/Поглед.инфо/ През последните години идеята за Велика Евразия изглежда представлява основната стратегическа отправна точка на руската външна политика. Както обаче отбелязват много анализатори, очертанията на тази идея все още са до голяма степен несигурни, ако не и противоречиви. По-специално е трудно да се разграничи ясно връзката й с други неотдавнашни руски интелектуални и политически начинания като евразийството, Евразийския икономически съюз (ЕаС) и Завоя на изток.

Акцентът, с който се използва Велика Евразия от руското ръководство, и нейното разпространение в политическите изследвания свидетелстват за нейната значимост.

Освен това ролята на евразийството във Велика Евразия привлече международното внимание и дори събуди тревога. Наистина евразийството може да се тълкува като културно и геополитическо оправдание за руския империализъм, заместващ ролята на марксизма-ленинизма от съветско време.

Като се има предвид всичко казано по-горе, тази тема за Голяма Евразия трябва да бъде разгледана много внимателно, за да се опитаме да дефинираме самовъзприемането на Русия, както и способността й да създава ефективна външна политика.

От Велика Европа до Велика Евразия

Измина много време от 2001 г., когато председателят на Европейската комисия Романо Проди предложи общото икономическо пространство между Европейския съюз и Русия. Предложение, което изглеждаше напълно утопично при липсата на споразумение за свободна търговия, но което показа, че ръководството на Брюксел е готово да обмисли в перспектива.

От друга страна, Русия също изглеждаше податлива на проекта за Велика Европа от Лисабон до Владивосток. Самият Владимир Путин се позова на тази идея в речта си на срещата на върха Европейски съюз-Русия през 2005 г.

В интерес на истината, дори в тези медени месеци на руско-европейските отношения, Москва не беше напълно готова да приеме нормите и стандартите на Европейския съюз. Политическото влошаване между Европейския съюз и Русия през следващите години направи подобно развитие по-малко реалистично.

Тогава Москва започна да разработва евразийски интеграционен проект, който предизвика едновременно презрение и тревога на Запад.

Въпреки че има опасения, че Русия може да използва евразийството, за да замени марксизма-ленинизма като нова имперска идеология в постсъветското пространство, способността й да постигне тази цел беше напълно отречена. Във всеки случай резултатите от този руски проект досега бяха скромни:

През юли 2011 г. се роди Митнически съюз, включващ само Русия, Беларус и Казахстан; Той стана Общото икономическо пространство през 2012 г. и Евразийски икономически съюз през 2015 г.

Макар и да обхващаше три четвърти от постсъветското пространство, този проект беше силно възпрепятстван от невключването на Украйна, която след кризата през 2014 г. се обърна решително към Запада.

Всъщност съперничеството между евразийския проект на Русия и проекта за Европейско източно партньорство трябва да се разглежда като основната причина за украинската криза и за конфликта между Руската федерация и Запада.

Освен това, нарастващото нежелание на Беларус и Казахстан да се ангажират както политически, така и икономически в рамките на Евразийския икономически процес отслабва интеграционния процес, засилван от Кремъл.

Влизането в Евразийския икономически съюз на икономически и политически слаби държави като Армения (октомври 2014 г.) и Киргизстан (май 2015 г.) едва ли е променило тази доста разочароваща ситуация.

Постоянната икономическа слабост на Русия и недоверието на много постсъветски страни да се придържат изцяло към проект, доминиран до голяма степен от Москва, затрудняват Евразийския икономически съюз да изпълни първоначалните си амбиции.

Освен това, проектът за евразийска интеграция трябва да се справи и с много по-динамичната инициатива за "Един път, Един пояс" , стартирана през 2013 г. от Пекин.

Всъщност Москва постави добра фасада пред китайския проект, вероятно защото нямаше избор. Конфликтът със Запада, последвал украинската криза и неудържимият растеж на Китай, всъщност принудиха Русия да засили стратегическото сътрудничество с големия си азиатски съсед.

Идеята за Голяма Евразия се ражда в този контекст на предизвикателствата, идващи както от Изток, така и от Запад.

В статия, публикувана през февруари 2015 г., Дмитрий Тренин, директор на Московския център "Карнеги", отбелязва, че на мястото на "Велика Европа" от Лисабон до Владивосток, провъзгласена от западните лидери и Михаил Горбачов, "Голяма Азия" започва придобива форма.

През април същата година някои анализатори от Валдайския клуб, включително Сергей Караганов и Тимофей Бордачев, публикуват доклад, в който твърдят, че е време да се интегрира руският проект за Евразийски икономически съюз с китайския за "Един път, Един пояс":

"Въпреки това през 2015 г. можем да говорим за раждането на "Централно-евразийския момент", който е уникалното стечение на международните политически и икономически обстоятелства, което дава възможност за подновения потенциал за сътрудничество и общо развитие в държавите от този регион."

"Основните движещи сили за трансформацията на Централна Евразия в зона на съвместно развитие ще бъдат евразийската икономическа интеграция, водена от Казахстан и Русия, както и от Беларус и проекта за икономическия пояс по Пътя на коприната", казват те.

В друга статия от същия период Караганов подчертава следното:

"...големи блокове се създават в света и Голяма Евразия (Болшая Евразия) ще бъде един от тези блокове."

Александър Лукин, важен специалист по руско-китайските отношения, също допринесе значително за формирането на тази идея, като подкрепи доказателствата за формирането на:

"... системата на Голяма Евразия, чиито държави няма да бъдат обвързани от съюзнически отношения, както са САЩ и европейските им сателити."

В края на 2015 г. идеята за Голяма Евразия ясно се очерта в общите си очертания. Тази визия очевидно не представлява абсолютна новост, тъй като идеята за особена близост на Русия до Азия вече е от основно значение не само в евразийската мисъл от 20-те и 30-те години , но и в "мистичното" неоевразизийство на Лев Гумильов (1912-1992), както и при противоречивия политически мислител Александър Дугин, до голяма степен повлиян от геополитическите идеи на Карл Хаусхофер и Карл Шмит, както и от позициите на новата съвременна европейска крайна десница.

Неоевразийската перспектива, особено радикално анти-западната версия, разработена от Дугин, често се свързва с президента Владимир Путин от идването му на власт. Това обаче е доста неадекватна интерпретация:

"Мрежите на Дугин са тези на Европейската нова десница, вкоренени в едва прикрити фашистки традиции.... Напротив, Кремъл постепенно създава консенсусна идеология без доктрина, основана на руския патриотизъм и класически консервативни ценности като социален ред, авторитарен политически режим, традиционното семейство и така нататък."

Много западни анализатори вероятно надценяват значението на този автор, от една страна, приписвайки му несъществуваща политическа и културна централност в съвременна Русия, от друга страна, проектирайки неговия идеологически екстремизъм върху всеки евразийски проект, предложен от Русия.

Всъщност ролята на фундаментална фигура като Евгений Примаков (1929-2015), външен министър и министър-председател на Русия в края на 90-те години, беше много по-важна за формирането на проекта за Голяма Евразия:

"Руският Кисинджър и архитектът на доктрината Примаков подкрепяше един китайско-руския съюз... срещу западата едностранност."

Икономическа, отбранителна и идеологическа динамика на Велика Евразия

В международния политически сценарий, възникнал след украинската криза, изразът "Велика Евразия" започва да се използва все по-често от различни членове на руския елит, докато самият Путин не го прие през юни 2016 г. по повод Международния икономически форум на Санкт Петербург:

"Наясно сме с впечатляващите перспективи за сътрудничество между Евразийския икономически съюз и други страни и интеграционни асоциации. [...] Нашите партньори и ние смятаме, че Евразийският икономически съюз може да се превърне в един от центровете на по-голяма интеграционна зона."

"Наред с други предимства, ние можем да се справим с амбициозни технологични проблеми в рамките на него, да насърчим технологичния прогрес и да привлечем нови членове. Обсъдихме това в Астана съвсем наскоро. Сега предлагаме да разгледаме перспективите за по-широко евразийско партньорство, включващо Евразийския икономически съюз и държави, с които вече имаме тясно партньорство - Китай, Индия, Пакистан и Иран, както и със сигурност нашите партньори от Организацията на независимите държави и други заинтересовани страни и асоциации", заяви тогава Путин.

"Приятели, проектът, който току-що споменах - проектът "Велика Евразия", разбира се, е отворен за Европа и съм убеден, че подобно сътрудничество може да бъде от взаимна полза. Въпреки всички добре познати проблеми в нашите отношения, Европейският съюз остава ключовият търговски и икономически партньор на Русия. Това е нашият съсед в близост и ние не сме безразлични към това, което се случва в живота на нашите съседи, европейските държави и европейската икономика", добави руският лидер.

Концепцията за Велика Евразия е представена от Владимир Путин като развитие на Евразийския икономически съюз и не изключва сътрудничеството с Европа, съвсем не.

Ясно е обаче, че акцентът вече не е върху централното място на руско-европейските отношения, а върху възможността Европа да участва и в по-големия евразийски проект, фокусиран основно върху Русия и Китай.

Това очевидно е промяна от голямо значение. Оттогава Велика Евразия е съществена част от официалния руски дискурс, предназначен главно като решителна стъпка в реализирането на нов многополюсен международен ред, основан на сътрудничеството между основните сили в света.

Според Сергей Караганов:

"Партньорството или общността на Велика Евразия е преди всичко концептуална рамка, която определя посоката на взаимодействие между държавите на континента."

"Той (евразийският проект, бел.р)трябва да се ангажира с насърчаване на съвместно икономическо, политическо и културно възраждане и развитие на десетки евразийски страни, изостанали или потиснати в миналото, и превръщането на Евразия в глобален икономически и политически център", казва Караганов.

"Партньорството на Велика Евразия трябва да се основава на традиционните постулати на международното право и международното съжителство и отхвърляне на всички форми на универсализъм, върховенство на определени ценности над други и априорна правота или хегемония", подчертава той.

Този проект явно се противопоставя на политическата и културна хегемония на Запада и по-специално на САЩ, но конфигурацията му изглежда до голяма степен нестабилна и отворена за различни тълкувания.

Тази неопределеност може да се счита за слабост, но и за сила, тъй като я прави приложима в различни области, не само в икономическата, какъвто е случаят с Евразийския икономически съюз.

Разбира се, има и икономическо измерение на Велика Евразия, което Москва вижда като привилегировано пространство за търговия между Европа и Азия, особено след като основните транзитни маршрути минават през Русия.

В допълнение, този проект също трябва да допринесе за укрепването на руския Далечен изток, който остава до голяма степен слабо развит район въпреки огромния си потенциал за растеж.

Според повечето анализатори Русия не е в състояние ефективно да изпълни своя евразийски проект за икономическа интеграция. По-специално опитът да се постави Евразийският икономически съюз в центъра на стратегията за Велика Евразия досега даде много ограничени резултати.

Укрепването на икономическото сътрудничество с азиатските страни със сигурност представлява основен приоритет за Русия, но в същото време тя страда от нарастваща асиметрия с Китай. Тази ситуация често се определя в изцяло негативни изрази:

Вместо да влезе в ролята на регионален интегратор, Русия бързо се превръща в подчинен елемент на собствените далечни планове на Китай. Единственият бенефициент е Пекин, който удачно се възползва от заблудите на Москва.

Подобна гледна точка не се споделя от онези, които вярват, че Русия е в състояние успешно да маневрира в новия евразийски сценарий. Според Караганов например:

"Старият ред е унищожен.... Трябва да изградим нов, който ще бъде слабо двуполюсен. Единият полюс ще бъде около САЩ, а другият, Велика Евразия, ще има Китай за икономически лидер, но тази държава няма да бъде хегемонистична. Пекин ще бъде балансиран от Москва, Делхи, Токио, Сеул, Техеран, Джакарта и Манила."

Силата на Москва в този нов полюс очевидно зависи от способността й да гарантира регионална сигурност. Всъщност това е единственото поле, в което Русия превъзхожда Китай, благодарение на значителната си военна модернизация през последните години и постигнатите успехи в Украйна и особено в Сирия:

"Приносът на Русия в борбата срещу структурите на ислямския тероризъм и освобождаването на част от Сирия и Ирак от неговия контрол може да се разглежда като своеобразна проверка за ролята на шериф на Велика Евразия".

От тази гледна точка, военната ефективност на Русия установява необходимия баланс между двете основни държави от Велика Евразия, основан на един вид "разделение на труда", в рамките на което Китай доминира в икономическата сфера, докато Русия има водеща роля в осигуряването сигурност чрез ОДКС (Организация на Договора за колективна сигурност).

Следователно това "разделение на труда" изглежда гарантира по същество еднакви взаимоотношения и една взаимнополезна и печеливша стратегия за Велика Евразия.

Най-противоречивият аспект на Велика Евразия е идеологическият. Въпреки декларираното си прагматично отношение, този проект всъщност представлява възраждане на културен възглед, появил се за първи път през XIX век, а именно, че Русия трябва да следва път, основан на автономните исторически, географски и социални характеристики на страната, за разлика от имитирането на европейския модел.

От Николай Данилевски и Константин Леонтев, които разработиха визия за универсалната история като плурализъм на множество автономни цивилизации („културно-исторически типове“), до основателя на евразийството Николай Трубецкой, който яростно оспори евроцентризма в своята книга "Европа и човечеството" (1920) , до така наречения "цивилизационен подход", който се разпространява в постсъветската епоха в неоевразийските кръгове.

Този цивилизационен подход е очевиден и при много привърженици на проекта за Велика Евразия. Дори без да оспорва европейския характер на руската култура, конфликтът със Запада, който се разви през последните години, изглежда засили търсенето на Русия на собствената й специфика.

В Русия вековното предположение за предимството на Запада сега е в упадък, докато едновременният растеж на Далечния изток води до преосмисляне на приоритетите и стратегиите.

Кризата със Запада всъщност подтикна Русия да засили политическите и икономическите отношения с Китай и други азиатски страни, с които тя също така широко споделя идеологически насоки. Не става въпрос само за оспорване на еднополярния ред, ръководен от САЩ, възникнал в края на Студената война, но и за един Weltanschauung, който отхвърля предполагаемата универсалност на западните ценности и вместо това се фокусира върху националните.

Ако в официалните си речи Владимир Путин все по-често определя Русия като консервативна държава, основана на християнски православни ценности , възраждането на конфуцианското наследство в Китай и на неохиндуизма в Индия също е форма за потвърждаване на примата на националните традиции.

Както отбеляза Фьодор Лукянов:

"Необходимостта от запазване на суверенитета - не само в политически смисъл, но и от гледна точка на националната идентичност, отново се възприема като норма. Либерално-космополитната утопия от края на ХХ век е отхвърлена в сянка."

Следователно, според този автор, Русия трябва да се стреми към самовъзприемане, основаващо се на идеята за "цивилизация", която съответства по-ефективно на историческите традиции на Русия и на нейните отношения със съседните държави.

Такъв цивилизационен подход се изразява и във важна реч, изнесена от министъра на външните работи Лавров в Мюнхен на 18 февруари 2017 г .:

"Днес човечеството стои на кръстопът. Историческата епоха, която би могла да се нарече ред след Студената война, приключи."

Този глобален модел е предварително програмиран за криза още от времето, когато тази визия за икономическа и политическа глобализация е замислена предимно като инструмент за осигуряване на растежа на елитен клуб от държави и неговото господство над всички останали. Ясно е, че такава система не може да продължи вечно.

Лидерите с чувство за отговорност сега трябва да направят своя избор. Надявам се, че този избор ще бъде направен в полза на изграждането на демократичен и справедлив световен ред, следзападният световен ред, ако щете, при който всяка държава развива свой собствен суверенитет в рамките на международното право и ще се стреми да балансира собствените си национални интереси с тези на своите партньори, при зачитане на културната, историческата и цивилизационната идентичност на всички.

Самият Лавров често се позовава на Великото евразийско партньорство. Например в реч, проведена в индийската столица Ню Делхи на 5 януари, той каза това:

"Руската инициатива за формиране на Велико евразийско партньорство се утвърди като концепция за дългосрочни политически и дипломатически усилия."

Оценките на руския проект за Велика Евразия се различават значително. Коментарите на западните анализатори обикновено са враждебни или пренебрежителни. Така например, Бобо Ло казва това:

"Голяма част от идеологията около концепцията за Велика Евразия е по-скоро презентационна, отколкото вдъхновяваща. Той доставя облицовка от културно-цивилизационно единство на това, което наистина е смесица от идеи, малко от които са добре обмислени."

Изглежда, че този вид критика е почти несъзнателно засегната от вредоносно подценяване на всяка руска културна или политическа инициатива, която поставя под въпрос превъзходството на западния модел и универсалното измерение на неговите ценности.

Това е особено вярно, ако подобни инициативи се основават на евразийската идея, която изглежда особено дразнеща за почти всички, които я изучават от западна гледна точка.

Както и да е, трябва да се има предвид, че концептуалната разработка на Велика Евразия не идва от аутсайдери като Гумильов или Дугин, а от фигури, широко включени в официалния дискурс на съвременна Русия. Всъщност постоянното му използване от Путин и Лавров също удостоверява, че това е визия, която сега споделят руските политически лидери.

По-общо казано, не може да се пренебрегне, че този дискурс пресича безспорната реалност на днешната международна сцена, а именно появата от Китай до Турция на огромно политическо пространство, в което западните либерални норми са широко оспорени.

В международната система, която все повече придобива характеристиките на постлиберален и постзападен свят , руската идея за Велика Евразия далеч не е безпочвена. Поради тази причина, както някои са се изразили:

"Икушението да се отхвърли Валдайското училище като просто най-новото геополитическо въображение в руската външна политика е недалновидно."

Основното е по-скоро да се разбере ефективността на тази визия като инструмент на външната политика на Русия. Може да се отбележи, че докато Русия играе доминираща роля в рамките на Евразийския икономически съюз, то във Велика Евразия нейната роля очевидно е намалена, главно поради китайското превъзходство.

Дори поддръжник на този проект като Дмитрий Ефременко пише:

"Русия не може да избегне признаването на общото господство на Китай, но запазва равни права и свобода на маневриране."

Това със сигурност не са очевидни неща от гледна точка на Русия, свикнала да мисли за себе си като велика сила, но която е затруднена в своите амбиции от многобройни вътрешни трудности, на първо място нейната структурна икономическа слабост в сравнение със Съединените щати и Китай.

Друго затруднение, също така, е и продължаването на една западна ориентация сред руския елит и инерцията на руската държавна бюрокрация.

Във всеки случай, наклонът на Русия към Азия вероятно ще бъде продължен. Както Лукин пише, трябва да се смята:

"Не просто като цел на руската и китайската дипломация, а като обективна реалност, отразяваща основните процеси в световната политика."

Всъщност отдалечеността на Русия от Европейския съюз и САЩ не е намаляла през последните години. Отношенията на Москва с някои европейски държави остават интензивни, докато президенството на Тръмп не е доведе до сближаването между Русия и САЩ, което някои чакат.

Както отбеляза директорът на Руския съвет по международни отношения Андрей Кортунов, проектът за Велика Евразия не трябва да се сблъсква с тези трудности, тъй като повечето азиатски държави не възприемат Русия като заплаха.

Освен това, за разлика от твърдата институционална рамка на ЕС, различните "евразийски" инициативи са умишлено неясни, точно за да не обезсърчат потенциалните партньори:

"Следователно за Русия е по-лесно да се включи в нововъзникващите азиатски механизми и режими - не като закъснял партньор , а като един от бащите-основатели, а в някои случаи и като лидер. Това не означава, че европейският проект няма никакво значение за Русия", обяснява Кортунов.

"Точно обратното е вярно. Най-важното сравнително предимство на Москва в Азия е точно "европейският" характер на Русия. Само чрез формулиране на това естество Русия може да се превърне в ценен градивен елемент в новата Велика Евразия", подчертава той.

"Следователно за Москва е от решаващо значение да поддържа и разширява своите исторически човешки, културни, образователни и други връзки с европейската люлка на Русия", казва Кортунов.

Следователно, обръщането към Азия може да се счита за подходящо за Русия и от "европейска" перспектива. Поглеждайки назад в историята, подобна промяна се случи през втората половина на XIX век, когато Русия засили източния вектор на своята външна политика след разочарованията от Кримската война и Берлинския конгрес.

Тогава Достоевски пише известните думи, които често се повтарят по отношение на скорошния завой на Русия към Азия:

"В Европа сме закачалки и роби, но в Азия ходим като господари."

Заключение

Може ли проектът за голяма Европа да се счита за ефективен начин за възстановяване на статута на велика държава на Русия?

Наистина е съмнително. За разлика от марксизма-ленинизма, който имаше потенциално глобална привлекателност, той няма адекватна идеологическа основа.

Всъщност, въпреки надеждите на някои и страховете на други, евразийството не е наистина привлекателно за постсъветските страни, дори за тези от Централна Азия и със сигурност не отвъд тях.

Следователно този проект няма реален хегемонен потенциал; по-скоро трябва да се тълкува като отговор на трудните предизвикателства, наложени на Русия от днешната политическа и икономическа еволюция на света.

В същото време проектът за Голяма Евразия е амбициозен и труден за изпълнение. Той потвърждава постоянните руски твърдения за историко-културна специфика в международен сценарий, в който Русия вижда сблъсък с очевидно западащия Запад и стремителния възход на Далечния изток, воден от Китай. Този проект се основава на убеждението, че тези три политически динамики ще продължат да се развиват и че в тази ситуация евразийският избор е едновременно изгоден и задължителен за Москва.

Това обаче е рисков избор, тъй като нарастващата икономическа и демографска пропаст поставя Русия в явно подчинено положение по отношение на Китай. Дори без да споделяме враждебността на много западни наблюдатели към евразийските интеграционни проекти, човек се пита дали тази перспектива наистина е най-удобна за Русия.

Но също толкова легитимен е и въпросът дали наистина е удобно Западът да продължава да продължава да проявява безкомпромисно и предписателно отношение, което до голяма степен допринесе за източното завиване на Русия.

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели