В ранните часове на четвъртък сутринта ръководената от Русия Организация на договора за колективна сигурност (ОДКБ), която обединява въоръжените сили на шест бивши републики на СССР, включително Казахстан, обяви, че ще изпрати мироопазващи сили, за да помогне за поддържането на реда, след като безредиците се разпространиха в огромната централноазиатска нация.
Този ход представлява размиване на границата между вътрешните и външните процеси – причините, поради които казахстанското правителство е на ръба на краха, са вътрешни по природа и са свързани с продължителното и все по-странно предаване на властта след почти три десетилетия - дългото управление на лидера ветеран Нурсултан Назарбаев.
Уличните протести обаче, предизвикани от цените на горивата и при които правителствените сгради бяха запалени и войските се предаваха на демонстрантите, веднага бяха представени като акт на външна агресия от страна на чужди „терористични групи“. Оттук нататък, изглежда, врагът винаги идва отвън, дори ако всъщност е вътре. Това твърдение дава формални основания да се обяви страната за атакувана и да се призове ОДКБ.
Това не беше така в миналото, когато подобни повтарящи се събития се наблюдаваха често в Киргизстан, нито в Армения преди три години и половина. Тогава ОДКБ – главно Москва, но и самите други членове – изтъкнаха вътрешния характер на вълненията, заявявайки, че няма нужда от чужда намеса.
Този път обаче е различно и границите между външните и вътрешните работи се размиват по целия свят. Преди няколко десетилетия либералите и активистите за правата на човека бяха движещата сила зад нарастващото объркване между страната и чужбина, като се застъпваха за това, че националният суверенитет може да бъде изоставен, когато човешките права и свободи са застрашени. Днес дадените обосновки са за защита и опазване на страната: заплахата за националната сигурност на въпросната страна и нейните съседи оправдават интервенцията.
Струва си да се отбележи, че този път искането за миротворци дойде от правителство с безспорна легитимност – дори самите протестиращи само публично поискаха напускането на Назарбаев, който поддържа вътрешната политика, а не настоящия президент.
Това прави протестите различни от събитията от 2010 г. в Бишкек, когато изпълняващият длъжността президент на Киргизстан Роза Отунбаева се опита да призове ОДКБ, след като нейният предшественик Курманбек Бакиев беше свален от масови протести.
Цялата правителствена система на Киргизстан се срина, което направи всяка намеса силно съмнителна от правна гледна точка. Правните основания за настоящото решение също са по-силни от тези за така наречените „хуманитарни интервенции на Запада“, които доведоха до свалянето на правителства, признати на международно ниво, без значение колко съмнителна е репутацията им.
В бъдеще вероятно ще научим повече за това как се случи всичко – процеса на вземане на решения и в Казахстан, и в Русия и кой предложи включването на ОДКБ. Засега обаче е ясно, че руското правителство е избрало да остане една крачка напред, вместо да чака жарта да се превърне в огън.
Това е еволюцията на подхода, използван преди година и половина в Беларус, когато беше достатъчно президентът Владимир Путин да предупреди, че руските сили са готови да се намесят, ако влошаващата се вътрешна ситуация го наложи. Този път Москва пропусна предупрежденията и скочи направо в действието, вероятно мислейки, че казахстанското правителство може да не издържи само.
Но линиите не трябва да избледняват напълно. Важният въпрос сега е дали разполагането на миротворците на ОДКБ ще доведе до края на клановото съперничество в Казахстан, което се проявява чрез „прехода на властта“, и вместо това ще доведе до консолидация на властта (и в чии ръце?).
Москва има всички шансове да се възползва от това, тъй като сега ще има военно присъствие в държавата, което е централно за нейната политика като гарант, чиито действия могат да определят как ще се развие ситуацията. Това е подобно на случилото се в Армения след войната през 2020 г. Това е само временно решение, но осигурява ефективен набор от инструменти за близко бъдеще.
Много анализатори настояват Русия да следва примера на САЩ и ЕС, като се доближава до „всички заинтересовани страни“, успокоява опозицията и оформя благоприятен за Москва баланс на силите в ключови държави, но не отчитат факта, че всяка политическа културата има своите силни и слаби страни.
В действителност Москва не знае как да направи това – никога не е правила – и когато се опитваше, винаги се проваляше. Идеалният сценарий за Русия е там да има военна защита, която да й спести главоболието да се справя със сложен местен политически живот. С други думи, без значение кой ще спечели, те ще трябва да действат с оглед на руското военно присъствие и да не пренебрегват изцяло дългогодишния партньор на страната.
Преди около четири или пет години това, което наричаме постсъветско пространство, навлезе в изключително важен етап, когато тези страни трябваше да докажат, че са напълно функциониращи суверенни държави.
Още през 1991 г. те бяха признати за такива просто защото СССР се разпадна, а не по някаква друга причина. Докато съответното им навършване на възраст приема различни форми, по-широкият контекст е същият, със значителен интерес както от Русия, така и от Запада, а и някои сили на регионално ниво, но в по-малка степен. Външните играчи, борещи се за постсъветското пространство, се превърнаха в дестабилизиращ фактор, но придадоха известна логика на събитията и ги превърнаха в част от по-големите международни процеси.
В определен момент обаче политическите тежка категория започнаха да губят интерес към всичко, което се случваше в „новите независими държави“, както ги наричаха през 90-те години. На фона на глобалните промени международните сили ставаха все по-фокусирани върху собствения си непрекъснато нарастващ списък с проблеми. Те не се отказаха точно от бившите съветски държави, но започнаха да отделят много по-малко време и ресурси за тях.
Това важи и за Русия, въпреки че тя има специален статут в тази конфигурация и търсеше оптимални форми на влияние в контекста на свиващата се сфера на интереси.
Така политическият пейзаж в бившите съветски държави беше оформен чрез вътрешни процеси, които отразяват взаимодействията между различните участници, местната политическа култура и социалната структура.
Съществува и фактът, че новото политическо поколение навлиза в политиката в постсъветското пространство и в някои случаи предизвиква по-възрастните лидери.
Тези промени не са предизвикани от външно влияние. Чуждестранните играчи трябва да реагират на тях, да се намесят или заплашват с намеса, както направиха в Беларус, да се адаптират и да се опитат да накарат всичко да работи в тяхна полза, но крайният резултат зависи от това колко зрели и ефективни са новите социални и политически системи на страната а не на някакви чуждестранни покровители.
Това е ключов тест и не всички страни ще го преминат. Случаят с Армения показва, че последствията за една нация могат да бъдат ужасни (и това все още не е приключило), въпреки че доминиращата идея беше, че ако оставим някои крещящи проблеми настрана, страната има силна идентичност и може успешно да мобилизира ресурсите си и да оцелее, когато е изправена пред стар противник.
Казахстан може също да се окаже пример за това как дълго култивираната фасада на успеха всъщност крие дълбоко проблематично и изкривено ядро. И този случай определено няма да е последният.
Това е първият път, когато Русия използва институция, която контролира, за да преследва собствените си политически цели. Досега изглеждаше, че подобни структури са чисто декоративни. Ясно е, че миротворците на ОДКБ, разположени в Казахстан, ще бъдат съставени предимно от руски войски. На първо място, това гарантира ефективен отговор.
Второ, докато Казахстан може да се съгласи да има руски войски на своя територия, арменските или, да речем, киргизките сили са абсолютно изключени. Все пак използването на коалиционната марка дава на Москва повече възможности и допълнително оправдава съществуването на този съюз. Времето ще покаже дали други страни членки на ОДКБ ще се сблъскат с казахстански сценарий, но прецедентът е създаден.
С разговорите между Русия и САЩ по въпросите на сигурността зад ъгъла, това е своевременно напомняне, че Москва може да вземе бързи и неортодоксални военни и политически решения, за да повлияе на събитията в сферата на нейните интереси.
Колкото по-голяма е тази конструкция, толкова по-голяма става племената отговорност, разбира се, включително и за развитието в страните, където проблемите далеч не са приключили. Разбира се, Москва така или иначе ще трябва да се справи с всякакви последици от тези проблеми и е по-лесно да го направи проактивно и чрез различни налични инструменти.
Това, което е ясно, е, че макар заклеймяването на демонстрантите като чуждестранни „терористи” да е позволило на казахстанското правителство да привлече подкрепа от чужбина в тежка категория, то пусна конфликта твърдо на международната арена. Все още не е ясно какви последствия може да има това за постсъветското пространство или за света.
Превод: СМ
