/Поглед.инфо/ Преди 25 години победителите във Втората световна война най-после „освободиха” победения. На 12 септември 1990 г. в Москва, от ръководителите на външнополитическите ведомства на СССР, САЩ, Великобритания и Франция, а също и външните министри на все още двете германски държави, ФРГ и ГДР, бе подписан Договор за окончателното регулиране на статута по отношение на Германия, известен още като договора „две плюс четири”. Този договор връщаше необратимо на капитулиралата страна нейния пълен суверенитет във външните и вътрешните й въпроси, като по този начин й откриваше пътя към обединение. Три седмици по-късно, на 3 октомври 1990 година, Германия стана единна. Свои мисли за тези исторически събития споделя пред „МК” непосредственият участник в тях - дипломатът и историкът, завеждащт Международния отдел на ЦК на КПСС от 1989 до 1991 година, извънредният и пълномощен посланик на СССР във ФРГ от 1971 до 1977 г. Валентин ФАЛИН.

- Валентин Михайлович, договорът, подписан преди 25 години, немците справедливо смятат за победа на дипломацията си. А какво беше той за нас?

- Наистина, това е знаково събитие в историята на Германия, за което може и трябва да поздравим немските граждани. Що се отнася до значението му за нашата страна, както констатира Манфред Вьорнер, заемал през онези години поста генерален секретар на НАТО, оглавяваният от него блок без нито един изстрел постигна зануляване на интересите на СССР в европейски и световен мащаб.

- Но след падането на Берлинската стена изборът на варианти за по-нататъшно развитие на събитията беше, да си го кажем направо, не толкова голям.

- Обединението, разбира се, беше неизбежно. Но този процес можеше да се осъществи по различни начини. Лично аз, наред с други, застъпвах становището за учредяване на германска конфедерация.

Именно такъв вариант безспорно предпочитаха Великобритания и Франция, които се опасяваха, че ако стане унитарна държава, Германия ще доминира в Европа. За същия модел отначало ратуваше и Бон. В разработения от Хорст Телчик, главен съветник на канцлера Кол, план от 10 точки, като първа стъпка фигурираше сближаване между ФРГ и ГДР, като следваща – създаване на конфедерация. И така нататък. Събитията взеха друг обрат, след като Шеварднадзе (министър на външните работи на СССР през 1985-1990 г. – Бел. „МК”) се хвана на уловката на немския си визави Геншер, предложил знаменитата формула „четири плюс две” да бъде заменена с „две плюс четири”. В политиката разместването на събираемите може да доведе до фатални последици.

Нека поясня: моделът „четири плюс две” предполагаше, че СССР, САЩ, Англия и Франция ще се споразумеят какъв да бъде статутът на обединена Германия. И въз основа на тези предписания ФРГ и ГДР да изработят конкретен модел за обединение. Вариантът „две плюс четири” означаваше, че след като се споразумеят помежду си, немците ще представят резултата от това споразумение на „четворката”. А съветската страна и нататък продължи да играе по свирката на немците.

- Защо обаче Англия и Франция не са настоявали на своето?

- Лондон и Париж бяха обвързани от ангажименти в рамките на НАТО – да се солидаризират с каквито и да е бонски виждания за обединението на Германия. Тачър и Митеран намекваха, че ситуацията би могла да се промени, ако Москва настоява на идеята за конфедерация. Но Горбачов тогава заяви, че Франция и Великобритания сами трябва да защитят своите интереси, че няма ние да им перем мръсното бельо.

- А каква беше позицията на американците?

- За американците - те направо си го казваха - най-важно беше участието на обединена Германия в НАТО. При което уверяваха Горбачов, че след поглъщането на ГДР от Федералната република НАТО няма да се придвижи нито с един дюйм по на изток.

- Но Горбачов днес твърди, че в действителност никой не е обещавал нищо подобно. По думите му, това не е нищо друго освен раздухан от пресата мит.

- Ако Михаил Сергеевич наистина представя това за мит, не му прави чест. Това прилича на пренаписване на историята. Съответните изказвания на Джеймс Бейкър, тогавашния държавен секретар на САЩ, са документирани в протоколите от преговорите. Неведнъж съм обръщал внимание на Горбачов, че не бива да се осланя на словесните обещания на Вашингтон. Единственото, което може по някакъв начин да върже ръцете на американците - това е документ, ратифициран от Сената. Горбачов се измъкваше: „Напразно сгъстяваш боите, аз съм склонен да вярвам на моите партньори.”

- Толкова наивен ли е бил Горбачов?

- Не мога да не припомня как Сергей Фьодорович Ахромеев (през 1984-1988 г. началник на Генералния щаб, от март 1990 г. съветник на президента на СССР по военните въпроси, самоубил се на 24 август 1991 г. – Бел. „МК”), излизайки в отпуск през юни 1991 г., ми каза: „Преди си мислех, че Горбачов разрушава нашия отбранителен потенциал от незнание. А сега стигнах до извода, че го прави съзнателно”.

- Съгласен ли сте с тази оценка?

- Дългите години на общуване с Ахромеев ме убедиха, че неговите преценки следва да бъдат приемани насериозно.

- В такъв случай каква е била целта на Горбачов?

- Изглежда, че държавните интереси са отишли на втори план. Той е смятал, че ще спаси президентския си стол, като направи максимални отстъпки на САЩ и на техните съюзници. В този смисъл Горбачов без съмнение е бил наивен човек. А западните партньори, усетили това негово слабо място, са го използвали в пълна мяра. Ще се позова на следния епизод. През 1990 г., по време на преговорите с Буш в Белия дом, Горбачов ми изпрати бележка: „Не искаш ли да се изкажеш по германските въпроси?” Написах му в отговор: „Готов съм”. И започнах да излагам нашата позиция: ако сме равноправни партньори, ако изхождаме от принципите за общата неделима сигурност, тогава сме длъжни еднакво да подхождаме към участието на двете германски държави във военните блокове. Въпросът за членството на ГДР в Организацията на Варшавския договор за нас е от не по-малко значение, отколкото за вас – членството на ФРГ в НАТО. Възцари се мъртва тишина. Буш предложи да прекъснем заседанието и да продължим преговорите в Кемп Дейвид, неговата лятна резиденция. В Кемп Дейвид двамата президенти водиха разговор на четири очи, в присъствието само на своите преводачи... И Горбачов предаде всички съветски позиции.

Преди преговорите на Горбачов и Кол в Архъз (курортно място в Карачаево-Черкесия, Кавказ. – Бел. прев.) аз отново се опитах да повлияя върху хода на събитията. Тогава изразих опасенията си на президента, предложих му да излезе с идея за провеждане на общогермански референдум за безядрен, неутрален статут на страната. Според сигурни проучвания две трети от немците бяха готови да гласуват „за”. Той ми отговори: „Ще направя всичко, което мога, но се опасявам, че вече сме изпуснали влака...”

Онези отстъпки, които Горбачов направи в Архъз – той се съгласи с извеждането на съветските войски и влизането на цяла Германия в НАТО - не могат да бъдат оправдани нито от позициите на онзи момент, нито от днешна гледна точка. Между другото, тогава Кол попитал нашия президент как да постъпи след обединението с бившето ръководство на ГДР. Това ми го разказа Вили Бранд (канцлер на ФРГ през 1969-1974 г. – Бел. „МК”). Отговорът бил: „Вие, немците, сами ще си решите този въпрос”. Партньорите много се учудили. Те очаквали, че Горбачов ще настоява за имунитет на Хонекер и други бивши ръководители срещу съдебно преследване и били готови да се съгласят на това.

- Доколко други представители на съветското ръководство споделяха вашите възгледи по онова време?

- Недоволните бяха достатъчно много. Вярно е, че по-често споделяха съмненията си в тесен кръг. Но имаше и такива, които се изказваха открито. Например споменатият вече Ахромеев или Филип Денисович Бобков (по онова време първи зам.-председател на КГБ на СССР. – Бел. „МК”).

- Да се върнем към събитията от есента на 1989 година. Доколкото разбирам, революцията в ГДР не ви е изненадала: още през март 1988 г. вие сте изпратили бележка на генералния секретар, в която се е казвало, че в най-близко време ситуацията в ГДР може да бъде напълно дестабилизирана. Какво сте имали предвид?

- По специални канали и от сигурни източници постъпваше информация, че в ГДР назряват безредици от рода на тези през 1953 година (събитията от 17 юни 1953 г. - стачки и демонстрации с икономически и политически искания, потушени с участието на съветски войски. – Бел. „МК”). Част от бонските политици склоняваха американците към форсиране на антиправителствените прояви в Източна Германия. Но тогава, в началото на 1988 година, Вашингтон прецени, че „плодът още не е узрял”.

- Означава ли това, че протестите са били инициирани отвън, тоест, ако си послужим със съвременен език, че това е била “цветна революция”?

- Имаше и въздействие отвън, но не това беше главното. На немците все повече не им допадаше разкола на нацията. ГЕСП (Германска единна социалистическа партия, от нем. Sozialistische Einheitspartei Deutschlands, SED), която беше управляваща партия в ГДР, през 60-те, 70-те и в началото на 80-те, се ползваше със стабилна подкрепа на приблизително 40 процента от гражданите. Към края на 80-те години популярността на партията рязко спадна. В споменатата бележка, както и в други мои аналитични материали, изпращани до генералния секретар, се прокарваше мисълта за необходимост от промяна в официалната ни позиция относно обединението на Германия. За да сме в крак с времето, следваше да се съобразим с настроенията на Изток и на Запад, с точност да преценим докъде се простират границите на възможните ни отстъпки и къде си струва да проявим инициатива. Доколкото ми е известно, Михаил Сергеевич е чел тези бележки, но нямаше никаква реакция от негова страна.

- А тогавашното ръководство на ГДР би ли се съгласило да предприеме сближаване със Западна Германия?

- Мисля, че да. Ако ние бяхме заели ясна, твърда позиция по този въпрос, те щяха да са принудени да се съобразят с нея.

- Но ако процесът, довел до падането на Стената, е бил съвсем естествен, нима е било възможно той да се удържи в рамките на конфедерацията? Нали при всички случаи западната и източната части на Германия са щели да се слеят в едно цяло.

- Убеден съм, че вариантът за конфедерация беше напълно реалистичен. В международната практика са известни доста такива случаи. Съединените щати са федерация, но нейните субекти, щатите, имат много голяма самостоятелност. Процъфтяващата Швейцария е класическа конфедерация. Нещо подобно би могло да стане и в случая: относителна независимост във вътрешните работи и обща военна и външна политика. Ако беше се създала такава конфедерация, сигурен съм, че тя щеше да просъществува не година-две и дори не едно десетилетие. Но ние тръгнахме по най-лесния и най-неизгоден път. Включително и от гледна точка на икономиката.

Ние оставихме в ГДР движимо и недвижимо имущество за почти един трилион марки, а в замяна получихме 14 млрд. за построяване на казарми при извеждането на съветските войски. Не бяха отписани дълговете ни към ГДР и ФРГ. Този въпрос дори не е повдиган. А нали навремето Ерхард (Лудвиг Ерхард, министър на икономиката на ФРГ през 1949-1963 г., канцлер от 1963 до1966 г. – Бел. „МК”) опипваше почвата дали Москва няма да се съгласи със западните условия за обединение на Германия, ако получи под формата на компенсации над 120 млрд. западногермански марки. Според сегашния курс това са около 250 млрд. долара.

- Кога и в каква форма е било направено това предложение?

- Ако паметта не ми изневерява, това стана през 1964 г., когато Ерхард смени Аденауер (глава на правителството на ФРГ в 1949-1963 г. – Бел. „МК”) на поста канцлер. Информацията беше предадена по дипломатически канали - в неформална форма, която не задължава с нищо страните.

- Става дума за това, което се нарича сондаж ли?

- Да, сондаж е най-подходящото понятие в случая.

- И как приключиха нещата?

- Ние просто не откликнахме. Имаше още един подобен епизод – вече по времето на Горбачов, в началото на преустройството. Тогава ставаше дума за 100 млрд. марки в замяна на това да освободим ГДР от Варшавския договор и да й предоставим неутрален статут , подобен на австрийския. Няма да разкривам кой предаде това съобщение, макар че човекът вече не е сред живите. Това също беше сондаж,който отново беше оставен без внимание.

- Ясно: не са могли да изневерят на принципите.

- Е, ако говорим за принципи, тогава следва да се напомни, че най-малко Съветският съюз е бил инициатор за разделянето на Германия. Още през 1941 г. Сталин заявява: „Хитлеровци идват и си отиват, Германия и немският народ си остават”. А през 1945 г., при обсъждането на германския въпрос на Потсдамската конференция, той ясно формулира съветската позиция: СССР е против разделянето на Германия. Но Лондон и Вашингтон тогава категорично са отказали да разглеждат Германия като едно политическо цяло. В съгласие с техните планове е било набелязано на мястото на Третия райх да се появят 3-5 държави.

- А какъв е бил планът на Сталин?

- Той е смятал, че разделянето на Германия е в противоречие със стратегическите интереси на СССР. Това би укрепило претенциите на Съединените щати за световна хегемония. През 1946 г. Сталин предлага във всичките четири окупационни зони да бъдат проведени свободни избори по единен избирателен закон, според резултатите им да се формира общогерманско правителство, да се сключи с него мирен договор и в продължение на година-две да се изведат всички окупационни войски. Естествено, едновременно с това да бъде проведена дълбока демилитаризация, денацификация и декартелизация на страната.

- Сталин е искал да пожертва съветската зона, разчитайки съветското влияние да се разпростре върху цяла Германия ли?

- Не, такива претенции не е имало. Германия е трябвало да стане неутрална държава, която да не влиза в никакви блокове. Но съветските предложения били отхвърлени. Американците и техните съюзници поели курс за създаване на западногерманска държава, която да бъде включена в антисъветския фронт. Но дори след като са създадени ФРГ и по-късно - ГДР, Сталин не се е отказвал от своята идея. По време на срещите си с ръководителите на ГДР той е настоявал: „Никакви социалистически експерименти, ограничете се с буржоазно-демократични реформи!” Последното предложение, отнасящо се до обединението, било направено от него през март 1952 г. - знаменитата „Мартенска нота”. В нея присъствали все същите точки: общогермански избори, създаване на национално правителство, мирен договор, извеждане на войските. Но Аденауер заявил, че ще води преговори с руснаците едва когато ФРГ влезе в Северноатлантическия алианс. Мнозина немци наричаха това пропуснат шанс.

- Обаче след смъртта на Сталин позицията на СССР рязко се е променила.

- Да, предприет е курс за построяване на социализма в ГДР. Своята роля изиграва и субективният фактор. Лаврентий Берия, тогавашният глава на Министерството на вътрешните работи, задейства своя „лична агентура”, за да изясни въпроса как ще ни се отплати Западът, ако се откажем от контрол върху Източна Германия. Според оценките на разузнавателните служби ГДР не е достатъчно жизнеспособна. И засега не е настъпил крах, предизвикан от вътрешни причини. Берия е смятал за целесъобразно да се проучат, така да се каже, алтернативните сценарии.

- Правилно е смятал, както се е оказало.

- Трудно е да се каже доколко позицията на Берия е била адекватна на тогавашните политически реалии, но разбира се, в такъв сондаж не е имало никаква измяна. Независимо от това, след арестуването на Берия, Хрушчов превръща това в главна точка на обвинението срещу сваления министър: бил се опитвал „да предаде на империалистите” нашия съюзник – Германската демократична република. Но все пак главна причина за промяна в курса били събитията от 1953 г. Допреди това западните държави не приемали нашите предложения за общогермански избори, тъй като се опасявали, че немците може да гласуват за неутрална и дори за просъветска Германия. След бурните юнски протести става очевидно, че настроенията от двете страни на границата са радикално променени. Сега вече е наш ред да се страхуваме от свободни избори.

- И след това „германският въпрос” е бил закрит почти за 40 години, така ли?

- Не, в средата на 1950-а е предприет още един опит за сближаване на двете германски държави. След подписването на австрийски държавен договор, според който дунавската република получава почти пълна независимост, западногерманските политици си задават въпроса: не може ли да се предприеме нещо подобно по отношение на Германия? В Източен Берлин на неофициално посещение пристига Фриц Шефер, министър на финансите в правителството на Аденауер, с предложение за създаване на германска конфедерация. Ние, експертите – аз тогава работех в Комитета по информация към Външното министерство на СССР - убедихме Хрушчов да подкрепи този план. На свой ред американците са убеждавали Аденауер да не отхвърля инициативата на Шефер, че по-голямото - ФРГ, в недалечна перспектива ще погълне по-малкото - ГДР. Обаче канцлерът заявил, че идеята за конфедерация е уловка на Улбрихт (Валтер Улбрихт, първи секретар на ЦК на ГЕСП за периода 1950-1971 г. – Бел. „МК”), че след като ГДР получи дипломатическо признание, източните немци веднага ще излязат от играта. В края на краищата, Шефер бил изхвърлен от правителството.

- Може би това наистина да е било уловка?

- Доколкото ми е известно, никаква уловка не е имало. Ще кажа така: ръководителите на ГДР са имали не по-малко основания да не се доверяват на Аденауер, отколкото е имал Аденауер да не вярва на ръководството на ГДР.

- Но нали по-голямото действително е щяло неизбежно да погълне по-малкото.

- Е, да го погълне, би било доста сложно, защото в ГДР се намираше наша армейска групировка. Този вариант не предполагаше извеждане на окупационните войски от Германия – преди всичко Съединените щати не искаха да се предприема това.

- Все пак е за учудване как при такава готовност на Москва за компромиси е могла да възникне Берлинската стена. Нали това, и едва ли ще ме оспорвате, е било наша инициатива?

- Не бива да забравяме, че още преди построяването на Берлинската стена американците разделиха Германия с „атомен пояс”, проточил се покрай цялата източна граница на ФРГ – от Дания до Швейцария. Ядрените заряди бяха монтирани под мостове, язовири и други важни обекти, бяха подготвени за потопяване под вода обширни райони в долините на големите реки.

Хелмут Шмид (канцлер на ФРГ през 1974–1982 г. – Бел. „МК”), с когото се познаваме отдавна, веднъж сподели в разговор с мен, че е научил за съществуването на „пояса” едва през 1969 г., когато е станал министър на отбраната в правителството на Бранд. „А пък ние – отговорих му аз – научихме за него веднага щом започнаха да го изграждат”. „Поясът” е трябвало да предотврати навлизането на съветски войски на Запад в случай, че започне война.

- А имали ли сме, между другото, такива планове?

- За разлика от американците и британците, които още през 1945 г. са имали планове за „превантивна война” срещу СССР - „Немислимото”, „Тотелити”, „Пинчън”, „Бройлей”, а после и „Дропшът”, - при нас не е имало нищо подобно. Да, доста често може да се чуе, че през 1945–1946 г. сме се готвели да настъпваме до Атлантика, но това са пълни глупости. Сталин е бил дал ясно разпореждане на Соколовски (Василий Соколовски, през 1946-1949 г. главнокомандващ Групата съветски войски в Германия. – Бел. „МК”): в случай на агресия от страна на САЩ и техните съюзници - от типа на операцията „Немислимо”, - да не се настъпва на Запад, а да се оттеглим на линията Одер-Ниса. Едва след като се съвземем от първия удар, се предполагало да се върнем на демаркационната линия, определена в Потсдам. Така е стоял въпросът.

- Не е ли възможно все още да не са разсекретени всичките ни планове?

- Когато Елцин дойде на власт, той нареди да се изяснят два въпроса: дали Съветският съюз не е кроял планове за изпреварващи удари по Германия през 1941 г. и по западните страни през следвоенния период. Неговите помощници преровиха всички архиви и докладваха, че не са намерени такива документи. Пък и няма как да ги е имало по принцип.

- И всъщност, построяването на Стената е било принудителна мярка?

- Точно така.

По същество, разделянето на Берлин, а и на цяла Германия, започнва през 1947–1948 г., когато западните съюзници извадиха своите сектори от Голям Берлин, столицата на съветската зона, и проведоха там парична реформа. Това беше явно нарушаване на Потсдамските споразумения.

Абсолютно не съм съгласен с онези, които сочат като главна причина за появата на Стената бягството на хора на Запад. Да, и този мотив е изиграл някаква роля, разбира се, но най-важни са били въпросите на сигурността. Включително и икономическата.

Отворената граница е струвала на ГДР 38-40 млрд. марки годишно. Както справедливо отбелязва Бруно Крайски (федерален канцлер на Австрия през 1970-1983 г. – Бел. „МК”), една държава не може да съществува, без да брани своите граници.

- Нека сега поговорим за бъдещето. Договорът, подписан преди четвърт век, слага край на окупационния режим в Германия, но редица ограничения на суверенитета все пак остават: Германия не може да притежава оръжие за масово поразяване, да настоява за извеждане на съюзническите войски от територията си, да провежда референдуми по военно-политически въпроси... Изобщо, съществува мнение, че рано или късно ще бъде поставен въпросът за пълноценен мирен договор между Германия и нейните победители.

- Смятам, че никакъв мирен договор няма да има: Съветският съюз вече не съществува, а на американците такъв договор не им трябва. Тях напълно ги задоволява днешната ситуация, която им позволява да оказват натиск върху Германия, а чрез нея – и върху цяла Европа.

- А възможно ли е самата Германия отново да тръгне по хлъзгавия път на хегемонията, както са се опасявали някои от съюзниците ни от времето на Втората световна?

- Сигурен съм, че Германия никога вече няма да тръгне по военния път за хегемония.

Немците умеят да си извличат поуки от историята. Те ще усилват своето влияние, използвайки благоприятното си географско положение, своите интелектуални, научни, технологични възможности, своята прочута дисциплина. Положението, което те заемат днес в Европа, показва, че този път е много по-ефективен от военния.

- В мемоарите на бившия ръководител на службата за военно контраразузнаване на ФРГ Херд-Хелмут Комоса, които прочетох наскоро, има любопитен пасаж: „Сега вече поколението на внуците ни започва да задава въпроси. „Дядо, но това е несправедливо” – каза ми моят внук Тобиас, когато му разказах за изгубената си родина – Източна Прусия... И това наистина е несправедливо, а здрав мир може да бъде изграден само върху основите на справедливостта.” Интересна мисъл, нали?

- Мога да ви кажа и нещо повече: по съветско време някои туристи от ГДР и ФРГ, пристигнали на почивка в Сочи и Крим, се вайкаха: ”А всичко това можеше да бъде наше...” И това, между другото, се докладваше на нашето най-високо ръководство. Но на мечти от такъв род, разбира се, не бива да се гледа сериозно.

Що се отнася до претенциите по повод на изгубени територии, те отдавна се лансират от определени политически сили в Германия и вероятно ще се лансират и занапред. Но за справедливостта трябва се мисли, преди да разпалиш война. Тогава няма да се налага и да лееш сълзи за изгубени територии.

Интервю на Андрей Камакин, журналист от изданието “Московский комсомолец”

Превод Надя Попова