/Поглед.инфо/ Преди 85 години – на първи септември 1939 година започва Втората световна война в Европа и завършва шест години по-късно – на втори септември 1945 г. в Азия.
Седмица преди началото й светът, в буквалния смисъл на думата, е изумен от един невероятен дипломатически акт: на 23 август 1939 г. външните министри на СССР – В. М. Молотов и на нацистка Германия - Йоахим фон Рибентроп подписват между своите държави пакт за ненападение и взаимноизгодно приятелско сътрудничество.
Светът е потресен. Двете идейно-политически, взаимно непримирими държави спират яростната пропагандна война помежду си и поставят пред останалия свят големия въпрос: какво става?
Всъщност този въпрос не е нерешим и на него може да се даде гарантирано верен отговор. Какъв е той?
***
Точно двайсет години, преди началото на Втората световна война, във Версай край Париж между Германия и Франция е подписан краят на Първата.
По мащабите на човешките жертви и материалните щети тази война е гигантски, невиждан дотогава в човешката история, военен сблъсък.
Първата световна война е връхна точка на вътрешния конфликт на властващия тогава модел на буржоазната държава – либерално-демократичния. Въпреки че от великите сили царска Русия и Османската империя притежават ограничени характеристики от буржоазната демокрация, в тях все пак се чувства стремеж към нея.
В тази война, която трае пет години, са използвани всевъзможни варварски форми за унищожаване живата сила на противника, от които най-отвратителни са атаките с газово оръжие.
Събирането на огромни маси от хора на ограничена площ и крайно нехигиеничният начин на живот довеждат до невиждани смъртоносни епидемии.
Казано накратко, резултатите от Първата световна война са много и най-разнообразни, като може би най-важно е убеждението на образованите европейски обществени прослойки: работещата дотогава буржоазна демокрация претърпява тотален крах и на нея трябва да се сложи край.
Първата стъпка в тази посока е пролетарската социалистическа революция на болшевиките в Русия от 7 ноември 1917 година. Социализмът се превръща в обществена система, форма на държавно управление става диктатурата на промишления пролетариат.
Но се оказва, че има и друг изход от кризата на либералната демокрация, без да се излиза извън рамките на капиталистическия обществен строй – фашизмът в Италия, появил се като масово политическо движение на най-пострадалите обществени слоеве от войната.
Така с края на Първата световна война, се появяват три ясно очертани, идейно-политически течения: „ремонтираната“ либерална демокрация, фашизмът с множеството негови разновидности и комунизмът. И цялата кратка, но богата на събития история между Първата и Втората световна война е белязана от яростното противоборство между тези три идейно-политически течения и произтичащата от тях обществена практика.
* * *
Днес никой не се съмнява, че Втората световна война бе жесток кървав сблъсък, обединяващ както никога дотогава три остри конфликта.
Първият бе вътрешносистемен – конфликт между водещите тогава високоразвити капиталистически страни.
Вторият бе междусистемен : нацистка Германия и нейните фашизирани сателити воюваха срещу СССР и оглавяваното от него международно комунистическо движение.
Третият бе цивилизационен – цяла континентална Европа връхлетя върху православна Русия, въпреки че тя тогава не се самоопределяше като такава.
Непосредствен израз на действието на тези конфликти бяха драматичните събития през 1939 г. в Европа. Възлова точка в тяхната динамика бе т. нар. ”Пакт Рибентроп-Молотов”.
Всъщност това бе договорът за приятелство и ненападение между нацистка Германия и СССР, който наистина е един от смайващите ходове в историята на дипломацията през ХХ век.
Засега историческата наука сочи А. Хитлер като инициатор на този договор, което на пръв поглед го прави абсурден.
Но той сякаш става още по-абсурден, когато съветското правителство приема предложението на своя най-голям враг.
Днес, 23 август 1939 г., денят на подписването на този „срамен” договор, се отбелязва от съвкупната западна и източна русофобия като „Ден на жертвите на тоталитаризма”.
В самата Русия тази дата се празнува като „Ден на воинската слава и доблест”, защото пак на този 23 август, но четири години по-късно, завършва победоносната за Червената армия Курска битка.
След тази грандиозна битка нацистка Германия ускорено тръгва към своята окончателна гибел.
Договорът между Германия и СССР, подписан на 23 август 1939 г., е идеологически най-експлоатираното и нравствено най - осъжданото събитие, свързано с войната, от антисъветската и антируска пропаганда на Запада.
В това има нещо много интересно: от самата Октомврийска революция буржоазната пропаганда яростно отхвърля властта на болшевиките от гледна точка на морала. И до ден днешен не толкова политическите, не толкова юридическите, не толкова военните или икономическите, а именно моралните оценки стоят в основата на цялата буржоазна пропаганда срещу комунизма като теория и практика.
Именно така е разглеждан и случаят с Пакта „Рибентроп-Молотов” и особено - т.нар. „Протокол” към него.
Работата в случая наистина е сериозна – става сякаш въпрос за някаква нова подялба на Полша, към което поляците оправдано са болезнено чувствителни.
Но този документ е „издирен“ чак през 1991 г. от комисията за разсекретяване на партийните и държавни документи на СССР, ръководена от А. Яковлев. Впоследствие обаче този документ се оказва копие от „някакво друго копие“, което дава основание на сериозни историци да го смятат за не съвсем сполучлив фалшификат.
За съвременната „международна либерално-демократична общност” това няма голямо значение; за нея всичко е ясно – Пактът „Рибентроп-Молотов” е естествен сговор между два идентични диктаторски режима, сключен с единствената цел да унищожат и си поделят поредната жертва на нацистка Германия - „миролюбивата, демократична и правова“ държава Полша.
На пръв поглед този договор засяга само Германия, СССР и Полша. Но в не по-малка степен той засяга и Великобритания, и Франция, които по онова време са гаранти на полската независимост и сигурност. Това обаче не им пречи през цялото лято на 1939 година да водят безплодни, предварително обречени от тях на провал преговори с СССР за „укротяване” на нацистка Германия.
Именно от това се възползва А. Хитлер и прави своето предложение за подписания на 23 август договор за ненападение със СССР.
Така А. Хитлер неутрализира Съветския съюз, който пък спечелва време за подготовка за неизбежния иначе сблъсък с нацистка Германия.
А Великобритания и Франция?
Те получават възможността да се притекат на помощ на Полша, ако тя изпадне в беда.
* * *
В ранните часове на първи септември 1939 г., след обичайна за нацистите провокация, Вермахтът нахлува в Полша. Но това все още е начало на една локална война. Ако трябва да бъдем точни, тази война става световна след два дни, когато на 3 септември гарантите на суверенитета и безопасността на Полша - Великобритания и Франция обявяват война на нацистка Германия. Затова, освен като световна, тя може да бъде наречена и вътрешносистемна. Тя е типична империалистическа война между големи капиталистически държави.
Това е естествено, ако видим какво е било поведението на тези пет държави в периода между двете световни войни и особено през 30-те години на ХХ век.
Нека започнем с агресора – нацистка Германия !
Тя губи предизвиканата от самата нея Първа световна война. Но немската реакционна класа сътворява веднага поддържаната 20 години след това легенда за неочаквания „подъл удар на евреите и марксистите” в гърба на кайзера, армията и държавата.
А всъщност Германия като вътрешноконтинентална държава, след четири години война, през 1918 година вече е загубила всичките си материални ресурси, въпреки, че фронтът е далече от тогавашните граници на кайзеровата империя. Изчезнал е и масовият националистически ентусиазъм, съпровождащ началото на войната през 1914 година. След четири години война са загинали два и половина милиона млади немци.
В страната избухва революция - кайзерът е свален, монархията - премахната. Победилите в страната леви и либералнодемократични сили приемат във Ваймар нова републиканска и демократична конституция. Страната е в революционна ситуация чак до края на 1923 година.
Германия излиза от войната победена, но победителите от Антантата искат тя да бъде не само икономически разграбена, но и национално унизена. Опиянен от победата, френският политически елит безразсъдно търси реванш за унизителната загуба във войната с Прусия през 1870 г. И успява в това, създавайки отлични условия за пробуждане на най-реакционните националистически настроения в Германия.
По-нататък развитието на нещата е известно – през 1933 г. на демократичната държава е сложен край и е въведена нацистка диктатура.
По това време немско-полските отношения не са добри.
Интересно е, че демократична Ваймарска Германия води нескривана враждебна политика срещу своя новопоявил се източен съсед.
Тази политика коренно се променя след идването на А. Хитлер на власт. Първият значим външнополитически акт на нацистка Германия е подписването още през януари 1934 г. на Пакт за приятелство, сътрудничество и ненападение с Полша - нещо немислимо за демократичните предшественици на А. Хитлер.
От 1934 г. до пролетта на 1939 г., този договор осигурява комфортно външнополитическо положение на тогавашна Полша. Това е време белязано с неудържимия вътрешно и външнополитически възход на нацистка Германия. Тя възстановява икономиката, възстановява армията си и печели на своя страна подкрепата на огромната част от немското население. Външната политика на провъзгласилата се за Трети Райх Германия печели огромни успехи. Тя обединява почти цялото немскоезично население на Европа. Присъединява военно-техническия и научен потенциал на Австрия и Чехия. Германия се превръща в огромна, заплашителна сила.
Върхът на тези невероятни успехи на нацистка Германия се приписва като лична заслуга на А. Хитлер. През април 1939 г. завършва победоносно кампанията на Вермахта в Испания. Броени дни след това – на 20 април същата година Германия отбелязва триумфално 50-годишнината на своя фюрер.
А няколко дни след това във външната политика на нацистка Германия настъпва рязък обрат спрямо Полша. Тя вече не е „скъп приятел на Райха“, за какъвто е приемана дотогава от хитлеристите и от самите поляци, а се превръща в пореден негов враг.
Цялото лято на 1938 г. преминава в яростна антиполска кампания на немските средства за масова информация. И за СССР, и за западните съюзници на Полша Великобритания и Франция е ясно, че Хитлер е готов за военна агресия срещу Полша. Това става причина между СССР и двете западни демократични държави да започнат преговори за уеднаквяване на усилията за възпиране на Хитлер. Още повече, че Великобритания и Франция са дали писмени гаранции на Полша, че при евентуална немска агресия те ще й се притекат на помощ със своите въоръжени сили. Но тези преговори се точат бавно, мудно, при което за Кремъл става ясно, че по този начин западните гаранти на Полша всъщност тласкат Германия евентуално в компромисен договор с Полша, насочен срещу СССР.
Тези страхове на Съветската държава са предугадени от А. Хитлер и той става инициатор на един смайващ за тогавашното европейско обществено мнение акт: предложение между нацистка Германия и СССР да се сключи договор за сътрудничество и ненападение. Съветският съюз приема предизвикателството, осъзнавайки риска, който поема в очите на цялата прогресивна европейска общественост.
На 23 август 1939 г. в Москва външният министър на Германия Рибентроп и председателят на Министерския съвет на СССР и негов външен министър Вячеслав Молотов подписват предложения от А. Хитлер договор. С него ръцете на А. Хитлер за военна кампания срещу Полша са развързани, а СССР отлага за по-далечно бъдеще евентуален сблъсък с Вермахта, който е много по-подготвен от Червената армия. И още нещо – Вермахтът не преминава през горнилото на очистителните репресии в Червената армия 1936-1938 г.
През този период в съветските въоръжени сили е извършена мащабна чистка, жертви на която стават: 503 души от висшия командния състав, като от тях 444 са разстреляни и починали в затвора; 59 – освободени. На репресии е подложен и младшият команден състав на Червената армия.
Това има своите неизбежни последици върху боеспособността на Червената армия. Пример за това е нейният изненадващ неуспех при започналата на 30 ноември 1939 г. война срещу Финландия. През зимните месеци на същата година се проявяват тревожни недостатъци в готовността й да води съвременна война.
Военните действия на Съветско-финската граница струват неоправдано много жертви и завършват чак на 12 март 1940 г., когато Финландия се признава за победена и отстъпва на СССР исканите от него територии.
Ходът на тази война изключително внимателно се следи от Висшето главно командване на Вермахта, което неминуемо ускорява приеманата от всички неизбежна война между двата военни гиганта – нацистка Германия и СССР.
Нацистка Германия е изкушена да ускори подготовката си за тази война и предприема мащабна дипломатическа акция: слага началото на Тристранния пакт. Първите държави сключили този пакт са нацистка Германия, фашистка Италия и милитаристична Япония. По-нататък, до 21 март 1941 г., към него се присъединяват почти всички държави от Източна Европа.
СССР също внимателно наблюдава действията на абсолютно неизбежният си в бъдеще смъртен враг. След подписването на „Пакта Рибентроп-Молотов“ на 1 септември 1939 г. последва нападението на нацистка Германия срещу Полша.
Полша е била сякаш забравила, че притисната между двата европейски колоса, Германия и СССР през 20-те години, би трябвало да води сложна, балансирана външна политика за утвърждаването си като национална държава.
Но политическият елит на Полша не го прави. Съветска Русия, за разлика особено от нацистка Германия, е третирана през целия период между двете световни войни като неизменен враг на Полша!
Защо става така? Отговорът на този въпрос не е труден: защото режимът в нацистка Германия не е идентичен, но е сроден с режима на тогавашна Полша!
И двете държави са идеологически крайно враждебни към СССР и неговата политикоикономическа система.
И двете държави имат претенциите да бъдат преден пост на Европа против болшевизма – те са решителни защитнички на цивилизована Европа от „посегателствата на варварите от Изтока”.
Ако това не е социокултурен расизъм, какво друго е? И в Германия, и в Полша по това време този расизъм има своя естествено налагащ му се етнически компонент.
Но ако по този аспект може все пак да има различни мнения, то по отношение на териториалния експанзионизъм на Германия и Полша няма никаква разлика. Тогавашният полски политически елит вижда бъдещето на страната си в завладяването на територията от Балтика до Черно море, в която влизаха Естония, Латвия, Литва, Белорусия, Украйна и Молдавия.
Нацистка Германия, като по-голяма държава, има и по-големи аспирации – тя се вижда в източните пространства до Урал.
Любопитен и малко известен е един факт: месец след идването на А. Хитлер на власт съветското правителство отправя запитване към Берлин – смята ли новото държавно ръководство на Германия да осъществи начертаната в книгата на новия канцлер “Моята борба” стратегия на въоръжена експанзия срещу Русия. От Берлин не идва никакъв отговор.
За СССР това е много сериозен сигнал за подготовка на война срещу него, но вече с нов агресор.
В същото време започва и онова активно кокетиране на нацистка Германия с нейния източен съсед, за което вече стана дума. То продължава дълго, цели пет години, чак до пролетта на 1939 г.
През този период А. Хитлер лично обявява Полша за “най-добър приятел и съюзник на Германия”, като от своя страна реакционната политическа върхушка на Полша посреща с нескриван ентусиазъм “приятелски протегнатата десница на фюрера”.
Заслепен от традиционната си ненавист към всичко руско, политическият елит на Полша намира в нацистка Германия свой мощен съюзник срещу Съветския съюз.
Но и до 1933 г. полският политически елит следва същата линия – открита враждебност към СССР.
През 1918 г., след век и половина загубена държавност, Полша се появява отново на политическата карта на Европа. Дотогава полският народ е разпокъсан и живее в три държави : Русия, Австро-Унгария и Прусия /Германия/. Заслужава да се отбележи, че и тогава полският политически елит смята Русия за свой главен враг, въпреки, че в нея Полша има автономия със статут на царство. Има и свой парламент (сейм). Все права, каквито тя няма нито в Австро-Унгария, нито в Германия.
През лятото на 1919 г. новосъздадената полска войска, възползваща се от критичното положение на Съветска Русия, навлиза в западните области на Украйна и Белорусия.
А преди това бившите съюзници на Русия от Антантата, победители в Първата световна война, определят границите между Русия и новопоявилите се държави – Полша, Чехословакия, Унгария и Румъния по така наречената на името на тогавашния английски министър на външните работи лорд Р. Кързън линия, която да очертае границите на нова, Съветска Русия.
Според мирния договор със Съветска Русия Антантата определи тези територии за историческа собственост на тази държава.
Но през 1920 г., след победоносната война на Полша срещу Съветска Русия, тези територии са присъединени към новата полска държава.
И именно в тях на 17 септември 1939 г. навлиза Червената армия.
Как по-точно става това ?
* * *
Може да се предположи, че отлично действащото разузнаване на Москва е знаело точно времето на готвената от Вермахта агресия срещу Полша, но е сигурно, че никой - нито в СССР, нито на Запад, е очаквал такъв светкавичен разгром на иначе голямата, силно мотивирана и наистина храбра полска армия.
Западът е очаквал продължителен военен конфликт между Полша и Германия, който да изтощи немците.
Това е очаквала и Москва и по тази причина никакъв “протокол” за източната граница на Полша не ѝ е бил необходим. СССР е щял да получи старите свои територии чрез преговори с изтощената от войната, но не и унищожена Полша.
От нея е нямало какво повече да се иска. Те просто е трябвало да бъдат взети и то веднага!
Иначе при забавяне немците са щели да завземат тези територии. Но след бързата реакция на Москва те се отказват от това си намерение – освен с Великобритания и Франция е трябвало да воюват и със СССР. А А. Хитлер е имал други намерения.
Тогава полската войска вече е капитулирала пред Вермахта, а полското правителство е емигрирало в чужбина и Полша вече не съществува като държава.
Никакво основание нямат и обвиненията, разпространяващи се и днес на Запад, в Полша и дори в определени среди в самата Русия, че през септември 1939 година и нацистка Германия, и СССР в еднаква степен са били агресори.
Но ако е било така, следва логичният въпрос - защо тогава Великобритания и Франция, които на 3 септември 1939 г. обявяват война на нацистка Германия, не правят същото и със Съветския съюз ?
Всъщност, двете главни европейски либерално-демократични държави осъзнават своята колосална грешка да подпомагат и подтикват нацисткия режим в Германия да разгроми настъпващия не само в Русия, но и в цяла Европа комунизъм. Както английската, така и френската либерална буржоазия разбира, че вътрешносистемният й конкурент е по-опасен отколкото неприятелят на самата капиталистическа система. Това е така защото Англия и Франция не са смятали СССР за агресор!
И още нещо, с това фактическо одобрение на навлизането на Червената армия в Западна Украйна и Белорусия те не затварят възможността един ден СССР да им стане съюзник в така или иначе неизбежната негова война срещу нацистка Германия.
Самите западни съюзници на Полша не направиха нищо, за да спрат немската агресия. Те се скриха зад отбранителната линия „Мажино” във Франция и там бездействаха цели 10 месеца, докато А. Хитлер да нападне и тях.
Войната тогава на дело е вътрешносистемна. Тя стана междусистемна на 22 юни 1941 година, когато цяла обединена, фашизирана, капиталистическа Европа със своя огромен промишлен, военен и трудов потенциал нападна Съветския съюз.
* * *
През цялата война емигрантското полско правителство в Лондон демонстрира своето крайно враждебно отношение към СССР. Обратно - позицията на СССР за Полша, изразявана на срещи на “тримата големи” - в Техеран, Ялта и Потсдам - е ясна и категорична – Москва е заинтересована следвоенна Полша да бъде силна, териториално уголемена и да събере в новите си граници възможно най-голяма част от полския народ.
А за непосредственото освобождение на Полша съветските народи заплащат с живота на 600 хиляди свои синове.
Въпреки съпротивата на западните му съюзници, СССР налага 8 и половина милиона немци да бъдат изселени от Силезия и Западна Прусия, за да се освободи “жизнено пространство” за полския народ.
И не е парадоксално това, че истинският архитект на съвременна Полша е Й. В. Сталин, а това, че благодарна Полша днес възхвалява своите западни съюзници и хули „злия тиранин Сталин“.
Тя помни неща, които съвременната буржоазна историография е изтрила от паметта на демократична и цивилизована Европа. През юни 1935 г. Великобритания и нацистка Германия сключват т. нар. морско споразумение, което вдига забраната от Версай, Германия да строи свой военен флот. Това споразумение дава възможност на нацистите тогава да построят най-мощния подводен флот в света и надводен, почти съизмерим с британския. С това Великобритания смята , че е умиротворила нацистка Германия и вече никога не може да очаква нападение от нея!
Това е договорът за ненападение между Великобритания и нацистка Германия.
Но има и още един, по име друг, но по същността си следващ пакт за ненападение. На 30 септември 1938 г., двете либерално-демократични европейски държави Великобритания и Франция подписват в Мюнхен с двете фашистки европейски държави Германия и Италия договор за предоставянето на Судетската област, която тогава е част от Чехословакия, към Третия райх.
С този акт на предателство на своя чехословашки съюзник, премиер-министрите на Великобритания и Франция заявява, че са спасили Европа от война и са осигурили вечен, нерушим мир.
И Великобритания и Франция ликуват от този своеобразен пакт за ненападение между тях и нацистка Германия.
И за този пакт съвременна буржоазна Европа не обича да говори.
* * *
И така, темата за началото на Втората световна война още дълго ще събужда на Запад духа на омразата към Русия.
Обезпокоителни доказателства ни дава поведението на съвременна Европа към Русия. Вече за никого от здравомислещите хора в света няма съмнение, че съвременният капитализъм навлиза все по-дълбоко в дълбока своя системна криза. По-точно, това е криза на доведения до абсурд, неолиберален модел на капитализма.
Няма да мине много време и либерално-демократичният капитализъм ще се окаже пред дилемата, пред историческия избор или да открие пътя на една нова форма на фашизъм и така да спаси системата на капитализъм, както това стана преди стотина години, след края на Първата световна война или изневиделица да го връхлети световният бунт за премахване на капитализма изобщо.
Има ли я силата в света, която да предизвика този бунт?
Поживем – увидим!