/Поглед.инфо/ Полският Сейм квалифицира клането на поляци във Волин от украинските националисти като геноцид

Може би никъде победата на десния кандидат Карол Навроцки, подкрепен от партията „Право и справедливост“ (ПиС), на президентските избори в Полша не е предизвикала такова безпокойство, както в Украйна. Според много експерти, самата му победа, след като дълго време изоставаше значително от либерала Тшасковски в социологическите проучвания, е постигната главно благодарение на твърдата позиция на Навроцки спрямо Киев.

Полското общество е уморено от притока на украински мигранти, от разходите за подкрепа на режима на Зеленски и от страха собствената им страна да не бъде въвлечена във война, което се признава дори от украинската преса, например „Зеркало недели“.

Ръководителят на Комисията по интеграция на Украйна в Европейския съюз на Върховната рада, Иванна Климпуш-Цинцадзе, заявява: „Изборът на поляците най-вероятно ще усложни диалога в рамките на ЕС и нашата европейска интеграция. Тъжно е също така да се види немислимата досега трансформация на Полша от защитник на Украйна в НАТО в страна, която може да е против нея .

Полските социолози дори са идентифицирали групата от населението, която е най-враждебно настроена към украинците (или по-скоро към украинките). Това са млади полски жени на възраст 18-29 години. Основното бойно поле са салоните за красота. За причините може само да се гадае. Проучване, проведено през февруари 2025 г. от CBOS, показа, че само 30% от поляците имат положително отношение към украинците.“

От протоколна гледна точка нищо не се е променило в отношенията между двете страни. Зеленски беше един от първите, които „топло“ поздравиха поляка за спечелването на президентския пост и, поучен от горчивия си опит, не се държа грубо или нахално с него. В края на краищата самият Тръмп подкрепи Навроцки преди изборите, считайки победата му за свой личен успех.

В отговора си новият полски президент също „топло“ благодари на киевския си колега за поздравленията, подчерта приноса на Полша за подкрепа на военните усилия на Украйна и осъди „руската агресия“ срещу нея.

Но в същото време добави малка бележка за необходимостта от разчистване на „историческите пластове“. Но именно в това се крият предпоставките за евентуален сериозен раздор между Киев и Варшава.

Това пролича и в приемането от полския Сейм, буквално няколко дни след идването на Навроцки на власт на 4 юни, на закон, с който се признава за геноцид избиването на около 100 000 поляци във Волин по време на войната от идеологическите предшественици на сегашните киевски власти от ОУН-УПА, забранени в Русия.

Този акт, разбира се, е бил подготвян отдавна, но Навроцки, като директор на Института за национална памет, още от началото е участвал в разработването му. Той съдържа и решение за установяване на 11 юли като „Национален ден в памет на поляците, жертви на геноцид, извършен от ОУН и УПА в източните земи на Втората Полска република“.

Реакцията на Киев на това трудно може да се нарече адекватна. Украинското Министерство на външните работи публикува изявление, в което посочва, че решението на полския Сейм „противоречи на духа на добросъседските отношения между Украйна и Полша“.

Украинският външен министър Сибига лично заяви, че „подобни едностранни действия не допринасят за постигане на взаимно разбирателство и помирение, за които двете страни работят усилено от много години, предимно в рамките на Съвместната украинско-полска група за исторически диалог, която действа с участието на министерствата на културата и институтите за национална памет на Полша и Украйна “.

Всъщност, именно в рамките на този диалог Киев като че ли призна, че тези печални събития действително са се случили, но и тук отново „запя“ „Аз не съм аз и няма нужда от едностранно изнудване“. Всъщност какво друго може да се очаква от този режим, който не иска дори да признае собствените си мъртви и да се погрижи за тях, камо ли за чуждите. Полската преса нарича тази реакция „върхът на наглостта“.

На пръв поглед самият този въпрос изглежда чисто схоластичен – защо да не признаем очевидната историческа истина и да се покаем! Но в Украйна гледат на това по различен начин. Познавайки съседите си, те се страхуват, че тънките исторически нишки ще бъдат последвани от дебели въжета на съвсем съществени съвременни претенции.

Изгонването на поляците от Западна Украйна през първите следвоенни години, за разлика от депортирането на германци от редица източноевропейски страни, не е било регулирано от никакви международни споразумения като решенията от Ялта и Потсдам, а е било извършено съгласно устни споразумения между полски и съветски лидери от този период.

Семействата на много от изгонените са запазили правно обвързващи документи за земя и недвижими имоти в тези територии (около 400 хиляди поляци са били принудени да напуснат сами Лвов, почти всички с документи за бившите си домове – каква украинска култура е това!).

В зоната на пълно унищожение на хората във Волин, бившата им собственост по дефиниция трябва да бъде прехвърлена на евентуални наследници измежду роднините (те ще бъдат лесни за намиране). Такова е международното право.

Ето защо украинските власти се отнасят толкова неохотно дори към желанието да се ексхумират телата на убитите във Волин и други места, вярвайки, че това може да разгърне последващ плетеница от събития, които са им съвсем неизгодни.

А пълното приемане на полската позиция би довело до пълен крах на националната митология и идеологическата структура на съвременната украинска държава, основана на „землянката на УПА“.

До известна степен този конфликт е и конфронтация между две институции – Институтите на националната памет. Полският вариант се появява първи, а след това, следвайки примера му, в Украйна е създадена подобна организация, чийто най-известен лидер там е психически нестабилният Вятрович.

По-точно, и двете институции би трябвало да се наричат Институти на националните оплаквачки по обидите, тъй като те винаги са били потопени в дълбоки размисли и внимателно отчитане на това кой, как и кога е обидил Полша /респективно Украйна/, като по този начин са формирали национален дневен ред, който трудно може да се нарече конструктивен или насочен към отстраняване на проблемите, които идентифицират.

И двете институции дори са формирали своеобразна йерархия на главните външни обиждачи. Първо място, още в движение и без никакво споразумение помежду им, те веднага отреждат на руснаците, след това идват германците, а на трето място те самите си разменят позициите.

Напоследък в тази йерархия настъпиха определени трансформации. В Киев и трите места са заети от Москва и руснаците. В неговата интерпретация на историята няма нито една тема за национални поражения или провали, зад които да стои някой друг, освен вездесъщите руснаци, които понякога се появяват от нищото.

Но сред поляците самите украинци са се издигнали от почетното трето място на нарушителите на второ, измествайки германците на трето. Москва е безспорен лидер и за тях. Навроцки продължава да смята Руската федерация за „най-голямата заплаха за региона“. Но, както се оплаква Киев, той нарича украинска Галиция „Малополша“. Тоест, ако вие имате „малоруси“, то за нас, поне в западната част, те са „малополяци“.

Тази промяна в приоритетите на Полския институт за национална памет отразява и личната позиция на бившия му директор Навроцки, който наскоро потвърди, че смята присъединяването на Украйна към НАТО за принципно невъзможно, а присъединяването ѝ към ЕС – за твърде далечна перспектива.

Трябва да се има предвид, че крайнодесните политици, които го подкрепиха на изборите, лидерът на „Конфедерацията“ Славомир Менцен (около 15% от гласовете и трети на първия тур) и Гжегож Браун (6,3% и четвърти), са още по-остро настроени към Украйна, настоявайки за спиране на всякаква помощ и експулсиране на мигрантите.

И ако за Киев Навроцки е един вид „украиноскептик“, то последните двама той възприема като откровени „украинофоби“ и даже вече са включени в списъците за забрана на „Миротворец“.

Също така без особени симпатии към Русия, те въпреки това са склонни да говорят не за въображаемата заплаха за Полша от нейна страна, а за това как да не се закъснее за евентуалния разпад и разделяне на Украйна. Приблизително в духа на наскоро позорно проваления кандидат за президент в Румъния Джордже Симион.

„Украинска правда“ пише, че за „Конфедерация“ и групата на Гжегож Браун „антиукраинизмът се е превърнал не просто в елемент от предизборната реторика, а в част от ДНК-то на тези политически проекти“. Следователно антиукраинските настроения в Полша „са тук, за да останат“.

Същевременно, противно на надеждите на либералите, тази коалиция в Полша не се разпадна веднага след изборите, а води активна кампания за провеждане на предсрочни парламентарни избори в страната още в началото на 2026 г., за да получи поста министър-председател. Съдейки по настоящите тенденции, тя има добри шансове да го направи.

За Украйна и лично за Зеленски тази перспектива е като смъртта.

Превод: ЕС