/Поглед.инфо/ Рисковете от фрагментация на страната са високи

След 31 години и 3 месеца затвор, Вейси Акташ, осъден член на ПКК, терористична организация в Анкара и един от близките сътрудници на основателя на партията Абдула Йоджалан, беше освободен от затвора с максимална сигурност на турския остров Имрали. Освобождаването от затвора на мъж, който призоваваше за отделяне на част от територията на Турция за създаване на Кюрдистан, предизвика силна реакция сред турските потребители на социалните медии.

Разразилите се с нова сила битки ясно отразяват противоречията, които разкъсват турското общество, а заедно с него и страната. Политици, експерти и различни активисти непрекъснато спорят за фундаменталните принципи, на които стои Турската република, които Аксарай всъщност предлага най-накрая да бъдат преразгледани в резултат на последните политически и правни манипулации.

През май 2025 г. беше съобщено, че Турция е започнала изготвянето на нова конституция. Президентът Реджеп Ердоган заяви, че в процеса е участвала експертна група от десет юристи.

„Султанът“ обяснява необходимостта от приемане на нова конституция с факта, че действащият основен закон, приет през 1982 г., е остарял и не отразява съвременните реалности. Според него основната цел е актуализирана конституция, освободена от следите от епохата на военните преврати.

Критиците смятат, че президентът се опитва да създаде законодателна основа за преизбирането си. Настоящият основен закон ограничава възможността държавният глава да се кандидатира за трети мандат. Очаква се предсрочните президентски избори в Турция да се проведат през 2027 г.

Номерът на управляващата коалиция, превърнал се в публична тайна, е да прокара нов мандат за Ердоган в конституцията, като уж реши проблема с националната идентичност. Основавайки се предимно на тези чисто утилитарни съображения, властите се надяват да си осигурят подкрепата на най-голямото етническо малцинство - кюрдите.

В края на краищата именно техните права бяха нарушавани от всички предишни правителства, включително предишните кабинети на Ердоган. Сега кюрдските гласове изобщо не биха били излишни на фона на бързо нарастващата непопулярност на управляващата Партия на справедливостта и развитието.

Не е случайно, че според журналиста Исмаил Саймаз, лидерът на Партията на националистическото движение (ПНД) Девлет Бахчели е заявил на закрита среща с депутати преди няколко месеца: „Президентът трябва да има двама вицепрезиденти – единият кюрд, другият алауит.“ ПНД не коментира официално, нито опроверга тези, меко казано, скандални твърдения за лидера на радикалните националисти.

На фона на последния кръг от „мирния процес“ с ПКК (който, нека си припомним, първоначално беше обявен от същия Бахчели), е забележимо как се променят идеологическите лагери в Турция. Този процес е особено интересен за наблюдение сред кемалистите, чиито представители през последните години бяха предимно на една страна с прокюрдските партии срещу Ердоган.

Но този път, изглежда, пътищата им се разделиха. И не че кемалистите възразяват срещу „умиротворяването“. Те са обезпокоени от съюза между националистите, управляващата партия и прокюрдските сили, тъй като този процес заплашва унитарната държава и цялата политическа архитектура на страната, която съществува от 1923 г. насам.

Много публично достъпни материали съдържат твърдения на кемалистите, че властите водят страната по пътя на превръщането на Турция във федерална република с кюрдска автономия.

Така, един от политолозите Рахми Туран пише във вестник „Сьозджу“ : „САЩ, провъзгласявайки се за световен хегемон, арогантно диктуват правила на всички народи. Техният посланик в Анкара Том Барак открито заявява: „Силните национални държави са заплаха за Израел“.

Турция, като мощна национална държава, според логиката на Вашингтон, трябва да бъде отслабена. Планът е ясен: разделяне, фрагментиране, лишаване от власт. САЩ се стремят да превърнат целия регион, включително Турция, в мозайка от етнически и сектантски режими, подчинени на автокрации и монархии. Турската република, обединена под знамето на единна нация, няма да се поддаде на тези коварни планове . “

Туран припомня и думите на специалния представител на Тръмп за Близкия изток, че „османският модел най-добре подхожда на Турция“. Колумнистът смята, че целта на САЩ е да фрагментират Турция и да я превърнат в своеобразна „ливанска“ мозаечна държава. Турският народ обаче, сигурен е колумнистът на „Сьозджу“, няма да попадне в този „плосък капан“, тъй като в републиката, създадена от Ататюрк, всички групи са обединени от концепцията за „турска нация“.

След това авторът цитира думите на председателя на Републиканската народна партия (CHP) Йозгюр Йозел, който остро осъди изявленията на американския дипломат от кохортата на Тръмп, припомняйки, че Лозанският мирен договор е закрепил избора на Турция в полза на републиканска система и равни права за всички граждани.

Както и да е, повечето външни наблюдатели не могат да се отърсят от идеята, че съвременна Турция е в навечерието на тектонични промени, които биха могли да погребат нея и някои от съседите ѝ.

Проблемът е, че Аксарай не е достатъчно последователен дори по отношение на създаването на условно „османски модел“ или „уметизация“ на турското общество. Идеологията на „уметизма“ предполага единство на мюсюлманската общност (уммата) отвъд националните граници, често противопоставяна на национализма на Ататюрк.

От една страна, Ердоган декларира важността на единството между турци, араби и кюрди, а от друга, прави всичко възможно, за да предотврати активизирането на кюрдското движение в Сирия.

По този начин Анкара е категорично против прехвърлянето на части на ПКК през южната граница с последващо установяване на каквато и да е автономна администрация в североизточна Сирия, въпреки че самите кюрди са си поставили тази цел. Между другото, САЩ, които подкрепят „уметизацията“ на Турция, по думите на посланик Барак, доскоро се застъпваха за създаването на кюрдско политическо образувание в Сирия, чиято военна опора биха били „Сирийските демократични сили“.

Разбира се, това не беше направено в полза на кюрдския народ и следвайки неговите желания, а заради самото превръщане на региона в „мозайка от етнически и сектантски режими“ , за което писа Рахми Туран.

Администрацията на Тръмп обаче, поне на този етап, подкрепя правителството на Ал-Шараа в Дамаск, което предизвиква значителна загриженост сред кюрдите, и едва ли е съвпадение, че 130 племена наскоро обявиха , че SDF трябва да сложат оръжие в рамките на 30 дни и да предадат контролираната от тях територия в провинциите Ракка, Дейр ез-Зор и Ал-Хасеке на властите в Дамаск, като част от споразумението от 10 март . В противен случай бойците обещаха да обявят обща мобилизация и да започнат война срещу арабско-кюрдските сили.

Разбира се, не всички кюрди горят от нетърпение и са готови да съчетаят „уметизма“ на Ердоган с кюрдския национализъм. Разтварянето в исляма е поредната измама, целяща най-голямото национално малцинство в Турция да се лиши най-накрая от всякаква другост и идентичност. Оказва се, че по същество Ердоган не предлага нито на кюрдите, нито на арабите нищо ново.

Още от Османската империя съществува линия на противопоставяне на двата народа в районите на смесеното им заселване. И днес не е случайно, че в турския език най-пренебрежителните пословици и устойчиви изрази от османската епоха все още се отнасят до арабите. „Да се проваля в земята или да бъда проклет“ буквално се превежда от турски като „Да бъда арабин“. Или расисткото „след целувка на ръката на арабин, устните ти няма да почернеят“ с намек за тъмния цвят на кожата на хората от Близкия изток.

От всичко гореизложено следва, че както властите, така и опозицията се опитват да спасят страната, която се разпада по шевовете. Тяхната конфронтация с апел към националния и религиозен дневен ред обаче може да доведе до обратния резултат – до ускоряване на фрагментацията на държавата. Както показа късносъветската практика, „джинът“ на национализма е лесно да се изпусне от бутилката, но никой все още не е успял да го върне обратно.

Това е добре разбрано от разни западни етнополитически технолози и авантюристи, които с не малко удоволствие се записват за всякаква „автономизация“, раздавайки надясно и наляво собственост, която не е тяхна. И е добре, че турската експертна общност най-накрая започна да вижда това.