/Поглед.инфо/ Рухването на Берлинската стена, ликвидирането на Варшавския договор и разпада на СССР би трябвало да са достатъчно убедителни аргументи в подкрепа на отговора, че Западът, НАТО и капитализмът спечелиха студената война. Единият противник вече не съществува, а другият доказа своята жизненост, сила и право да определя начина на живот и на общественото устройство в целия свят. Либерализмът претендира да е по-вярната от марксизма идеология и постанови целият свет да се подреди по неговите идеи и правила. Опитът с подреждането започна и протича кога успешно, кога се проваля...
Резултатът е безспорен: студената война приключи, затваряйки една епоха, започнала в началото на ХХ век. И отвори нова, която според апологетите на либерализма трябва да продължи вечно. Доказано бе, че пазарната икономика или капитализмът няма алтернатива, че единствено тази обществено-икономическа система дава простора пред предприемаческите способности на личността, стимулира производството и позволява човек да устрои бита си според най-високите жизнени стандарти, за да задоволи своите многобройни естествени потребности. И още: поражението във войната на едната страна и закриването на вражеския военен блок избавя човечеството от заплахите за нова световна война и гарантира мир и разбирателство между народите. Светът се подреди по една установена още от зората на буржоазната епоха йерархия и вече като че ли никой не я оспорва, защото е несправедлива и пречеща на човешкото развитие. Би трябвало от сега насетне икономиката да предоставя на хората много повече блага и възможности за духовно развитие и нравствено усъвършенстване. А те да бъдат доволни и щастливи, спокойни и уверени в себе си, в държавите си, в света, в който живеят.
Това са, черно на бяло, изводите за резултатите от неподписаната капитулация на победените в студената война.
Реалността обаче е друга и в нея все по-ясно става, че резултатите от приключването на студената война съвсем не са тези, които сочат либералните идеолози и пропагандистите на либералното общество. Да, социалистическата система изчезна заедно със Съветския съюз, а теорията на социализма днес е една срамежлива теория и малцина са тези, които вярват, че един ден някъде по света тя отново ще стане господстваща. Макар че носталгията по нея в т. нар. „Източен блок” да е все по-жива и силна. Но то е по-скоро резултат от бедността и мизерията, в които този блок изпадна след капитулацията си, отколкото на търсенията и разработките на философите, политолозите и мислителите.
Време е да зададем въпроса: настъпи ли мечтаният „край на историята” и настана ли всеобщото щастие, което либерализмът проповядваше?
Отговорът е не само логичен, но и лесен: нищо от това не се случи! Победилата буржоазно-капиталистическа система потъна безнадеждно в твърде тежка икономическа, финансова, морална и духовна криза. Това е криза на цялата система: всеобхватна, предвестница на нейния неизбежен край. Появяват се все повече и все по-често симптомите не само на опасно заболяване, но и на видимо разложение, обезсилване и безпомощност. Системата губи своята креативност, гъвкавост и енергия. Тя води непрестанна борба със себе си и вътре в себе си и цялата е пропита от егоизъм и ненавист към по-слабия, безпомощния, немощния – към човека изобщо. Всички нейни ценности, прокламирани отчетливо в навечерието на Великата френска буржоазна революция от просветителите, днес са само празни думи, смятане вече за остарели и демодирани – камо ли да ги прилага и утвърждава в живота. Къде и от кого днес се говори за свобода, равенство, братство, солидарност? Мъглявото понятие „толерантност” дойде, за да ги събере наедно и да изрази някакво уж някаква възпитана търпимост и фалшива добронамереност към „другия” и с тях да се оправдае отстъплението и отричането на християнските ценности, морал и разбиране за човека и обществото. „Толерантността” бе нещо като покана и входяща виза за гастарбайтерите, идващи веднага след края на Втората световна война в Западна Европа от мюсюлманския свят, за да участват във възстановяването й, като вършат черната работа на европейците, за да им осигурят комфорт и благополучие и облекчат живота им. После се видя, че то би могло да оправдае и всякакви други отклонения от нормалното, за да ги узакони и наложи като задължителни. По този начин то оправда и наркоманиите, социалните аутсайдери, като им даде утехата да излизат когато поискат от реалния свят и се отнасят в своите си въображаеми селения. Така те станаха проблем по-скоро на медицината, а не на самото общество.
Едното води след себе си другото. Стана нещо неочаквано! Победата в студената война показа неизброимите недъзи на Европа и САЩ, на цялата социално-икономическа система, умело и успешно прикриване по време на самата „война”. Падането на т. нар. „желязна завеса” отвори очите на мнозина, за да видят, че вътрешната същност напълно се различава от луксозната обвивка. Икономическата и социалната машина изведнъж заработиха на празни обороти, заскърцаха и не спираха да дават дефекти. И то толкова сериозни, че поставят под съмнение изобщо годността на тази машина, която никой не смее да помисли колко още ще издържи. Орязани са всички социални програми, които поне в Западна Европа и САЩ бяха доста щедри и гарантираха нормален и справедлив живот на огромна част от обществото. Либерализмът се озъби и напомни, че всеки трябва сам да се оправя, а не да разчита на държавата. Той изостави красивата риторика и открито постанови, че всичко е стока; стоката се продава и купува с пари, които държавата отказва да осигурява.
Видя се, че т. нар. пазарна икономика, управлявана по либерален модел, не е ефективна, не произвежда достатъчно, не се обновява, не развива нови технологии; станала е „ленива” (по определението на руския философ А. С. Панарин) и задоволява прищевките на една съвсем малка група от свръх богати. „Победилата” икономика предпочита вместо да развива и интензифицира индустрията да се впусне в спекулации на финансовите пазари, защото там нормата на печалба е огромна за разлика от тази в индустрията. Затова сега именно парите, банките и фондовите борси са либералните „свещени крави”. Сбъдна се пророчеството на В. И. Ленин за ролята на банковия капитал в „последния стадий” на капитализма. Заради парите, а не зарази пазарите днес големите икономики и то предимно големите транснационални компании водят войни, налагат „демокрация”, премахват законно избрани правителства, „борят се” срещу тероризма. Така на едно място парите набъбват неимоверно и няма къде да бъдат влагани, а на друго финансовата криза е неразрешима и принуждава държавите да изпълняват какви ли не унизителни условия, за да им бъдат опростени дълговете им или да им се облекчи режимът на тяхното погасяване. Милиони хора биват пожертвани, обричани на глад и мизерия, за да се спасят парите и банките. Парите и банките се спасяват, но кризата въпреки това не преминава, а продължава да се разширява и да осъжда на гибел всички - дори и тези, които днес печелят в кризата и от кризата, и охолстват, вярвайки че така ще бъде вечно.
Кризата на икономиката и финансите бе предшествана, а сега и упорито съпътствана, от криза в духовността, идеята, хуманизма. И от криза в държавата и държавността. Западна Европа заедно със САЩ винаги се е смятала за цивилизацията, претендираща да поеме върху себе си не само отговорността за съдбата на целия свят, но и неговото реално управление. Но тази отговорност и това управление нямат цивилизационен и културен характер, а са най-обикновено владеене, т. е. ограничаване на другите народи и налагане в техните светове на уж универсални ценности, модели на обществено устройство, та дори и на риторика, идеология, образование и начин на живот в бита. Подобна амбиция е изисква огромна духовна енергия, душевно и културно родство, единство в помислите, безкористност в действията, каквито Европа няма в себе си и не може да предостави на другите народи, за да ги промени и направи част от себе си. А държавата, наричана Европейски съюз, която тя се стреми да създаде, не издържа и се пропуква под напора на вътрешните конфликти и противоречия на самата система. Националните западноевропейски държави се оказаха в ново положение веднага след Втората световна война, а към края на студената война, когато им предстоеше да се наслаждават на блестящата си победа, фактически се бяха толкова обезсилили, че им бе невъзможно да носят върху себе си тежестта, която техните „общоевропейски ценности” им бяха наложили. Европейският съюз, уж за да ги направи още по-могъщи във всяко отношение, особено в икономическото, ги разложи и обезцени. Икономическата емиграция, благодарение и на която Европа след Втората световна война бързо се изправи икономически, още в края на миналия век постави неразрешими проблеми от всякакъв род. По същество тя разложи нациите и парализира държавите. Видя се, че е още рано националните държави да бъдат разпуснати и на тяхното място да се изгради държавата Европейски съюз. Европейският съюз се оказа неспособен да приглуши и разреши окончателно проблемите от всякакъв род на националните държави, да им гарантира ред и спокойствие и да примири неизбежните противоречия, които довчерашните икономически емигранти, а днес вече граждани на тези държави, пораждат в самата западноевропейска национална държава.
Казано накратко, победителите практически изгубиха не само своите държави, но преди всичко своята държавност; те замениха принципите, по които се устройваха с нови, но те се оказаха негодни за новите условия. Това се видя в неспособността на властите да се борят с актовете на насилия и тероризъм (международен и вътрешен), които стават все повече и очевидно излизат от държавния контрол. Държавността е преди всичко организация, институции на реда, гарантиращи правата на гражданите и позволяваща на гражданите да изпълняват своите задължения. Виждаме какво става и колко са безсилни органите на сигурността да предотвратят насилията, а и да ги разследват и разкриват. И не само политическия международен и местен тероризъм, а и проявите на битово насилие, безпричинните убийства, престъпността, наркоманията. Прибавям и рязкото увеличаване на психическите заболявания и картината на неспособността на държавата като такава да се справя с проблемите на обществата.
Великите някога Англия, Франция, Германия, вървящи пред всички в историческото развитие на Европа и гарантиращи нейната сигурност и ред, как днес се гънат безпомощни да запазят не престижа си, а вътрешната си стабилност, камо ли да помагат на другите в трудните им изпитания. Не е много прилично, но обръщам внимание на вида, политическата грамотност, достолепие, та дори и интелигентност на днешните им лидери, като ги сравнявам с тези от близкото минало. Сравнете Оланд или Саркози с Де Гол или Меркел с Аденауер и Ерхард, да не говорим за Бисмарк; Камерън с Чърчил или Идън. Ами Обама с Рузвелт, Вашингтон? Разликата не е само в стила и поведението, а в съдържанието на държавника, съответстващо на съдържанието на държавата и целите, които тя си поставя. И това не е случайно. То се дължи на разрушаването на националните им държави, но и на страшния духовен упадък, породен и задълбочен от постмодернизма. Постмодернизмът е най-яркият и безспорен признак за този духовен погром, за разложението на духа, културата, нравствеността. Държавата не може да не бъде засегната от него, да остане чиста и достатъчно силна, ако отвътре я разяждат процеси на нравствено разложение и духовно безсилие. Напълно отсъства обединяващата идея, няма я високата цел и енергията, която да подтиква стремежа към тях.
На мястото на силна и перспективна Европа виждаме руини. Дори отчаяние няма у европейците, а само безразличие. Именно безразличието е симптомът на неизлечимо заболяване, поразило организма на победилата в студената война обществено-икономическа система. То е присъщо на остарелите и износени организми, стигнали до своя неизбежен физически край.
Оказа се, че един колос на глинени крака победи друг колос на глинени крака и че радостта на първия е толкова голяма, а и необоснована, че се е самозабравил и не вижда какво му струва тази победа и какво му е донесла тя. Победата го направи единствен господар на света, отвори му вратите навсякъде, даде му възможност да владее безпрепятствено и да налага волята си по всички краища на света. И той започна своя поход, убеден, че никой няма да му противоречи и противостои; че така ще бъде завинаги. Никой досега не заставаше пред него и той си повярва, че е вечен. Проблемите дойдоха отвътре. Победителят затъна в неразрешими противоречия и изпадна в състояния, в каквото изпада обикновено победеният – дълбока и всестранна криза без изгледи за скорошно излизане. Формалното ликвидиране на социалистическата система и на СССР, чието олицетворение той беше, не доведе до по-добър свят и не отвори нови простори пред човечеството. Напротив! Настъпи профанация във всичко и на всичко – особено на културата и духа. Те бяха напълно обзети от материалното, прагматичното, низкото, битовото, сведоха се до удоволствието и насладата, до материалния успех. Нищо от предишния им универсализъм на остана. С такъв дух и с такава култура далеч не се стига.
И слава Богу, че победителят не е в състояние да се възползва от своята победа и все повече се вижда, че е жестоко победен и смазан. В историята понякога става така, че победата във войната забавя негативните процеси у победителя, а често го спасява и от пълен разпад. Но се случва и обратното: победата ускорява разлагането, засилва разложението и напълно обезценява победата.
Победителят в студената война е победен от самия себе си, от собственото си опиянение и самозабрава, от егоизма и жестоката си същност. Знакът, който дава това явление, е знак за настъпилия край на системата. И още повече: на цялото досегашно формационно-историческото развитие на човечеството. Ние вече сме пред ново завъртане на спиралата на историята. Точно това определи и нерадата участ на победителя в студената война и отваря надежда за победените...