/Поглед.инфо/ Мнозина обвиниха Тръмп, че е признал Ерусалим за столица на Израел, воден от вътрешнополитически мотиви. Целял да привлече на своя страна еврейското лоби. Ден по- късно, в рамките на един ден, Путин посети Сирия, Египет и Турция. С което сякаш искаше да покаже на свои и чужди кой е победителят в актуалната близкоизточна партия. Сякаш за да подчертае триумфът му, преводачът в Кайро се обърна към него три пъти не с „Ваше превъзходителство”, а с „Ваше величество”. Което явно хареса на президента, щом случката бе многократно повторяна от руските държавни телевизии. А не бива да се забравя, че Путин вече е в ролята на кандидат-президент и е хубаво да се похвали с нещо международно пред избирателите си. Единственият малък дефект сякаш бяха кадрите от слизането му от самолета в базата Хмеймим, където се видя, че краката го подвеждат. Години.
През цялата човешка история
външната политика често е била пленница на вътрешната.
Проблемът е, че зависимостта е двустранна. Опитът чрез международни успехи да се предоляват домашните проблеми може да е тривиален, но е и рискован. Защото ако се провалиш навън, вместо да разрешиш, задълбочаваш вътрешната проблематика.
И тогава залогът се покачва. Като алтернативите се свеждат до две възможности: или вътрешна капитулация, или още по-силна външна ескалация. Затова и САЩ, и Русия не могат да постигнат компромис в днешните условия. Техните лидери се опасяват, че той ще бъде разчетен от вътрешните им опоненти като поражение. За да избегнат подобна опасност, те са принудени да преследват крайни цели. Които едва ли ще реализират, но поне ще предложат на публиката конфликт(и), в който Путин и Тръмп ще отиграват ролята на силния лидер.
Въпросът е доколко противопоставянето между двете сили може да бъде поддържано хем с висок интензитет, хем да бъде контролирано. Защото зависимостта е обратно пропорционална: колкото повече нараства интензитетът, толкова по-малко може да се контролират последиците от противопоставянето. А днес руско американските отношения се намират именно в подобна фаза. Те постоянно разширяват периметъра на своята конфронтация.
В областта на икономиката инициативата безспорно принадлежи на Америка.
Наложенито от нея санкции срещу Руската федерация имат в по-голяма степен косвено, отколкото пряко въздействие. Те налагат определена тенденция и имидж върху руската икономика, с която трябва да се съобразява всеки потенциален чужд инвеститор. В добавка, чрез дипломатически и икономически инструменти се възпрепятства развитието на руската енергетика и военно-промишления комплекс, двата водещи сектора на руската промишленост.
На опита да бъде подкопана икономическата ѝ база, Москва отговаря с деструкция по отношение на американското глобално лидерство. И както не може да се каже, дали западните санкции доведоха до икономическата криза в Русия или за това са виновни спадналите цени на петрола, така и днешният „залез” на Америка не е ясно доколко се дължи на руските усилия или става въпрос за закономерен исторически процес.
Така или иначе,
днес Америка се дистанцира от Западна Европа, Канада и Мексико, губи влияние в Близкия изток,
проваля се в Афганистан, тъпче на място по отношение на Северна Корея и сама се отказа от Транстихоокеанското икономическо сътрудничество. От друга страна, тя се превръща в консолидиращ фактор на сили в индо-тихоокеанския регион, но това става не на антируска, а на антикитайска основа. С което неволно стимулира формирането на ос Пекин-Москва. В момента текат съвместни учения между двете страни в толкова чувствителна област, като противоракетната отбрана.
Разбира се, за цялата тази проблематика не е виновна само администрацията на Тръмп, но последната радикално задълбочава процеса. Тя последователно отказва да се съобразява с позициите на своите формални и потенциални съюзници, с което в крайна сметка подкопава собствените си възможности да влияе навън. Показателен е случаят с признаването на Ерусалим. Той доведе до
парадокса Саудитска Арабия и Иран да застанат на идентична позиция. Антиамериканска.
Съединените щати могат да се определят като многомачтов платноход, който се опитва да се движи срещу въздушното течение, докато Русия е катамаран, който бързо улавя и се съобразява с всеки порив на вятъра. В Сирия Путин се намеси не защото искаше, а защото можеше. Той се съгласи да кооперира въздушната си сила с иранските сухопътни подкрепления, а Техеран му осигури въздушен коридор за това. Докато Вашингтон не успя да убеди Ирак да не отваря въздушното си пространство за руската авиация. Благодарение на двата фактора - готовността да си сътрудничи с регионална сила и провала на американската дипломация в Багдад,
Кремъл инкасира днешната си победа.
Която е ценна не толкова като резултат, а като прецедент. За първи път Москва използва въоръжена сила далеч от своята граница, с цел да промени глобалното статукво. И впечатлението, поне от гледна точка на Близкия изток е, че успя. А което е и по-важно - бе отнет американския монопол върху подобни операции.
Вторият театър на противопоставяне е Украйна. Тук изглеждаше, че САЩ спечелиха категорична победа. След събитията от 2013 г. в Украйна проруските сили не просто бяха пометени, но страната се превърна в цитадела на русофобията. Което, погледнато от Запад, изглежда повече от прекрасно, но се игнорира съпътсващия фактор на растящото вътрешно напрежение. Еманципацията от Русия протича на базата на краен национализъм, който не се ползва с обществена подкрепа. Общо взето, дозите русофобия идват в повече на мнозинството украинци.
Още повече, че политическият катаклизъм прерасна в икономически. Украйна да скъса стопанските си връзки с Русия, е равнозначно Канада да направи същото по отношение на САЩ. Възможно е, но цената е огромна. А Западът не компенсира дори минимално Киев. Вследствие на което безработицата нарасна три пъти, заплатите се обезцениха 2,5 пъти, а 5 млн. украинци емигрираха. Половината от тях в Русия. Като добавим, че днешната корупция в страната е в своеобразен исторически пик, а беззаконието добива фрапиращи черти, може да си обясним, защото по време на телевизионен сондаж, повечето от 90 процента от зрители са поискали да се върне „престъпното управление на Янукович”.
Москва целенасочето и методично работи именно по отношение на
деморализацията и противопоставянето в украинското общество.
И постоянно го обяснява през призмата на скъсаните връзки с Русия. Не само като икономика и политика, но дори и като идентичност. И ако Украйна се провали, това ще бъде представено от руските анализатори като провал за украинската нация. Която не е способна да скъса своите „малорусийски” корени.
Третото поле обхваща милитаризацията. Русия и САЩ засилват военния си потенциал, именно като използват образа на другия като враг. Във Вашингтон тръбят, че Русия с поведението си в Украйна и Сирия подрива международната стабилност и се превръща в глобален агресор, който трябва да бъде обуздан. В Москва разшифроват тази риторика като обявяване на нова Студена война, в която отново Западът се опитва да унищожи Русия, както направи преди четвърт век със Съветския съюз.
Разбирайки че не могат да сковат руския противник с конвенционални средства, САЩ засега залагат на стратегическото му възпиране. Разполагайки елементи от системата за ПРО в Източна Европа, те се опитват да подкопаят руската военна увереност, елиминирайки най-силния ѝ коз - стратегическите ядрени оръжия.
Москва не е в състояние да даде реципрочен отговор и се опитва да използва
асиметрична стратегия.
Тя прехвърля ядреният си потенциал от стационарни, към мобилни носители на ядрено оръжие, като едновременно снабдява корабите и бомбандировачите си с крилати ракети с голям обсег на действие. с което се надява да изгради гъвкава ядрена инфраструктура, която трудно може да бъде локализирана, а още по-трудно унищожена.
САЩ и Руската федерация са на прага на денонсиране и на Договора за унищожаване на ракетите с малък и среден радиус на действие. И двете страни се обвиняват взаимно в нарушаването му и като че ли и двете са прави. И Европа е изправена пред реалната заплаха от завръщането на една опасност, която си мислехме, че сме оставили зад себе си.
Четвъртото конфронтационно поле е информационното. Ако днес американският елит чувства някаква реална руска опасност, то това е въздействието на руските информационни продукти. Те разбиват множество ценностни парадигми, които са заложени във фундамента на политическата система на САЩ. Телевизия RT даде платформа за изява на гледни точки, които до този момент бяха маргинализирани в американското публично пространство и същевременно дискредитират „официалния” наратив и неговите носители.
Всъщност Америка се оказа неподготвена да изтърпи това, с което тя самата често се занимава навън - да влияе пряко или косвено върху изборният процес. Загубата на електорален суверенитет е нещо, което се случи за първи път и то съвпадна с избора на неконвенционален кандидат, което обвърза двете събития.
Вашингтон сигурно ще се опита да се реваншира на руските президентски избори.
Идеята е именно в навечерието им Москва да бъде поставена под вътрешен и външен натиск. Първият ще бъде задействан чрез налагането на нови финансови санкции, които трябва да предизвикат икономически проблеми и от там социално недоволство. Външният фронт ще бъде задействан вероятно чрез изостряне на ситуацията в Донбас, с надеждата, че пряка руска намеса няма да се случи и поради наближаващото световно първенство по футбол.
Глобално погледнато, резултатът може да се определи като 2:2.
Съединените щати имат предимство в областта на снакциите и въоръженията, а руската страна постигна успехи в дипломацията и в информационното въздействие. Въпросът е колко дълго паритетът ще бъде изгоден за страните. Равновесието е крехко и то се крепи на убеждението на всяка от една от тях е, че не е загубила. Но в момента, в който се опита да спечели, едната страна ще направи другата много по-опасна.
Едва ли Русия спокойно ще гледа, как я задушават икономически, нито пък Америка може да си позволи да бъде изтикана от Близкия изток. И проблемът е, че ситуацията не предполага да се спазва някаква норма на самоограничаване. Дори вече се говори за руско-американска война, все едно че става въпрос за компютърна игра. А не е.