/Поглед.инфо/ Специалната система от анклави, оцеляла в републиките на Централна Азия, се превърна в специфично наследство от миналото. Вътре в Киргизстан са анклавите Сох, Шахимардан, Чон-Гара и Джангайл, принадлежащи на Узбекистан и Ворух и Западна Калача, принадлежащи на Таджикистан, а вътре в Узбекистан - киргизкия анклав Барак и таджикския Сарвак.
С разпадането на СССР тези анклави се превърнаха в ябълка на раздора между държавата по местонахождение и националното население на анклава, което често водеше до кървави събития и военни сблъсъци. Тези конфликти се разглеждат като див дисонанс в рамките на военния (ОДКС) и митно-икономическия съюз (ЕАЕС).
Повечето от анклавите се намират в Киргизстан. Случи се така, че при всяка смяна на ръководството в Бишкек новото правителство се опитваше да разреши гранично-териториални конфликти със съседите си. Президентът Джапаров също се опитва. През март за Киргизстан беше съобщено с радост, че преговорите за делимитацията на границата с Узбекистан са били успешни и въпросите за обмена на територии са решени.
Поредното бърборене или истинска промяна?
Киргизките медии пишат, че узбекската страна е изразила готовността си повече да не претендира за района Ункур-Тоо, а споровете за водоемите Орто-Токой и Кемпир-Абад (Андижан) са разрешени. Има напредък в откриването на наземна и въздушна комуникация с узбекския анклав Сох, разположен на територията на Киргизстан. Грубо казано, Киргизстан получи земя, Узбекистан получи вода и си помогна в Сох. Ташкент е по-сдържан в преговорите, но признава определени успехи.
Доста сложният въпрос за митническата инспекция на казахстанско-киргизката граница, който предизвика оптимизъм сред противниците на ЕАЕС, също намери решение - Казахстан отвори огромния модернизиран ГКПП „Ак Жол“ което значително увеличи неговата пропускливост.
В случая с Таджикистан обаче „кавалерийската атака“ от ръководителя на Държавния комитет за национална сигурност на Киргизстан Камчибек Ташиев беше напразна.
История на конфликта
През 1924 г. властите на тогавашния Кара-Киргизки автономен регион на РСФСР поискаха да разширят своята територия за сметка на административните единици Исфара и Сох на Узбекската ССР, които включваха Таджикистан. Въпросът не беше разрешен веднага и се постави мина със закъснител. След като получи статут на съюзна република, Таджикистан стана собственик на териториален клин в рамките на Киргизстан във Ферганската долина. Липсата на ясно разграничение превърна Ворух в зона на спорове между таджикски и киргизки фермери. Първите сблъсъци се случват в края на 30-те години. Хората споделят плодородни земи и пасища. След това настъпи време да поделят водата.
По време на строителството на водохранилището „Торткул“ част от земите на района Исфара в Таджикистан бяха прехвърлени в Киргизстан, което не беше ратифицирано от Върховния съвет на Таджикската ССР. След това имаше някои укази за прехвърляне на територии. Развитието на територията доведе до появата на киргизки селища, по-специално село Ак-Сай.
През 1974 г. е регистриран първият въоръжен сблъсък, който е разследван от главния прокурор на СССР Руденко. Тогава териториалният въпрос е „разклатен“, но не е решен.
През лятото на 1989 г. възниква спор за използването на водосбора на река Ифаринка между жителите на Ворух, Ходжай Ало, Самаркандък и Ак-Сай. Започват престрелки, убити са хора. По въпроса трябваше да се намесят специалните части от град Перм.
Тогава се основава т.нар. паритетна група на нивото на ръководството на Министерския съвет на двете републики, но таджикската страна упорито застава върху принадлежността на Ворух към нея, отказвайки да размени предложените територии. Както се казва днес в Душанбе, Москва (Горбачов) е натиснала. Пристига членът на Политбюро на ЦК Гиренко, но първият секретар на ЦК на КП на Таджикска ССР Махкамов и ръководителят на Министерския съвет Хайоев, както и преди, не се съгласяват да се откажат от Ворух. Проблемът остава и след разпадането на СССР. С придобиването на независимост конфликтите стават по-тежки и Ворух се превръща в анклав в рамките на територията, която сега се счита за чужда. Конфликтите се изострят, достигайки до използване на картечници и миномети. За периода 2018-2021 г. на таджикско-киргизката граница са регистрирани само 9 големи инцидента, незначителните вече не се отчитат.
За справедливост отбелязваме, че киргизката страна винаги е била по-активна, дори агресивна по този въпрос, но за Душанбе трансферът на Ворух е сериозна загуба на репутация. Таджикската страна систематично „доказва“, че Ворух е историческото наследство на Ария и Согдиана, което означава Таджикистан.
Контрабандистите добавят към проблема. Те използват граничното объркване, защото "клинът Ворух" прорязва Киргизстан, превръщайки далечния регион Лейлек в задънена улица за комуникация.
През 2007 г. Душанбе дава зелена светлина да се свържат областите Баткен и Лейлек с нает път, но нивото на конфликта само се увеличи. Сега най-популярният начин за конфронтация стана блокирането на пътищата. Таджики блокират пътя Исфара-Баткен, киргизите блокират магистралата Ворух-Исфара, минаваща през Ак-Сай, правейки 35 000 души население на Ворух заложници.
През юли 2019 г., след поредния кървав конфликт и затварянето на пътищата, президентите на Таджикистан и Киргизстан, Рахмон и Жеенбеков, се опитват да се споразумеят, дори се срещнаха във Ворух, но въпросът няма развитие.
Ще свърши ли кашата във Ворух?
Окуражен от успехите си с Узбекистан, Ташиев започва закрити преговори в Гулистан в средата на март с ръководителя на Таджикския държавен комитет за национална сигурност. Саймумин Ятимов очевидно няма представа какво ще предизвика такова раздразнение в Душанбе. Причината е грешката на Ташиев да публикува подробности за преговорите. Той предложи на своя колега две възможности - да превърне Ворух в анклав, затворен от държавната граница, като Западен Берлин, или да замени анклава Ворух за равна площ земя в района на Баткен в Киргизстан.
Бишкек преустанови преговорите в очакване на референдум, но веднага започна военното учение „Сигурност-2021“ в района на Баткен. А на 26 март Ташиев заяви, че правителството е дало 90 дни за разрешаване на граничния въпрос, който вече изглежда като ултиматум.
Прекомерната упоритост и демонстрацията на военна сила на Ташиев бяха възприети в Душанбе като опит за упражняване на натиск, който изглеждаше, меко казано, провокативно в рамките на ОДКС.
Резултатът не беше трудно предвидим. По-рано Таджикистан не признава Ворух нито като ексклав, нито като анклав и на 9 април там пристигна Емомали Рахмон. Формално причината беше откриването на училище и дворец на културата. Всъщност президентът пристигна, за да отхвърли предложенията на киргизите.
„Ворух никога няма да бъде разменен, той ще остане част от Таджикистан. В продължение на 19 години въпросът за замяната на Ворух с друга територия не бе поставян и няма как. Призовавам ви да запазите спокойствие и да не се поддавате на емоциите, защото такива въпроси се решават изключително чрез преговори. Няма друг начин - каза Рахмон.
Бившият министър на външните работи на Таджикистан Хамрохон Зарифи говори грубо срещу Ташиев: „Ще се задавите с таджикската земя! А земята на Ворух е скалиста и не обича груби хора. Територията на Таджикистан и нейната граница не е ограда на Белия дом, за да се изкачва от пияници и от там да гонят законно избрания президент на Киргизстан. "
По-късно обаче и Ташиев, и Зарифи публикуваха постове в мрежата, изразявайки уважение към съседните народи, а Рахмон отново подчерта, че териториалните въпроси могат да бъдат разрешени само чрез преговори.
Докато Бишкек обмисля нови предложения, на 17 април медиите съобщиха за поредния „воден конфликт“. Най-вероятно медиатори от Москва ще влязат в играта.