“. Също така трябва да се разбере, че миграцията и радикалният ислямизъм променят Европа сега. И ако искате да се изкажете в тази посока, първо трябва да си извоювате правото да бъдете чути, като посрещнете тази неизбежна промяна честно.

Колко далеч ще се промени Европа, е въпрос с отворен отговор. Както винаги, бъдещето зависи от безпощадното смятане на брой трупове и статистика от атентати. След 11 септември 2001 г. коментаторите предвидиха, че хедонистичният ни свят е приключил. Те казваха, че иронията се е сринала със Световния търговски център. Постмодерният кикот и самодоволните усмивки също. В бъдеще ще сме сериозни и мрачни хора, които ще гледат на 90-те години като почивка от историята.

Нищо подобно не се случи, защото предвидената вълна от насилие така и не дойде. Ние останахме свободни да си хихикаме и заради това трябва да сме благодарни.

Може би ще бъдем отново щастливи. Може би такива атаки като в Париж ще останат рядкост, шокиращо престъпление, което затруднява животите ни, но не ги променя коренно. Може пък и мигрантите да бъдат абсорбирани и популистките партии да изчезнат. Може би всички тези френски (и британски) граждани, тръгнали да убиват, изнасилват и пленяват в името на „Ислямска държава”, няма да се завърнат отново, за да ни предоставят някой още по-ужасен терористичен десерт или пък да продължават да вдъхновяват онлайн имитатори, които сами да извършват престъпления на собствената си територия.

След 20 години може би децата ни ще могат да погледнат назад и да кажат с облекчение, че приемствеността с миналото отново е надхвърлила разликите. Може би късметът ще е с нас за кратко. Но трябва да кажа, че като гледам кадрите от Париж, имам чувството, че с късмета ни е свършено.

Превод: Юлия Владимирова