/Поглед.инфо/ Изглежда Тръмп загуби. Сънят приключи. Надеждите за Тръмп, че той ще ни избави от цифровото робство, се изплъзнаха. Светът се събуди и излезе от пещерата на бляна на ярките слънчеви лъчи. Байдън сега е нашата светлина и нашата подразбираща се реалност. Какво сънувахме по нощите? И какво ни очаква сега от деня? Ето ги въпросите, на които ще се опитам да отговоря.
Тръмп
Тръмп в Америка е като Ленин в Русия, само че наопаки. Той десен, който е по-ляв от левите. Никой не знае откъде се е взел, от какви стихии е възникнал. Той идва, дава надежда, разбърка всичко и беше принуден да си отиде. Тръмп можеше да мине през коловозите на движението на цивилизацията, по хоризонтала на прогреса. Той започна да строи вертикал, отделящ светското от сакралното. Тръмп обича двуично противопоставяне, за да мислим на глас. Той идва, за да се откажем от бъдещето.
Този, който е запознат с особеностите на съвременния философски дискурс, разбира, че Тръмп дава надежда на човека да бъде човек, тоест мечтаещо същество, а не машина за желания. Народът за него не е нещо абстрактно, състоящо се от множество независими едни от други атоми, а субективност, привързана към определена земя.
Какво значи да се остане човек? Днес си останал човек, значи си се отказал от бъдещето, тоест да спреш прогреса. Какво направи Тръмп. Реши да спре прогреса и повика американците при себе си. Къде. Към XIX век. Той иска да се върне в миналото, когато има нации, заводи и фабрики, има училища, затвори и болници, когато има горе и долу, а това, което е долу, дава дълбочина на високото, а това, което е високо, хвърля светлина в мрака на ниското. Когато знанията мирно съжителстваха с вярата и нещата се наричат със собствените си имена и няма ЛГБТ. Тръмп иска да замрази Америка, да спре формирането на общество, в чиято основа лежи цифрата. Защо да замрази? Защото са опасни не мечтите на човека, а невролинковете и цифровият контрол. Що е то числото? Това е, което срива външното и вътрешното и светът става нечовешки. Тръмп искаше да избяга от това нечовешко в такова минало, което не води към настоящето.
Но не е възможно да се спре прогресът. Защо? Защото в основата му лежи необратимата размяна на съзнание за интелект. Как съзнанието се различава от интелекта? Ако си се подхлъзнал и си паднал, то за това отговаря интелектът. Ако те е досрамяло, за това отговаря съзнанието. Съзнанието е предназначено за вътрешния живот, а интелектът за външния.
Човек се ражда като художник, но е принуден да живее като дресирана сила на природата. Трудно е да си човек, трябва да плаща за всичко. Разширяването на външния живот иска не съзнание, а сметки и планове. Затова не винаги и не навсякъде е нужно да имаш съзнание. Съзнанието започва да съществува като привилегия на малцинството. А сме свикнали да мислим, че това е привилегия за всички, дарена ни от природата. Колкото е повече в света техническото, толкова по-малко в него е съзнанието. Колкото е по-малко съзнанието в него, толкова повече е алгоритъмът. Техническият прогрес е регрес на човешкото в човека. Ако не беше така, то ние никога нямаше да изоставим златния век. Но златният век приключи и прогресът доведе до числови отношения между хората. Тръмп усети това и доколкото можеше, възпрепятства халюциниращата икономика на финансовия сектор.
Байдън
Байдън е различен. Въпросът не е , че като Черненко е със слабо здраве. Той е човек на коловоза. Не Байдън си е избрал целта: обществото на контрола, цифровото общество. Не той е избрал пътя на прогреса, водещ към призрачното бъдеще. Този път е избран от интелектуалния елит на Запада. Днес избирането на бъдещето е отказ от човека, опит да се преодолее човешкото на пътя към нечовешкото, отказ едновременно от обществените институции, които Фуко нарича дисциплинарни.
Да се откажат от какво? От заводите и фабриките, от масовото струпване на хора. Защо. За да ги заменят с разпиляно множество от изолирани атоми. Защо. За да променят съзнанието. Да го променят, а значи да откажат правото на осъзнаване на постиганата от ума същност. Мнозина имат съзнание, но малцина го обръщат към вътрешния си живот. За да живее, човек трябва да има външно съзнание, тоест съзнателно възприятие на своята социална роля. А социалните роли, които се изпълняват от работниците, изчезнаха. И те дори не забелязаха това. Както и не забелязаха, че тези роли не са били човешки. Те не са за хора, а за алгоритми.
С изчезването на селяните изчезна и душата на народа. И народът стана неясно понятие. Гибелта на съвременните работници е загуба на майсторите на ръчния труд, загуба на работната сила, основана на личността. Хората, изхвърлени от трудовите ядки на обществото, не са нужни никому днес. Те бягат, като самураите от филма на Куросава и питат какво значи да си работник, когато работникът никому не е нужен.
Обществото, основано на цифрите, не се нуждае от училища и учители. Интернет стана нашето училище. В нашите глави мислите съществуват не според законите на нашата глава, а според законите на „Уикипедия“. В обществото на цифровия контрол всичко се устремява не към повърхността, а към дома. Работа от дома, дистанционно образование, домашно лечение, домашен арест. Те заменят болниците, училищата, офисите и дори затворите.
Определяйки дома като точка на интензитет на новия живот в цифровото общество, ние лишаваме човека от достъп до самия себе си. Домът престава да е дом, собствено пространство. Той става пространство на обмен на пусти знаци. Тези знаци може да запълнят симулативната пустота на културата, но не и тихото ежедневие на семейния бит. Преставайки да присъства по отношение на себе си, човек престава да живее вътрешен живот. В него умира и потребността от въображение. Вътрешният творец престава да рисува Бог в нас.
Ако човек се остави без възможност да бъде насаме със себе си, той губи способността да осъзнава, тоест да синтезира връзката на разнородните събития. Кой пречи на човек да бъде себе си у дома. Другият. Този, който ни кара непрестанно да говорим сами или непрестанно да слушаме чужда реч. Другият лишава от възможността човек да бъде в тишината на мълчанието. Ограниченото самосъзнание на човек е съзнание, което не забелязва своето изчезване. Тоест хората изчезват и дори не забелязват, че са изчезнали завинаги. И тяхното място се заема от постчовекът, тоест човекът без субективност.
Фуко ни утешава, че няма защо да плачем за гибелта на човека. Мисля, че Байдън се ражда във философските блянове на Фуко и Дельоз, изтъкан е от думите им, а Тръмп е интелектуално подхвърлено дете. Според мен Тръмп е изплъзналата се надежда на човечеството.
Русия
Не говоря днес за Тръмп и Байдън, защото се интересувам от Америка. Тя не ми е интересна, но тя представлява заминаващата си епоха на западното господство. Интересува ме Русия. Но Русия днес не е субект на историческото развитие. Днес субект на историята е Китай. Нямаме своя визия за света. Нямаме дори идеология за съществуването си. Не можем да предложим нищо нито на себе си, нито на света. Ние сме разорано поле. Където и да духне вятъра, ние летим натам. Дори ролята на защитници на християнските ценности е наша само видимо, само за външните наблюдатели. Роди ли ни се Мухамед – мюсюлманин – и плащат на неговата майка в Чечня 100 хиляди рубли. Роди ли ни се Иван – православен в Москва – и на неговата майка не плащат нищо.
Нашата вяра без надежди за успех, нашите чувства са тази последна територия на човешкото, чието прекъсване ще свидетелства за настъпването на нощта над земята. През XXI век искат да ни приберат този оскъден остатък. Да се защитава въпреки фактите, въпреки логиката, да се залага на силата на абсурда значи да се защитава Русия в нейния изначален образ, който винаги е с нас.