/Поглед.инфо/ Изпълнен с носталгия към османската епоха, Ердоган мечтае Турция да бъде маяк за мюсюлманския свят.
На власт непрекъснато от 2002 г. насам, шест пъти победител - като премиер или като президент - на избори, Реджеп Тайип Ердоган е най-значителният политик в Турция след смъртта на Ататюрк. Всички познават наследството на Мустафа Кемал. Идеологически той модернизира обществото, налагайки пълно разделение между светското и духовното и отпращайки практикуването на религията в частната сфера. Във вътрешната политика създаде силна държава, уважавана едновременно от сунитското мнозинство и от алевитските и кюрдските малцинства. Във външната политика той начерта неутралитет, който спести на Турция нещастията на Втората световна война, и прояви суверенно безразличие спрямо арабо-мюсюлманския свят.
Какво смята да остави на страната си новият султан Ердоган?
Идеологически той е мюсюлмански брат. Тоест той уважава суверенитета на нацията и вярва в стойността на политическата дейност. Но в дъното на душата си смята, че законът на хората никога няма да бъде по-висш от Божия закон, така че всяко законодателство трябва да се съобрази с шариата.
По време на посещението му в Париж през октомври 2014 г. му поставих въпроса дали ислямът трябва да се реформира, както християнството се е реформирало в Европа през ХVI век. Той ми отговори много ясно: “Не, господине, ислямът няма нужда от никаква реформа!”. Идеологията на “Мюсюлманските братя” е на 88 години. Къде конкретно е родила и най-малкия успех за мюсюлманските маси на планетата?
Във вътрешната политика Ердоган привилегирова един авторитарен президентски модел спрямо парламентарния режим, който все пак съумя да ръководи добре в първото десетилетие на хилядолетието. Неговото лично отклонение е такова, че бе изоставен от Ахмед Давутоглу, един от най-верните му братя по оръжие, който първо беше негов външен министър, после премиер.
Факт с още по-тежки последствия - турският лидер стъпка повелите на народния сговор, за да се хвърли в отровните наслади на национализма. Тази нова линия го накара да прекрати ненужно споразумението, което бе сключил с кюрдите от ПКК през 2013 г.
Членовете на алевитското малцинство - много либерално и неортодоксално течение в исляма, което представлява 15 процента от населението - го обвиняват, че е скроил коварен план срещу тях: да докара в териториите им в югоизточната част на страната десетки хиляди арабски сунитски ислямисти, идващи от Сирия. В очите на светската опозиция Ердоган реализира стратегия на скачените съдове: да накара кюрдите и алевитите да заминат за Европа (благодарение на смекчаването на визовия режим, изтръгнато от г-жа Меркел), за да замени тези размирни граждани, враждебно настроени към ислямисткия му възглед за политиката, с араби сунити, които идеологически са в добри отношения с него.
Ако тази стратегия се потвърди, това би било още по-сериозно от систематичните посегателства на режима срещу гражданските свободи (затворени журналисти, скалъпени процеси, сплашени обществени служби и т.н.).
Във външната политика Ердоган е обзет от високомерие.
Той се държи като новия султан на целия сунитски свят. Във вторник, 10 май 2016 г., той отзова посланика си в Бангладеш, бунтувайки се срещу екзекуцията на Мотур Рахман Низами, лидер на ислямистката партия “Джамаат-е-Ислами”, обесен предишната вечер.
Как да се оправдае подобна реакция на Турция за едно събитие, което не я засяга, случило се в малка азиатска суверенна страна, която никога не е била част от Османската империя, населението й не е турскоезично и е отдалечена от Турция на 5000 км?
Изпълнен с носталгия към османската епоха, Ердоган мечтае Турция да бъде маяк за мюсюлманския свят.
Това желание промени външната му политика. От 2002 до 2010 г. Турция бе приела линията на “нулев проблем със съседите”, поддържайки най-добри отношения със Сирия, Иран и Русия. Но събитията от Арабската пролет от 2011 г. накараха Ердоган да загуби всякакво чувство за мярка и да предпочете една авантюристична политика, подкрепяйки систематично ислямистите в мюсюлманските страни, в Египет, Тунис, Либия, Сирия. Тази политика беше провал. Ислямистите не можаха да задържат властта никъде.
В преговорите си с Турция по въпроса за мигрантите Европейският съюз трябваше да запази хладнокръвие.
Защо да отстъпваме на рекета на Ердоган,
когато той води самоубийствена вътрешна и външна политика? Заради икономическото състояние на страната си султанът повече има нужда от нас, отколкото ние от него. Неговата сила е в това, че ни кара да вярваме в обратното.
Превод от френски: Галя Дачкова