/Поглед.инфо/ Говори се, че през ХХI век човечеството окончателно се е оттърсило от религиозните войни и религиозната легитимация на властта.
Така поне седят нещата в Западна Европа, където кървовато противопоставяне между католици и протестанти формира една особена етика на отделение на Църквата от държавата.
Църквата, независимо от коя конфесия или отделните проповедници могат да имат авторитет и да влияят на изхода на политическите избори, но религиозните дейци по правило се стааят да се дистанцират от политическите игри.
Но нещата в страните от Източна Европа седят по съвсем друг начин, ако в играта встъпят големите геополитически играчи.
Така например, почти навсякъде в хода на "цветните революции" от Югославия до Украйна, Църквата е съставлявала важна част от "голямата игра". Във формално атеистичните бивши съветски републики и страни от "Съветския блок", идването на новата власт през 90-те стимулира религиозен ренесанс и обръщане към досъветската история и традиция.
Което значи, че поддръжката на Църквата е била нужна на новата власт на всяка цена.
Така беше в почти всички балкански страни, а също в Украйна, Молдова и Грузия - навсякъде, където малките държави се отделиха от "империята".
Именно заради това, без най-общо обръщане към религиозната тема, няма да разберем цивилизационния смисъл на войната в източна Украйна, както и в други региони на бившия Съветски съюз.
Ярък и съвсем неотдавнашен пример за използването на религията за геополитически цели са скорошните местни избори в Украйна, които ще се състоят на 25 октомври тази година. При тях беше използван организираният още през 2019-та година под председателството на държавния секретар на САЩ, "Международен алианс за религиозна свобода" (Internationa Religious Freedom Alliance).
От Украйна в него влезе не каноническата Украйнска православна църква - УПЦ, а създадената с политически цели от бившия президент на страната Петро Порошенко, т.нар. "Православна църква на Украйна" - ПЦУ. За тазирелигиозна организация по линия на Алианса бяха отделени 50 милиона долара, които са използвани в хода на регионалната избирателна кампания за прокарване в регионалните парламенти по списъци, на националисти, на проповедници на Православната църква на Украйна.
В резултат на това, радикалните украински националисти в расо заеха редица ключови позиции в местните съвети и продължиха да оказват натиск върху най-многочислената в Украйна и свързана с Русия, Украйнска православна църква. Но всичко по реда си.
Задължителното светско образование, атеизмът като етична норма и стриктната ляволиберална медийна програма постепенно се превръщат в минало. В САЩ, Близкия изток, Африка и Латинска Америка, религиозният фактор играе все по-голяма роля във вътрешната и външна политика. Преди изборите американският президент търси поддръжката на протестантските секти, а позицията на юдейските ортодоксални групи играе ключова роля във вътрешнополитическата ситуация в Израел. Също така турският президент Реджеп Таийп Ердога отново превръща базиликата Света София в джамия и по този начин завоюва нужните си проценти на поддръжка сред турците.
Днес е почти невъзможно да се прогнозира развитието на палестинско-израелския, арменско-азербайджанския или пакистанско-индийския конфликти без отчитането на религиозния фактор. Аналитиците рядко обръщат внимание на това, но то също така касае и руско-украинския конфликт, в който религиозният фактор играе много важна роля.
За мнозинството граждани на постсъветските славянски страни, православната идентичност си остава свързана с националната идентичност. Според проучванията, Църквата на Украйна и Русия се ползват с по-голямо доверие, отколкото дискредитиралите се политици или, например, армията.
Ярък пример за това се явява Всеукраинският православен кръстен поход (особен вид религиозна проява във вид на изтощителен и многодневен марш с молитви и религиозни атрибути) "За мир, любов и молитва за Украйна", който се състоя от 3 до 27 юли 2016-та година в различни украински градове и съвпадна с Деня на покръстването на Рус.
Каноническата Украйнска православна църква към Московския патриархат събра за това стотици хиляди вярващи - повече, отколкото имаше на пика на Майдана през 2014-та година, когато в страната стана държавния преврат.
Така в край на юли, но този път тази година, в Киев се проведе още един голям митинг на православни християни, на когото се чуха лозунги като "Сатаната владее Украйна", "Да върнем кръста на Света София" и така нататък.
Няма да разберем смисъла на тези събития в рамките на светската политическа парадигма. Този материал може да се приема като общо въведение в темата, за да изясним в общи линии противопоставянето по религиозен принцип в Украйна.
Като за начало, няколко начални пояснения по повод на световното православие. Православната цълква се съставлява от една общонст на поместни Църкви - автокефални, т.е. автономни и представлява единна, свята, съборна и апостолическа Църква.
Всяка автокефална църква е самостоятелна и независима в делата на своето административно управление от другите поместни църкви, но е единна с тях във вероучението и прибивава с тях в богослужебно (литургично) общение. За разлика от Католическата църква, при православните няма единна глава.
Към този момент такива признати православни църкви са общо 15:
Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската, Руската, Грузинската, Сръбската, Румънската, Българската, Кипърската, Еладската, Албанската, Полската, а също така и Православната църква на Америка и Православната църква на чешките земи и Словакия. Техните граници, както е например случая с Православната църква на Америка или Сръбската не съвпадат с границите на държавите, а в някои случаи при някои църкви и с нито една държава, какъвто е случаят с Александрийската или Константинополската църкви.
За "първа сред равните" се счита Константинополската, която в днешно време се явява една от най-малочислените и зависими (от САЩ, където се намират почти половината от всички енориаши и от където идва постоянна финансова поддръжка, а също така и от Турция, където е разположена постоянната резиденция на патриарха на Константинополската църква - Вартоломей. Също така болшинството свещеници имат турско гражданство).
Има и непризнати православни църкви, такива като Македонската православна църква - Охридска архиепископия и Черногорската православна църква, за която сега също настъпва геополитическа битка.
По пример на признаването на неканоническата Украинска православна църква, САЩ готвят поддръжка за Македония и Черна гора и в спора със Сръбската православна църква. Целта на Скопие и Подгорица е да добият каноничен статут и томос за непризнатите "македонска православна църква и черногорска православна църква".
От 2017 година Македония иска от София, Българската патриаршия да й стане Църква-майка и България да помогне на Македония в спора със сръбската православна църква. Съществува вероятно, че македонската църква ще добие автокефалност по примера на украинската църква.
Но да се върнем на Украйна. В православната църква, както в католическата, принципно значение има не демократическият принцип за обединения на общини от вярващи, а апостолическата приемственост. Поради това, за вярващите, ако за тях е важно принципното живо богообщение, а не политическите установки, е важно да се придържат към традиционната православна църква.
След падането на Руската империя такава църква на територията на целия Съветски съюз е една - Руската православна църква Московски патриархат - РПЦ-МП, ако не смятаме автокефалната църква на Грузия.
На територията на Украинската съветска социалистическа република в състава на СССР също така съществува Украиска гръко-католическа църква - поместна католическа църква по византийски обред, създадена още в Жечпосполита в резултат на Брестката уния от 1596 година. Основната маса на гръко-католиците, която стига до 4 милиона вярващи, живее в западните части на Украйна. В нея са силни традиционно тенденциите на украинския национализъм.
Въпреки това, огромното болшинство от вярващи на територията на Украйна се явяват активни енориаши или се асоциират на културно ниво с православието. След разпадането на Съветския съюз, политическите елити на новообразуваната украинска държава започнаха опити за тотален разрив с РПЦ.
До 1990-та година на територията на Беларуската и Украинската ССР съществуват т.нар. екзархати - църковни юрисдикции, подчинени на Московския патриархат на РПЦ. От 30-31 януари 1990 година Архиерейският събор на РПЦ прие "Положение за екзархатите", което предостави на Украинския и Беларуския екзархати пълно право на самоуправление, разпределение на финансите и така нататък, без да се смятат богословските въпроси, които бяха отведени в компетенцията на общия Събор.
Така, със съгласието на Московския патриархат, украинският екзархат получи правото да се нарича самостоятелна църква - образуван и оформен от по-голямата част от вярвашите на Украинската православна църква на Московската патриаршия - УПЦ-МП.
По това време вътре в Православната църква започна разкол. През 1990-1992 година главата на УПЦ-МП беше митрополит Филарет (Денисенко). На 27 май 1992 година Архиерейският събор на УПЦ-МП измести Филарет за разколническа дейност и избра за митрополит на Киев и цяла Украйна, Владимир (Сабодан).
Филарет задържа обидата и при поддръжката на националистите влезе в контакт с още една самопровъзгласила се православна секта - Украинската автокефална православна църква - почти в същото време със своите незначителни сторонници той проведе "алтернативен", т.е. националистически Събор, на който него нарекоха патриарх на "Украинската православна църква на Киевския патриархат" (УПЦ-КП), която исторически никога не е съществувала, и която не е призната от нито една поместна православна църква.
По този начин се образува нещо подобно на протестантските секти. Тогава, през 90-те Филарет започна да търси изход чрез САЩ и Константинополския патриархат, който теоретично би могъл да даде на малочислената националистическа секта легитимен статут на автокефалност.
Виждайки опасните тенденции и стремеж към самоуправление, Московският патриархат предостави пълна автономия на УПЦ-МП. На Събора на РПУЦ, на който присъстваха всички действащи архиереи на УПЦ, бе прието особено определение:
"Потвърджение на статута на независимост и самостоятелност на Украинската православна църква, получаваща право на широка автономия по определение на Архиерейския събор на Руската православна църква в 1990 година". Смяташе се, че с това украинските националисти трябва да са доволни.
Но политическите амбиции, които ръководеха политическите елити на Украйна след "цветната революция" от 2014-та година, се възобновиха. Правителството на президента Петро Порошенко реши да тръгне ва-банк и да поиска от Константинополския патриархат т.нар. томос - специална грамота за автокефалност на църквата.
При това, най-многочислената и каноническа УПЦ-МП не се обърна към Константинопол с молба за независимост. Нея я направи така нареченият "киевски патриархат", който изпради в Константинопол, т.е. дн. Истанбул, делегация през 2018-та година, която се състоеше почти изключително от националисти от Върховната Рада и лично президентът Порошенко, наруши основополагащото положение на украинската конституция за ненамеса на държавата в делата на Църквата.
В резултат на това, томос беше даден и беше създадена т.нар. Православна църква на Украйна - ПЦУ и това стана гвоздей в предизборната програма на Петро Порошенко, който устрои така нареченият "томос-тур", а именно премина през областите на Украйна и разказа за собствената си историческа значимост.
Въпреки очакванията не се случи масово вливане в новоучредената националистическа църква на вярващи от УПЦ-МП. Новата църква с хора, обличащи се подобно на историческите реконструктори, в православни раса, не бе призната и от другите конфесии.
В същото време по цяла Украйна започнаха разбойнически пленявания и превземания на православни храмове и манастири на УПЦ-МП от въоръжени националисти, получили височайшо "благоволение" от проамериканския Константинополски патриархат и националистическите власти.
В пантеона на героите на новата "църква" бяха въведени националистическите герои като Степан Бандера и Роман Шухевич, които никога не са били проповедници или религиозни дейци.
Напълно независима от Москва, Украинската православна църква на Московския патриархат остава водещата конфесионална група, която от година на година се занимава с миротворчески мисии в южна Украйна, където украинската армия води военни действия срещу руските опълченци.
В днешно време вътре в самата т.нар. ПЦУ, въпреки официалната поддръжка на властите, продължава разколът. На поста "патриарх" е близкият до Порошенко Симеон (Шостацков). Отишлият в опозиция и създал партия "Европейска солидарност" Петро Порошенко е недоволен от създадената от тях църква, защото тя си остава малка националистическа секта и не обезпечава обещаната за него поддръжка.
Епископите на ПЦУ водят откровено милитаристична пропаганда и призовават към военно решение на конфликта в югоизточните части на страната, в Донбаската и Луганска области.
Какво ще ни донесе президенството на Владимир Зеленски засега не знаем. Дали махалото на украинската политика ще се залюлее в посока на интеграция с Русия? В такъв случай общата религиозна идентичност ще стане идеологическа основа за мирна "реконкиста" от Русия в общото цивилизационно пространство на Украйна и Русия. Това се разбира добре от прозападните елити на Украйна и техните покровители в Брюксел и Вашингтон, поради което опозицията на властите и СМИ срещу каноническата Православна църква в близките години само ще се засилва.