/Поглед.инфо/ Откъс от книга, издадена през 2010г., описваща събития от началото на 90 години на миналия век.
Когато за Европа Крешчатик символизираше Киев, а не мегдана...
...
Джон Стюарт кацна на международното летище “Дълес” до Вашингтон. Дипломатическият му паспорт осигури бързото преминаване през граничния и митнически контрол.
Когато влезе в залата “Пристигане”, веднага съзря колега от “Фирмата”, който му кимна да го последва.
След десетина минути двамата вече седяха на задната седалка на един “Шевролет-Корвет” и пътуваха към Ленгли. Независимо, че колата беше на “Фирмата” и шофьорът беше сигурен човек, не беше прието да разговарят, и те спазиха изискването.
Чак след неколкократните проверки на различните пропуски, вече в коридора към кабинета на шефа на отдела, колегата му си позволи да му каже:
–Нещо са ти бесни, Джон. Нямам информация, но по тона, с който шефът ми нареди да дойда да те посрещна, усетих напрежение. Стискам ти палци, приятелю.
Секретарката на шефа беше нова. Не я познаваше от преди. Представи и се.
–Очакваме Ви, мистър Стюарт. Моля, седнете, ще докладвам на мистър Нийр – и влезе в кабинета.
След малко излезе и с жест го покани да влиза.
Директорът на отдела седеше зад бюрото си в дъното на просторния кабинет и говореше по телефона. Посочи му да седне на единия от фотьойлите пред бюрото му и продължи разговора си.
–Да, ще имам пред вид господин директор. Разбира се, разчитайте на мен! Ще направя всичко възможно и невъзможно, ако трябва. Да, благодаря, дочуване – и постави слушалката върху апарата.
Стана, заобиколи бюрото, протегна му ръка, стисна неговата здраво и се настани в другия фотьойл срещу него. Джон машинално го огледа. От последната среща преди повече от година, беше малко понапълнял и още повече оплешивял, само очите му – черни, остри, не бяха се променили зад стъклата на очилата.
–Е, здравей, Джон, или както по дяволите се казваш в момента, приятелю!
Говореше му на руски, което никак, ама никак не беше добър знак.
–Здравей, Дейвид, или както се казваш в момента, приятелю – отговори му в същия тон и също на руски Джон.
–Толкова съм ти бесен, че бих минал и на иврит, но не искам да затруднявам “стенограмата”...
–Недей, късно се наложи да го уча и както знаеш, не го владея много добре, а и казват, че ми избивал славянския акцент...
По-добре да продължим на руски, ако ти е трудно да ме нахокаш на английски, защото усещам, че за това става дума.
–Усещаш? За какъв усет може да иде реч, когато около тебе се търкалят трупове ?!...
–Около мене, звучи добре. Лошо щеше да бъде , ако след мене се търкалят... А и други са времената, макар, че някои от “приятелите” на бившата голяма родина, май не са го разбрали.
Иначе, как да си обясня опита да ме ликвидират, при това с помощта на българският ни “приятел”, Господ да го прости.
–Слушай, Льоня! Работата наистина е сериозна.
Преди малко ме завари да говоря с директора. Човекът си оправдава фамилията. Никакво чувство за хумор. Държи нещата да са ясни и точни по германски, и да няма импровизации. Лично Държавният секретар му е “дърпал ушите”.
България трябва да стане приятелска страна. На това се е съгласил и алкохолика от Кремъл. Впрочем, на него едва ли му пука, известен е като българофоб. Ще видиш, че и бившата ни Родина ще “предаде”, дано стане по-скоро ...
–Ще не вмерла Україна, ні слава, ні воля,
Ще нам, браття молодії, усміхнеться доля!
Згинуть наші вороженьки, як роса на сонці,
Запануєм і ми, браття, у своїй сторонці!– запя тихо Джон, а Дейвид се включи и вече заедно изпяха припева:
“Душу й тіло ми положим за нашу свободу
І — покажем, що ми, браття, козацького роду!”
–И двамата сме за уволнение, Льоня, добре, че поне изпя старите слова на първия куплет, иначе, ще ни обвинят, че пеем украинския химн в Ленгли.
–Не ми пука, приятелю! Доколкото съм дочувал, в тази сграда май е звучал и съветският химн…
–Хайде-хайде, дай да престанем с глупостите. Разказвай кратко и делово, чакай да включа диктофона… Това не отменя писмения доклад, разбира се, но за него ще ти дам два дена. Почвай!
И Джон Стюарт почна. Кратко и сбито разказа живота си през последната година.
Провалът на фирмата в Хамбург. Предателството на Иван Дивизиев. Опитът за покушение. Месеците в болницата в Германия.
Пристигането в София. Възстановяването на старите и създаване на нови ядра. Работата с посланика и с другите длъжности в посолството. Взаимоотношения с българските власти. Контакти с други посолства и по-специално с руското.
Създаване на нова информационна мрежа, елиминиране на несигурни или нелоялни източници.
Кратки поведенчески портрети на президента, председателя на парламента, министър-председателя, главния прокурор, министрите на външните и на вътрешните работи, на отбраната, правосъдието и икономиката, на председателя на националната банка.
Когато каза: “Завърших”, беше изминал час и нещо.
Дейвид изключи диктофона.
–Да си починем малко, Льоня, главно ти, разбира се. На мене ми беше интересно да слушам. Какво ще кажеш да нарушим правилата и понеже тепърва ще те “рендосвам”, да пийнем по сто грама, а? Имам истинска “Перцовка”.
–Щом ще ме черпиш с “Перцовка”, значи ми предстои яко “рендосване”. Давай, ще го приема вместо упойка – засмя се Джон.
Дейвид стана, заобиколи бюрото и отвори врата в ламперията. Зад вратата беше касата, в която държеше най-важните документи и единствено украинската водка с люта чушка “Перцовка” имаше “честта” да пребивава в касата.
При секретарката имаше барче, в което имаше всякакви други “простосмъртни” напитки – водки, уискита, дори кубински ром.
Дейвид извади нова, “неразпечатана” бутилка, затвори касата и вратата в ламперията, пътьом натисна бутона за повикване на секретарката под плота на бюрото, сложи бутилката на масичката пред Джон и седна във фотьойла.
Дейвид, ама тя е с украински бандерол? Не е местно производство.
...