/Поглед.инфо/ Във всички политически конструкции най-важният фактор винаги е бил времето. Управлението на този фактор представлява умението за промъкване през "прозореца на възможностите", тоест текущите проблеми да се решат в най-благоприятния за тяхното решаване момент.
На практика обаче не става така. В който и да е отсек от време, ние не само можем, но сме длъжни да избираме от няколко, често взаимно изключващи се, решения. А "прозорецът на възможностите" съзнателно пропуска само едно от тях. Но дали е най-доброто? Най-правилното?
В 1700 г. шведският крал Карл ХII прави напълно логичен и формално правилен избор. Той не започва да преследва разбитата при Нарва руска войска, не поиска да залови Петър I. Обединените сили на Реч Посполита и Саксония под командването на Август Силни представляват значително по-опасен противник (Август Силни е крал на Полша, под името Август II Полски; и курфюрст на Саксония, под името Фридрих Август I Саксонски). И шведският крал решава да победи първо по-силния противник.
От гледна точка на военната и политическата стратегия, той е бил абсолютно прав. По-слабият, претърпял катастрофално поражение Петър I, срещу когото в Русия се надига мощна опозиция; който току-що е приключил война с Турция (която може и да се възобнови); който, за разлика от Август Силни, не може да разчита на реална поддръжка от водещите държави на континентална Европа; очевидно не е бил опасен.
Но шведският крал губи осем години в преследване на Август в Европа. През това време Петър стабилизира страната, реформира армията, отвоюва значителен къс от Балтийското крайбрежие и става опасен. За да печели време, Петър поддържа ненадеждния, многократно предавал го, Август, с парични средства, а след това и с войска. Август не можеше да победи Карл ХII, но шведите задълго затънаха в полската, а след това и в саксонската кампании.
Полтавската битка и Северната война бяха спечелени дълго преди 27 юни (8 юли) 1709 г., дълго преди руските полкове да стигнат до брега на река Ворскла между Яковецката и Будищенската гора. Те бяха спечелени, защото Карл ХII даде време на Петър I да изгради армия с преобладаващото числено и техническо превъзходство над шведската. Петър прекрасно оценява този подарък и прави всичко възможно да използва колкото може по-дълго този стратегически ресурс – времето.
Ето защо, грамотни в стратегически смисъл са такива действия на политици, които не само дават на страната си предоставеното й допълнително време, но могат да ръководят времето според собствените си необходимости – произволно да разширяват и стесняват рамките на паузите.
От приведения пример няма никакво съмнение, че Петър I е могъл окончателното да разгроми шведската армия и без бой. При Полтава Карл ХII е в стратегическо обкръжение. Силите му отслабват, докато силите на блокиралите го руски войски нарастват (дори успяват да усилят Полтавския гарнизон). Колкото по-дълго продължава обсадата на Полтава, толкова повече отслабва шведската и се засилва руската армия.
Решението на Петър I да даде сражение е породено от чисто психологически момент. Карл ХII се е считал за непобедим пълководец. Ако не беше загубил битката, то илюзията в силата на шведския крал щеше да продължава да подхранва самия крал, поданиците му и европейските дворове. Ала от гледна точка на ресурсо-спестяващата стратегия, войната бе спечелена изключително за сметка на овладяване управлението на фактора време.
Гореказаното не означава, че може просто да се седи, без да се прави нищо и да се чака врагът сам да си отиде; както си го представят хора с интелектуална недостатъчност, опитващи се да определят за кого работи времето според последните изявления на Държавния департамент или по американската глобална военна активност. Вече посочих, че на помощ на Август в Полша се изпращат не само руски пари, но и руските войски; армията на Шереметев успешно прогонва шведите от Прибалтика; а и самата двумесечна защита на Полтава се явява активно мероприятие. Победата се заключава във факта, че от главния, решаващия театър на войната, е отстранена главната сила на неприятеля – армията на Карл XII и самия крал на Швеция. Шведите понасят безсмислени загуби, преследвайки Август по Европа и обсаждайки Полтава заедно с Мазепа; а в това време руската армия се засилва.
Ето как факторът време може да е на ваша страна; вие успешно го управлявате, само ако динамиката и векторът на развитие на събитията еднозначно осигуряват отслабване на противника и вашето засилване. В такъв случай, колкото по-дълго отказвате да бъдете в състояние на война или да влезете в бой, толкова по-критично за противника става съотношението на силите. В идеалните случаи, както в примера на стратегическото обкръжение на Карл XII под Полтава, неприятелската армия може да престане да съществува дори без бой. Това прекрасно продемонстрира Кутузов след Тарутинския марш-маньовър – Великата армия на Бонапарт се разпадна без крупни сражения.
Историята на Русия през последните 20 години най-добре илюстрира решаващата стратегическа важност на фактора време. През 2000 г., когато умореният Елцин си тръгна, страната отвътре бе поразена от вируса на сепаратизма; централната власт бе слаба и напълно зависима от регионалните елити и олигархическите групировки; фискът бе празен; армията и флота бяха загубили способността си за решаване на стратегическите задачи, не само в отдалечени райони на планетата, но и в близост до собствените си граници; международния авторитет на страната никога не е бил толкова нисък.
По това време, всяка конфронтация със Запада би била гибелна за Русия; със страната можеха да правят всичко, което през 2014 г. вече бе невъзможно: разрушаване на икономиката и дестабилизиране на вътрешното положение за сметка на рязкото влошаване условията на живот на широките маси; и едновременно с това – удар по бизнеса на олигарсите, които тогава контролираха почти цялата икономика на страната. Русия нямаше да бъде в състояние да издържи на такъв удар до 2008 г.; най-много до 2004 г.
Затова Русия вяло реагира на първите цветни революции. Москва все още не можеше да обърне нещата, тя просто задържаше настъплението на Запада, печелейки време. Затова до 2008 г. водехме преговори и с очевидно неадекватния Саакашвили. Едва ли някой в Кремъл е вярвал, че ще бъдем в състояние да се договорим с него. Но се печелеше време. Михо завзе властта в Грузия в началото на 2004 г., а петдневната война започна през август 2008 г. (само след четири и половина години).
Западът виждаше укрепването и засилването на Русия, но не бе готов да реагира веднага. Първата подготвена реакция бе опитът за белоленточен преврат през 2012 г., когато Путин не се вслуша в препоръката на Вашингтон и бе преизбран за президент. От този момент започна обратното броене на времето за Запада.
През 2008 г. Русия демонстрира готовност активно да реагира на провокативната военна активност край нейните граници. През 2012 г. Западът се убеди, че Русия е постигнала вътрешна стабилност и организиране по стандартните методики на цветни преврати, тук няма да минат: властта и обществото са консолидирани и са готови да се защитават. През 2015 г. в Сирия Русия заяви завръщането си в световната политика като глобален играч, способен и готов да защитава своите интереси навсякъде по света.
За да спечели обратно частично загубените през 90-те години и частично да възстанови своите международни позиции, на Москва й трябваха 15 години. През всичките тези 15 години, съотношението на силите във вътрешната и външната политика, в икономиката, финансите и във военния компонент се променяше в полза на Русия. Тя се стабилизираше, засилваше, забогатяваше, възстановяваше мощта на въоръжените си сили; докато Западът преживяваше системна криза, непродуктивно прахосваше ресурси и постепенно се въвличаше в отслабващата го вътрешна конфронтация (американско-европейските противоречия, противопоставянето на Тръмп на глобалистите в САЩ – подобно явление като разрушилите СССР противоречия в съветския елит).
Русия не е по-силна от днешния съвкупен Запад. Но за Запада тя е неуязвима. И съотношението на силите непрекъснато се променя в нейна полза. Колкото повече се променя, толкова повече стават съюзниците на Москва, включването на ресурсите на които, позволява да се икономисват собствените руски ресурси и в същото време да провежда активна външна политика. Колкото повече се променя, толкова по-сложно става за Запада да консолидира антируската си политика: в условията на ресурсен дефицит никой не иска да плаща от собствения си джоб за конфронтация, а опитите да се бръкне в джоба на съседа буди, меко казано, недоумение.
В Русия има и едно болно място – Украйна. В средносрочен план, този проблем е решим, но, както изглежда, не така, както предпочитаха да го решат в Кремъл преди година и половина. В официалната руска риторика все още присъства желанието за запазване на реформирана украинска държава. А това вече е невъзможно. Невъзможно, именно от гледната точка на фактора време.
Да си припомним съдбата на Прибалтика. От началото на века Русия активно изгражда инфраструктура, способна да замени прибалтийския транзит. Към 2010 г. тази заместваща инфраструктурата вече активно заработи. И Прибалтика изчезна като икономически фактор. Тя щеше да изчезне и като политически; но на вълната на еуфорията си от пълното си глобално господство, все още не сблъскало се с твърдото руско противодействие, Западът прие прибалтийските държави в ЕС и НАТО. Затова, поне засега, не започват да се разпадат коренните структури на Запада; интегрираните в Запада страни губят икономиките си, губят населението си, губят перспектива, но се запазват в качеството на политически механизъм. Член на ЕС и НАТО не може да изчезне – това би бил удар по авторитера на целия Запад.
По аналогичен начин Русия бързо изгражда обходна на Украйна транспортна инфраструктура. Не само газопроводи, но и шосейни и железопътни линии, пристанища и т.н. Частично тази инфраструктурата вече работи, а до 2019 г. изцяло ще бъде в експлоатация.
По такъв начин, към 2020 г. интересът на Русия спрямо Украйна ще бъде чисто теоретичен. С нея няма да се свързват никакви сериозни проекти. Свързването на Москва с украинския фактор и възможността да й се повлияе чрез промяна на ситуацията в Киев, ще изчезне. Кремъл изцяло ще се изолира по това направление.
За разлика от Прибалтика, Украйна не успяха да я приемат нито в ЕС, нито в НАТО. Ако прекрати участието си като елемент от антируската игра, Киев става абсолютно ненужен за Запада. Поддържането на стабилността на режима в Киев никому няма да е нужно. В политиката, принципът на съхраняване на ресурсите е безмилостен: ако от теб няма никаква полза, никой не се интересува за теб.
Сега все още сме свидетели на опити Украйна да поеме още по-активна антируска роля чрез преход на властта в Киев в ръцете на по-радикални елементи от тези на Порошенко, готови за възобновяване на войната в Донбас, а дори и за пряка конфронтация с Русия. Но тази операция може да се осъществи (и то несигурно) само толкова дълго, колкото Русия е свързана (поне отчасти) с украинския транзит. След като изчезне това свързване, няма да има нищо, което да привлича Русия в Украйна. А военно поражение Киев може да понесе и от Донбас (добрия опит там го показа).
Равнодушието и липсата на интерес са по-страши и от най-конфронтационните сценарии. В Африка някой постоянно подлага някого на геноцид, мнозина измират от глад. Но това не попада на страниците на световните медии и въобще не влияе на световната политика. Затова държавите, в които се случва това, не представляват интерес за никого. Там, където има интерес, бързо се намират средства за възстановяване на реда. А непредставляващите интерес държави – изчезват; потъват в каменната ера и никой не се интересува от тях.
Към 2020 г. Украйна ще премине в категорията именно на такива страни. За Русия принципът на печелене на време и икономия на ресурси все още ще е доминиращ. Тя просто няма да бъде в състояние да се заеме с възстановяването на Украйна, дори Западът напълно да я изостави. Проблемът с украинския и прибалтийския транзит е решен; значи, самите тези образования, могат да бъдат забравени за по-добри времена. Ситуацията в това направление еднозначно се променя в полза на Русия; при това – колкото по-дълго се проточва, толкова повече са ползите. Лишените от собствена икономика прибалтийските страни, а също и Украйна – потопена в хаоса на безвластието, с всеки изминат ден и с всяка измината година, все повече и повече губят привлекателността си спрямо Русия по отношение на стандарта на живот. И разривът се задълбочава с ускоряващи темпове.
Ние сме в ситуация, в която Русия може да изчака най-благоприятната за себе си ситуация, когато възобновяването на активността на украинското и прибалтийското направление няма да носи загуба, а печалба. Но съседите не могат да чакат. За тях всеки ден чакане, както за Карл под Полтава или Наполеон в Москва, ги приближава към гибел. Но и добри ходове няма при тях. Въпрос е ще се решат ли да предприемат лоши ходове, или така ще си дочакат гибелта? Но този проблем е извън рамките на управление на политическото време.
превод: д-р Радко Ханджиев