/Поглед.инфо/ Защо нито една от алтернативите на проекта на либералите-западняци от края на 80-те години няма продължение през 90-те години. Защо руските телевизионни предавания нямат нито душа, нито съвест, нито мисъл. Защо и досега живеем в парализата на 90-те години. /ВИДЕО на рус.ез./

От средата на 80-те години Горбачов започва „Перестройката”, която приключва трагично. Но в този период се разглеждат и различни направления на мисълта, културата, които в СССР се намират в тайна. Едно от тях е либералното западничество, свързано с „отказниците” (основно евреи, на които се забранява да излизат от СССР) – те създават своя култура на границата и се стремят не само да отидат в Израел, колкото на Запад , в Америка. Имено тези създават „куфарната прослойка, която вече не е съветска, но все още не е западна. Това са носителите на либералния дискурс, тяхното съществуване е подготовката за емиграция, в очакването на емиграцията се проявяват политически, интелектуални, икономически сили при „отказниците”, а от 1990-те вече и елитът пребивава в това куфарно надстрояване.

Впрочем, в този период на други флангове се проявяват не по-малко интересни течения, такива като обществото „Памет” (което отказниците наричат „фашизъм” и антисемитизъм). Но това е легитимно постсъветско явление – руснаците излизащи от идеологията на комунизма, започват да усвояват идеи (също толкова тромаво, както отказниците усвояват либерализма – ранният либерализъм е чудовищен, чуйте в тези години Чубайс, Гайдар или Явлински). То толкова тромав е и консерватизмът на обществото „Памет”. Тогава сред тезите на „Памет” е възстановяването на Храма Христос Спасител, отказ от преподаване на атеизъм в училище и признаване на Цар Николай Втори за светец. Това още през 80-те години вече се наричаше „фашизъм”.

Подемът на руското самосъзнание (макар и в доста изкривени и нелепи форми) е естествен. След падането на комунистическата идеология се появяват нови пътища. Плюс движението на новите леви, които се опитват да реформират комунистическата идеология.

В този период жадно възприемат културата на Запада и Сребърния век, публикуват Ахматова и Цветаева. При комунистите ние всъщност, проспахме целият ХХ век културен смисъл. Тайно четохме Хайдегер, Шпенглер в ложи преводи, бяхме лишени от важен сегмент от западната и източната култура (едва през ХХ век голяма част от западната култура бе насочена към критика на либерализма)

В музиката в края на 80-те години започват да се появяват крайно талантливи композитори, музикални групи на мястото на чудовищните естрадни изпълнители.

Тогава изглеждаше, че при такова идеологическо многообразие Русия през 90-те години трябваше в политически смисъл да представлява цяла палитра възгледи, консервативни комунисти, либерали, националисти, нови леви и разбира се, западноевропейската култура трябваше да отвоюват свои позиции. Това би могла да бъде демократична, но не догматически либерална, не прозападна Русия. Там напълно можеше да се осъществи евразийската партия, а измененията да се случват на фона на общия интелектуален ръст и точни реформи (които частично да запазят социалната справедливост, частично да въведат частната собственост), това трябваше да се обсъжда по екраните.

Но през 1991 г. нещо се случи не както трябва. На първо място демонизираха национализма (руският национализъм веднага бе наречен фашизъм – Елцин дори бе осъден за срещата си с „Памет”) Последователният патриотичен руски дискурс бе маргинализиран и унищожен с колосални усилия по изкуствен начин. Вместо националисти поставиха Жириновски, който вече 30 години разказва едни и същи шеги. Това е плесница към всички ни. Израснаха имитации на национализма и комунизма.

В културата след 1991 г. отново се върна инферналното и кошмарната попса изтласка покълналото. Носителите на истината, търсачите, журналистите се превърнаха в механични роботи, медийни магнати и телевизията започна все повече да се отчуждава от стихиите на социалните процеси.

Що се случи в този преход от 80-те и 90-те години? От цялата палитра бе взета малка част отказници, която имаше намерение „да се разкара от страната” и към тях се включи мощта на МВФ и на експертите от Запада, придадоха на идеологията тоталитарен характер, в културата пуснаха полутрупове, които и досега са живи. През 90-те години над Русия се събраха гръмоносни облаци, които стоят и досега, а малкото слънчеви лъчи се скриват бързо.

Ние се отказахме в интелектуална окупация. Много малка група хора, пълно малцинство е узурпирала основните структури и е въвела жестока цензура върху всичко, което не се вписва в този модел.

Изглеждаше първоначално, че те са издъхнали, но в крайна сметка те не отстъпиха позициите си, възстанови се имиджа на международната арена, но едва започнало и застина. Гледаме на парламента – същите чудовища, макар и млади, но не-по-малко чудовищни. Гледаме на културата – в нея нищо не се случва, а телевизията на почти същите медийни магнати използват същите тези низки прийоми. Икономиката, образованието, отсъствието намисъл – всичко е като пред 90-те години.

90-те години стават паралич, когато естественото движение, назряло в Русия е блокирано. Имаше няколко ярки моменти, когато пред 1991 г. част от страната бе отрязано (а след това имаше движение, митинги, вътрешна война и побои), 1993 г. – разстрела на парламента, а след това Чечня. Когато страната воюва и се разпада, не ти е до култура и до мисъл. Възползвайки се от извънредните обстоятелства, те отложиха за 30 години размразяването на руското общество, пробуждането на чувствата за духовна и интелектуална свобода, обсъждането на сериозните теми. Всъщност нямаше размразяване.

Нас и досега ни управляват отказниците –те останаха в Русия, защото все още може да се съдере нещо от страната. Най-страшното е, че ние изпуснахме шанса и им позволихме те да диктуват условията. Може би зла шега изигра обожествяването на държавата, може би бяхме толкова уморени от ХХ век, че вече не бяхме способни да се защитим сами-себе си.

Ние все още сме в това неразмразено състояние. Вече израсна цяло поколение, а ние все още сме си там, все още не можем да излезем от замразените черти от края на 80-те години, когато нещо трябваше да започне, но така и не започна. Прилича на дъжд, който аха-аха да започне и не започва, макар и да има и гръм и мълнии./ВИДЕО/

Превод: Поглед.инфо


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели