/Поглед.инфо/ Франциско Родригес обяснява как Съединените щати помогнаха на венецуелския президент Николас Мадуро да консолидира властта си чрез вредните санкции и политиката за смяна на режима:

"Превъзмогвайки целия този натиск, Николас Мадуро спечели от действията на един неочакван съучастник - Съединените щати.

Мадуро може с право да вини Вашингтон затова, че е допринесъл за икономическата криза на страната, посочвайки агресивните санкции, които американската администрация на президента Доналд Тръмп наложи над Каракас.

Призракът на един чуждестранен агресор помогна на президента Мадуро да мобилизира армията зад своето ръководство. Задълбочаващата се икономическа криза от своя страна, само доведе до увеличаването на властта на венецуелската държава над обикновените венецуелци.

Американските отговорни лица трябва да се изправят пред неудобния факт, че те са помогнали на президента Николас Мадуро да се затвърди на власт и да държи страната в по-тясна хватка."

Наложените санкции обикновено нараняват най-уязвимите, отслабват политическата опозиция и затвърждават властта на правителството над страната.

Това се е случвало няколко пъти преди и ще продължи да става, докато тази нечовешка тактика се използва.

Причините за това не са трудни за разбиране, но отговорните лица във Вашингтон решително не искат да ги разберат.

Корумпираните авторитарни правителства са най-малко податливи на ефектите на подобни санкции, защото така или иначе не отговарят на нуждите на хората, както и защото най-много се притесняват за интересите на политическия елит и хората около себе си.

Правителството и близките му слуги използват позицията си за да печелят от контрабанда и други незаконни дейности, които стават дори по-доходоносни за тях, когато нормалните условия изчезнат.

Докато санкциите задушават икономиката, те също така правят останалата част от населението зависима от каквато и да било помощ от правителството, която то предоставя.

Далеч от това да помагат на гражданското общество и политическите дисиденти, санкциите често са смъртоносен удар и по двете. Удрянето по легитимната икономика на страната, заедно с всичко друго, води до обедняване и отслабване на опозицията, която санкциите твърдят, че подкрепят.

Това засилва съществуващите икономически проблеми и кара много млади хора да напускат страната в търсене на препитание някъде другаде.

Защото санкциите се налагат от световната суперсила става много лесно за нападнатото правителство да засили националистическия сантимент и негативността срещу чуждестранната намеса.

Това от своя страна им позволява по-лесно да отклоняват собствената си вина и да насочват вниманието далеч от собствената си роля за бедствията на страната, която е санкционирана.

Опитвайки се да свалят авторитарен лидер със санкции, Съединените щати помагат да лидера да се окопае, както и да затвърди съюзниците си във власта на страната.

Това беше напълно предвидимо и много хора предупредиха, че ще се случи във Венецуела. Виждаме същите резултати в Иран и Сирия днес, както и в Ирак и Мианмар преди това.

Опитите на президента Доналд Тръмп да свали режима във Венецуела са една от най-лошите му политики, но и една от тези, които намериха най-широка подкрепа във Вашингтон.

Въпреки, че всички сигнали показваха провала на политиката на "максимален натиск" във Венецуела от самото начало, имаше широка подкрепа и двупартийна подкрепа за този разрушителен курс от членовете на Конгреса и външнополитическия естаблишмънт.

"Максималният натиск" срещу Венецуела е точно толкова жесток и чудовищен, както и политиката на администрацията срещу Иран, но по някаква причина не получава същото ниво на критика.

Имаше няколко изявени изключения на този безумен консенсус между демократи и републиканци.

Сенатор Бърни Сандърс беше един от малцината членове на Конгреса, който се изказа рано срещу преследването на политиката на смяна на режима във Венецуела.

Неговият външнополитически съветник Мат Дъс посочи следното тази седмица:

"Опитвахме се да ви кажем това, докато давахте овации на политиката на Тръмп за Венецуела".

Овациите, за които Дъс говори са тези, които бяха дадени на опозиционния "президент" Хуан Гуайдо по време на речта на Тръмп за състоянието на Съюза в началото на тази година.

Нашата венецуелска политика през последните няколко години беше един от най-срамните епизоди в скорошната американска история, но докато може да се прикрива като подкрепа за демокрацията, тя ще продължава да получава оглушителни ръкопляскания в Конгреса.

Фактът, че Съединените щати са замесени в едно колективно наказание срещу десетки милиони хора изглежда няма значение.

Твърде съмнително е дали въобще много от тези ръкопляскащи политици имат представа на какво се радват.

Един от многото абсурди на американската външна политика е, че поддръжниците на "максималния натиск" се третират като сериозни опоненти на правителството, което нападат със санкции.

Ако критикувате тези санкции, тогава отговорът по презумпция е, че или сте "в подкрепа на диктаторите" или "поддръжник на режима".

Въпреки, че санкциите срещу правителството завършват с опустошения срещу населението и не правят почти нищо за да навредят на хората, които са на власт, поддръжниците им винаги твърдят, че ще бъдат на страната на народа, който тяхната политика смазва.

Реалността е, че краят на тези санкции е това, което народът иска. Смазващото мнозинство от венецуелците са против санкциите, които Съединените щати налагат срещу страната им.

Лесно е да видим защо венецуелците не са привърженици на санкциите. Ето какво коментира Родригес:

"Стратегията да се принуди Мадуро да отстъпи се провали, но тя нанесе голям удар на венецуелската икономика. Голямото мнозинство от венецуелците са против американските санкции. Цели 71 процента са против санкциите според проучване на местната агенция Датаанализис. "

Окървавената опозиция на страната се постави в невъзможната позиция да се опитва да обясни на венецуелците защо техният живот трябва да стане по-труден. Неизненадващо, подкрепата за Хуан Гуайдо се е сринала до 24 процента, според Датанализис", казва Родригес.

Същите безумни сценарий за хора "в подкрепа на режима" се прокраднаха в дебата за санкциите срещу Сирия през последните няколко месеца.

Джошуа Ландис и Стивън Саймън направиха много силна обосновка срещу санкциите по Закона Цезар, които бяха наложени по-рано тази година, и които основно вредят на цивилните.

Позицията на Саймън беше по-късно изкривена и зле представена от Джош Рогин, който го изкара като "аргументи срещу натиск насочен към Асад". Саймън защити истинската си позиция, която е, че тези санкции не натискат Башар Асад, а налагат огромно бреме на народа:

"Сирийският народ е друг такъв случай", разказва той.

"Без огромна помощ, по-големи ресурси и координирани усилия за реконструкция, тяхното продължаващо изчезване ще продължи още по-силно", обяснява Саймън.

"Американските санкции, които заплашват не-американските правителства и НПО-та с тежки, дори смазващи наказания, ако предложат да помогнат, са принципна пречка за оцеляването на Сирия", категоричен е той.

"Както Ландис и аз отбелязахме във Форен Афеърс, при тези ситуации, хората с оръжията ядат първи. Колкото и всеобхватни да са санкциите, правителството на Асад ще продължи да получава това, което му е нужно да оцелява, а населението, това което е останало", обяснява Саймън.

Истината е, че политиката на "максимален натиск" има тенденция да засилва режимите, които напада и да смазва обществата, които страдат под тяхната власт.

Засилването на страданието в името на опозиция срещу правителството спира. САЩ игнорират продължаващите провали на тези политики за последните 30 години.

Сам Хелър обобщава какво е грешно със санкциите срещу Сирия в скорошен материал, който покрива темата:

"Днес американската санкционна политика дори не става на въпрос за това Съединените щати да отпишат Сирия и да задържат парите си от реконструкцията на страната."

"Не, с вторичните санкции по Закона Цезар и агресивното американско налагане на други санкции, Вашингтон активно тормози други, пречейки им да допринасят за възстановяването на разрушената Сирия", обяснява той.

"Да го кажем направо - да направиш Сирия още по-мизерна, докато се опитваш сценично и морализаторски е психопатско", казва Хелър.

Същото може да се каже и за американската политика спрямо Венецуела през последните няколко години. Родригес заключва:

"Американската политика към Венецуела изисква дълбоко преосмисляне. Да свалиш авторитарно правителство е трудно, а местните политически динамики имат по-голяма възможност да го постигнат, отколкото външният натиск".

"Съединените щати активно искат от венецуелците да плащат цената за действията на Мадуро. Да се продължава с това няма да спечели сърцата и умовете им. Точно обратното, това допълнително ще отдалечи режима от собствените му провали и грешки", казва той.

Да се опитваме да наложим политическа промяна във Венецуела чрез кампания за натиск винаги е било грешният ход за Съединените американски щати.

Винаги това е било маловероятно да "проработи", но по-важната точка, която трябва да извлечем е, че Съединените щати никога не трябваше да се намесват във венецуелската криза.

Взимайки страна в техните политически спорове, Съединените щати насърчиха опозицията да бъде възможно най-негъвкава. Вашингтон активно попречи на преговорите като начин за излизане от кризата.

Нападането на цялата икономика на една страна със смазващи санкции беше катастрофа за народа и идентифицира опозицията с тази жестока политика, която лишава обикновените венецуелци от храна и лекарства.

Венецуела се нуждае от икономическа помощ, а не от наказателни мерки. Най-малкото, което САЩ могат да направят, е да спрат да задушават венецуелския народ с тези санкции.

Съединените щати трябва абсолютно да преосмислят политиката си към Венецуела. Това трябва да е част от едно по-широко преосмисляне на употребата на санкции срещу цели народи.

Тези икономически войни са неконтролирани и невъздържани атаки срещу цивилни населения и трябва да бъдат третирани като такива.

Превод: СМ