/Поглед.инфо/ АНАТОЛ ЛИВЕН
Професор в университета Джорджтаун в Катар. Новата му книга „Промяна на климата и националната държава: Реалистичният случай“ е публикувана от Penguin Books във Великобритания и Oxford University Press в САЩ.
Защо е необходима национална мотивация за развитие и реформа
Най-големият източник и гаранция за силата на държавата не е икономиката и не е размерът на въоръжените сили, а легитимността й в очите на населението, общото признаване на моралното и законното право на държавата на власт, прилагането на нейните закони и разпоредби, способността да се подтикват хората да правят жертви под формата на данъци и, ако е необходимо , чрез военната служба.
При липса на легитимност, държавата е обречена на слабост и колапс; или ще трябва да прибегне до жестокост и да управлява силово създавайки царство на страха. Основната слабост на Европейския съюз в сравнение с държавите-членки на ЕС е, че в очите на повечето европейци той никога не е постигнал истинска легитимност като квази публично образувание.
Има много различни източници на легитимност. Един от тях е просто достатъчно дълго съществуване, което създава впечатлението, че даденото състояние е неразделна част от естествения ред на нещата. Историкът и социолог Макс Вебер нарече това традиционна легитимност.
Тя обаче може да бъде загубена, ако обществото и икономиката се променят по такъв начин, че държавата да се възприема като архаична (точно това се случи с монархията във Франция няколко десетилетия преди Революцията).
Друг очевиден източник на легитимност е ефективността или успехът при изпълнение на задачи, които населението смята за наистина важни. Някои от тези цели са непроменени: защитата срещу външни врагове и поддържането на фундаментална вътрешна сигурност са задачи на държавата, откакто се е появила в историята.
Други задачи се променят с времето: поне на Запад, с изключение на някои щати в САЩ, правилното спазване на религиозните закони вече не е съществена функция на държавата.
Един важен източник на легитимност през последните седемдесет години е демокрацията, която обяснява толерантността към провалите на избраните правителства и съгласието на малцинството с волята на мнозинството (или дори, както понякога се случва в Съединените щати, съгласието на мнозинството за изборната победа на малцинството, както това е регламентирано в конституцията).
Но, както много демокрации и полудемокрации са открили за себе си през миналия век, само демокрацията не може да поддържа държавата безкрайно, ако обществото е дълбоко разделено и властите не постигат цели, които населението смята за жизненоважни. Това изисква по-дълбок източник на легитимност, вкоренен в споделено чувство за национална идентичност. В днешния свят национализмът е най-големият и най-траен източник на тези чувства и на държавна легитимност.
С изключение на комунизма през неговия кратък революционен период, нищо в съвременната история не се сравнява с национализма като източник на колективни действия, доброволни жертви и, разбира се, държавно строителство. Други елементи на личната идентичност може да са важни за всеки човек поотделно, но те не създават големи и трайни институции (с изключение на мюсюлманския свят, където религията остава силна и консолидираща).
В Русия именно възраждането на национализма спаси страната от пълен срив през 90-те години. След като Китай официално прие нова държавна икономическа стратегия, която може да се характеризира като авторитарен социално ориентиран пазарен капитализъм, именно национализмът замени комунизма като идеология, която дава легитимност на държавата.
Това може да работи и за западните страни, тъй като либералната демокрация не решава основните проблеми за повишаване на благосъстоянието и сигурността на населението като цяло. Както Китай запазва комунистическа държава, но с националистично съдържание, така и на Запад демокрацията може да бъде запазена, ако национализмът замести либерализма. Поне през 2020 г. тази промяна на парадигмата е в ход в някои страни от ЕС.
Притесненията за национализма през последните сто години бяха мотивирани от убеждението, че той поражда война. Предотвратяването на световната война е основната цел на всички либерални интернационалистически проекти още от времето, когато Имануел Кант пише философското есе „Към вечния мир“ през 1795 година.
Изглежда, че връзката между национализма и войната е доказана веднъж завинаги от опита на две ужасни световни войни, както и многобройни конфликти с по-малка интензивност в Европа. Лигата на нациите, ООН и Европейският съюз, както и други, по-малко успешни регионални асоциации, са създадени главно за предотвратяване на нови световни войни.
От 1945 г. обаче светът се е променил много. Броят и мащабите на войните между народите значително са намалели. Пряк сблъсък на великите сили стана малко вероятен поради появата на ядрени оръжия и ако САЩ и СССР успяха да избегнат ядрена катастрофа, има всички основания да вярваме, че великите сили на 21 век също ще могат да направят това.
Фактът, че Пакистан се е сдобил с ядрено оръжие през 1998 г., изглежда очевидна причина Индия да не отговори на атаките на пакистански групи с обявяване на война. В предишни епохи, като се има предвид непреодолимото конвенционално превъзходство на Индия, това би било почти неизбежно.
След 1945 г. сме били свидетели на голям брой граждански конфликти и въстания, в които понякога са участвали външни велики сили от едната или от другата страна. Повече от 90% от войните за 70 години са вътрешни. В повечето случаи те бяха резултат от слабостта и разпада на държавата, която в много отношения беше заболяла поради невъзможността да се обедини нацията и да се укрепи държавният национализъм в нея (въпреки че, разбира се, тези сблъсъци често бяха провокирани от сепаратизъм и етнически национализъм).
В светлината на този подход връзката между национализма и войната изглежда много различна от това, което изобразяват либералните интернационалисти.
Нещо повече, след края на Студената война именно либералните интернационалисти, приели американския империализъм, най-често подбуждат международните конфликти.
Национализъм, модерност и реформи
В допълнение към въпроса за национализма и войната, убеждението на прогресивната общественост, че ерозията на понятия като национализъм и националната държава е положителна тенденция, се основава на тройна заблуда: как национализмът е свързан със съвременното развитие, глобализацията и социално-икономическия и културен прогрес.
В продължение на два века след Френската революция националните държави и идеологията на национализма бяха предшествениците на съвременното развитие, първо в Европа и САЩ, а след това и в останалия свят.
„Националното измерение е неизбежен атрибут на съвременния политически живот“. Тази връзка между национализма и модерността е основната теза на „конструктивистката“ теория за национализма, формулирана от историците Ернст Гелнер и Ерик Хобсбаум (и несъзнателно споделена от либералния истеблишмънт и западните медии, дори когато те не знаят за произхода на идеята), въпреки че нейните поддръжници имат различни оценки на историческите събития и социално-икономически промени, породили съвременния национализъм.
Но както изтъкват Том Нърн и други учени, представителите на тази школа, не се замисляха за логическите последици от тази гледна точка. Първо, национализмът и националната държава бяха и остават „неразделен принцип на модерността“ .
На второ място, ако монархическото управление, осветено от религията над определени фрагментирани територии, не може да бъде по-жизнеспособна форма на управление по политически или икономически причини, тогава единствената възможна алтернатива е политическа система, основана на суверенитета на гражданите, обединени от принадлежност към една нация, живеещи на една и съща историческа територия. обединени от общи национални чувства. Това е и единствената форма, в която може да се организира ефективна демокрация].
Ако национализмът е вътрешно свързан с идеята за модерна държава, той е неотделим от конкретните опити за модернизиране и укрепване на държавите чрез икономически, политически, социални и културни трансформации. Тази връзка е особено очевидна, когато погледнете реформите, извършени от азиатските страни, които през 19 и 20 век се стремят да се модернизират, за да се защитят срещу империалистическите западни сили, търсейки активна, а не пасивна роля в капиталистическата глобализация.
Приемането на капитализма и западните социокултурни модели беше необичайно болезнен и енергично осъден процес. Азиатците трябваше да изоставят древните си културни традиции, да унищожат социално-политическите йерархии и радикално да трансформират всичко - от облеклото до регулирането на отношенията между половете.
В допълнение към културния шок, тези промени поставиха значителни материални тежести върху обикновените хора. Те трябваше да плащат по-високи данъци, за да изградят модерна инфраструктура, да приемат нов тип армия, основана на масова наборна военна служба, и да изоставят земята си и да се преместят в градските квартали, за да направят път за ново международно търговско земеделие.
Моралните, политическите и социално-икономическите жертви бяха огромни и сега хората вероятно ще трябва да се борят с изменението на климата и да се адаптират към изкуствения интелект. Ето защо не е изненадващо, че тези реформи срещнаха ожесточена опозиция и се провалиха в повечето азиатски страни.
Със сигурност може да се каже, че реформите са били успешни само в онези страни, където държавата е успяла да мобилизира силни националистически чувства, за да оправдае необходимите жертви. В някои случаи картата на национализма се играе с голямо убеждение и ентусиазъм, за да се укрепи страната срещу заплахата от чуждо нашествие или господство. Япония е отличен пример за успеха на подобна стратегия в Азия, както и Турция на Кемал Ататюрк в мюсюлманския свят.
Откровено радикалните трансформации, извършени през ерата на Мейджи в Япония от 60-те години на ХIХ век, бяха открито оправдани и легитимирани от необходимостта да се укрепи нацията и да се избегне съдбата на други азиатски държави, станали жертва на европейския империализъм. Както и в Турция, реформите бяха проведени от бивши военни с подходящ начин на мислене и характер. Официалният лозунг призова хората да подобрят не собственото си благосъстояние, а благосъстоянието на страната: „Обогатете страната, укрепете армията“.
„Всички усилия за модернизация бяха ясно свързани с основния проблем за увеличаване на благосъстоянието и силата на японската държава и почти всички основни програми бяха инициирани и популяризирани от националната държава в името на постигането на ясно определени национални цели“.
В основата на тези реформи и тяхната обосновка бе разпространението на обновена форма на японски национализъм чрез нова система за масово образование.Този национализъм обаче не е създаден от нулата, а е възстановен и разширен на много древни основи. Всъщност, съществуващият национализъм и императорът като общопризнат (макар и преди чисто символичен) източник на държавна легитимност бяха ключовете за успеха на целия процес на промяна.
В Япония преди ерата Мейджи, по времето на тогугава шогуната, „Императорът беше приет от народа като върховен източник на цялата политическа власт ... Освен това имаше универсална ангажираност с националните интереси. Отъждествяването с Япония като култура и нация от време на време изплува в съзнанието на хората, имащи значителен потенциал за нейното обединение и сплотяване в лицето на външен враг ”.
Както либералният японски реформатор от 1880-те години пише: „Целта на моя живот е да увелича националната мощ на Япония. В сравнение със съображенията за укрепване на страната, въпросът за вътрешното управление и кой ще го притежава няма значение ”.
Либералната капиталистическа реформа в развиващите се общества на Европа от 19-ти век зависеше силно от национализма за своята легитимация. И тъй като либерализмът от XIX век е неразривно свързан с национализма, разкъсването на връзката на европейския либерализъм с национализма след края на Първата световна война бележи рязко отклонение от неговия произход. И въпреки че либералната реформа за създаване на свободен пазар означаваше намаляване на властта на държавата над икономиката, тя зависи от държавната власт, за да възпира своите опоненти.
Европейският либерализъм от началото и средата на 19 век е невъзможен без движениятаза национално „освобождение“ и/или реформи за укрепване на нацията пред заплахата от имперско господство или агресия от други държави. Бащата на съвременния британски либерализъм Джон Стюарт Мил също така тясно свързва либералния прогрес със създаването на силни и хомогенни национални държави.
Именно национализмът беше фокусът на онова, което по-късно философът Антонио Грамши нарече „хегемония“ на буржоазните либерални идеи, включително капиталистическите икономически реформи в Италия в края на XIX век: приемането им от по-голямата част от населението като вид „здрав разум“. Това е помогнало през всички епохи да се постигне съгласие на по-голямата част от населението с правителството и политиката на реформи на елита, дори когато тези реформи очевидно противоречат на краткосрочните интереси на хората.
Според чешкия социолог Хайнц Циглер „идеята за нация формира философската основа за легитимирането на буржоазното общество. Той гарантира ... легитимността на съвременните правителствени структури, което предполага съгласието на масите с новата държава, и е един от основните фактори при управлението на процеса, в който масите са вградени в политическата констелация “.
В много европейски страни либералите от деветнадесети век, за да прокарат изключително болезнени реформи, трябваше да покажат нескрита елитарност (признавайки ограниченията на избирателното право), често авторитаризъм, и да призовават национализма за помощ, тъй като това беше единствената сила, която можеше да обвърже населението достатъчно здраво с либералите, за да подкрепи реформите.
Съвременните либерални реформатори в ЕС и другаде запазват елитарността и дори авторитаризма, характеризиращи техните предшественици от 19-ти век, но забравили за национализма. Елитно-авторитарното крило на либерализма се проявява напълно в Русия през 90-те години. Макар да парадират с ангажимента си към „демокрацията“ пред западното обществено мнение, либералната интелигенция в Москва и Санкт Петербург съвсем открито изразява презрение към обикновените руснаци. Наричаха ги „homo sovieticus“ и в това отношение прозираше почти расова враждебност
И отношението наистина приличаше на расовата дискриминация от северноиталианските елити на консервативното селско стопанство в Южна Италия след обединението на страната или на отношението на белите елити на Латинска Америка към по-тъмнокожите маси на своите страни...
През последните години тази антидемократична нагласа, напомняща за поведението на либералите от 19-ти век, отново надделя сред либералите в Европа и Северна Америка. По този начин те реагираха на антилибералните тенденции като гласуването за Брекзит и масовото движение в подкрепа на Доналд Тръмп. Както и в Русия през 90-те години, либералите се държаха доста безразсъдно, когато, докато провеждаха кампания за себе си сред масите, изразиха презрение към тях (например Хилари Клинтън с нейния разговор за „безнадеждните“).
Грешката на съвременните либерални реформатори беше, че те не разбираха, че единственият начин, по който техните предшественици от 19-ти век успяват да убедят масите да се съгласят с тяхното управление и програма, е като апелират към национализма.
Тази грешка беше особено катастрофална в Русия, ако говорим за много руски либерали от 90-те години, които действаха не само като автори на ужасно болезнена програма за икономически реформи, но и като апологети на хегемонията на САЩ над Русия - не особено привлекателна предизборна платформа за повечето руски избиратели ...
В Русия, където бях през 90-те години, ми беше писнало да чувам от западните анализатори и някои руски либерали, че руските „западняци“ от 19-ти век са предшествениците и моделът на съвременните руски прозападни реформатори, които вярват, че Русия трябва да стане услужлив съюзник на САЩ.
Западняците от 19-ти век, разбира се, вярваха в либералните реформи, но по различни причини. Подобно на своите колеги в Китай и Япония, те вярваха, че тези реформи са необходими за укрепване на Руската империя, която се конкурира със западноевропейските съперници. Те обаче нямаха идея да провеждат реформи, за да може Русия да стане васал на Британската империя.
Поведението на съвременните арабски либерали, които подкрепят авторитарното управление от страх пред консервативните маси на мюсюлманското население и се надяват да извършат промени чрез авторитарни методи, е напълно в съответствие с либерализма от 19-ти век. Смята се обаче, че те се държат като американски васали и това ги отслабва.
Ако военният режим в Египет имаше дори илюзорната възможност да осъществи успешна програма за „кемалистка“ авторитарна реформа, подобна на тази, която Ататюрк проведе в Турция през 20-30-те години, то тази възможност еше пропиляна, когато Ануар Садат сключи мир с Израел и се съгласи че Египет ще бъде сателит на САЩ.
Това е проблемът на реформаторите в мюсюлманския свят, които са се опитали да възприемат кемализма като модел за развитие на обществото в своите страни. Радикалните западни реформи на Ататюрк бяха легитимирани не само от национализма, но и от победоносния военен национализъм. Той стана известен като генерал в Османската империя, когато победи имперските британски сили при Галиполи. През 1919-1922г. националистическата турска армия побеждава не само гърците и арменците, но и французите. Побеждавайки Запада, Ататюрк придоби националистическа легитимност, която му позволи да подражава на същия този Запад.
Тук е налице интересен контраст с иранската династия Пахлави, която се опитва да изпълни приблизително същата програма за реформи като Ататюрк (Реза Шах имитира кемалистите, забранявайки носенето на традиционни дрехи). Но тъй като династията първо беше васал на Британската империя, а след това и на Съединените щати, тя нямаше националистическа легитимност, за да накара населението да се съгласи с провежданите реформи.
Както пише историкът Прасенджит Дуара, „съвременните универсалисти са склонни да не вярват в необходимостта от „надаряването“ на предлаганите от тях трансцендентални или утопични истини със символи и ритуали на свещена сила ... Но нито една социална промяна няма да бъде успешна без непреодолима символика и емоционална сила, които могат да вдъхновят хората“.
В днешния свят, а може би и за много дълго време, единствената наистина популярна сила, която запазва привлекателността и също така дава възможност за мислене напред, е национализмът. Ислямът би могъл да направи същото в мюсюлманския свят, но засега все още е в процес на развитие на отношението си към модерността. Вероятно, с изключение на Иран, където религията се комбинира със силна и древна национална идентичност, ислямът изглежда погълнат от вътрешни раздори за дълго време, което означава, че няма да се превърне в сила, способна да формира жизнеспособна съвременна култура.
Свойството на национализма да проектира своята същност в бъдещето е тясно свързано със способността му да разчита на миналото (реално или въображаемо), което професор Антъни Смит нарича „комплекс от национални митове-символи“. Това отчасти се дължи на способността на национализма да насажда идеята за жертвеност и борба.
Превод: ЕС