/Поглед.инфо/ Западът обърна гръб на Турция. По отношение на турските власти САЩ и Европа приеха решения, чиито последствия макар и не веднага, ще имат в бъдеще съдбоносно значение за Близкия Изток. Президентът на Турция Реджеп Ердоган и неговата властова структура загубиха окончателно кредита си на доверие, който им бе отпуснат от евроатлантическите страни.
Вашингтон, Лондон, Берлин и Париж изобщо не разглеждат вече въпроса за възстановяване на предишния формат на партньорство с днешното турско правителство. Този въпрос беше изместен от решаването на стратегическата за Запада задача в отношенията му с Турция: как да обезпечи един преход на властта от близкоизточния фланг на НАТО максимално безболезнено в ръцете на вменяема политическа сила.
Eрдоган отдавна получава сигнали за нежеланието на западните страни да го приемат като сериозен партньор. В голямата си част тези сигнали бяха спестявани на широката общественост. Но от края на пролетта започнаха да избухват истински бомби, които показват намерението на евроатлантиците да не прикриват повече отношението си към Ердоган. Между изявлението на британския премиер Дейвид Камерън на 22 май и решението на Бундестага за признаване на Геноцида над арменците изминаха точно 10 дни. През този период от време се предполагаше, че не може да се случи нищо, което заслужава внимание. Оказа се обаче, че може. Изборът на време, в което световните лидери правят определено изявление, има голямо, а понякога и решаващо значение. Британският премиер синхронизира „хладния душ” върху Анкара под формата на метафора за „приемането на Турция в ЕС не по-рано от 3000-та година” с извънредния конгрес на управляващата Партия на справедливостта и развитието.
В същия ден, 22 май, с оставката на Ахмет Давутоглу умря и последната надежда на Запада за нормални отношения с Турция. Решението на Бундестага от 2 юни фактически окончателно показа вратата на Ердоган. Турският президент не оцени или не пожела да оцени сигнала от Лондон, който през последното десетилетие усилено лобираше за приемането на Турция в ЕС. Нещо повече, турският държавен глава организира в Истанбул грандиозни празненства по случай победата над християнска Византия, убийството на нейния последен император Константин ХI, превземането на Константинопол и превръщането на християнския храм „Света София” в джамия. Това историческо събитие е станало преди 563 години. Тоест, нямаше никакъв повод за юбилей или пък за отбелязване на някаква кръгла годишнина, които да налагат тези празненства. Ердоган просто търсеше повод да покаже на Запада своята независимост, като за своя утеха си организира османско шоу. На празненствата той не пропусна да отправи предупреждение към Европа и каза: „След като превзехме Истанбул, на никой няма да му се удаде да разруши нашата страна”.
Една седмица по-рано, на 23 май, преди откриването на Международния хуманитарен форум в Истанбул, Ердоган си направи пиар в британския вестник „Гардиън”. Той се представи като един „мъдър политик”, който прави опит от страниците на вестника да убеди международната общност, че тя трябва „да сподели бремето на Турция за решаване на проблема с бежанците”. Турският президент отбеляза, че неговата страна приема днес повече бежанци, от която и да било друга страна в света. Той се похвали, че в действителност Турция е най-щедрата страна в света. И че в сравнение с останалите страни, тя харчи най-голяма част от брутния си вътрешен продукт за хуманитарни нужди. Що се отнася до Евросъюза, Ердоган го определи като „един от ключовите играчи в Близкия Изток и не забрави да му даде указания как да сътрудничи по-ефективно с Турция и останалите мюсюлмански страни от региона.
След тези нравоучителни послания в „Гардиън” и тържествената церемония в Истанбул, европейците нямаха друг избор, освен демонстративно да покажат несъгласието си с „надменния османист”. Решението на германския парламент за арменския геноцид очевидно бе потвърждение на тези намерения. След резолюцията на Бундестага Ердоган предложи на германските парламентаристи от турски произход да си направят кръвни анализи, за да проверят дали действително са турци. Тази реакция на турския президент шокира европейците. Думите му им напомниха за времената на хитлеристка Германия и още един път потвърдиха усещането им, че сегашния „турски фюрер” е отишъл непозволено далеч.
От този момент евроатлантическият блок даде старт на подготвената операция под кодовото наименование „АнтиЕрдоган”. Главната цел на започналата операция е да запази Турция в НАТО, но без сегашния й президент. Ако Ердоган бъде отстранен от власт, процесът на придвижване на Анкара към Европа ще получи нов импулс. Но въпросът е, кой турски политик може да бъде алтернатива на Ердоган, изгодна за Запада. До оставката на Давутоглу евроатлантическите столици хранеха надеждата, че преходът във властта може да стане в рамките на управляващата партия. Но тези надежди бяха попарени още в зародиша си от Ердоган. Сега Европа залага на основната опозиционна сила в лицето на Републиканската народна партия. Това е така, защото електоратът на тази партия, концентриран в западните и югозападни провинции на страната, е окончателно разочарован от режима на Ердоган. Прозападните региони на Турция традиционно са настроени проевропейски. Освен това, те имат най-голям принос в икономическото развитие на страната, главно в сферата на промишлеността, услугите и преди всичко в туристическия сектор, който в момента е в упадък. Ако бъде създаден подходящ външен фон, рейтингът на Републиканската партия би могъл значително да се повиши.
В същото време недоволството към управляващата партия в Турция нараства и от страна на военните кръгове. Ердоган „прочисти” върхушката на командването на въоръжените сили на близкоизточния фланг на НАТО за години напред. Обаче в средните и ниски звена на офицерския корпус настроенията съвсем не са благоприятни за т.нар. „умерени ислямисти” на Ердоган. Армията фактически беше вкарана в два въоръжени конфликта със сравнително висока интензивност. От една страна, потушаване на кюрдските бунтове на югоизток в страната, а от друга, във военни операции на сирийска територия. Освен това, войната застигна турските офицери и в големите градове на страната, където със завидна периодичност срещу тях се извършват терористични актове. От прифронтова държава Турция постепенно се превръща в зона на активни бойни действия.
Може да се предположи, че рано или късно Ердоган ще разиграе картата за пряко въвличане на Северноатлантическия алианс в защита на Турция от външна агресия. Напълно вероятен сценарий е притиснатият в ъгъла турски лидер да поиска от НАТО да се намеси в изпълнение на чл.5 от Устава на военно-политическия блок (относно колективната отбрана), определяйки като агресор например отрядите на сирийските кюрди, което едва ли ще се хареса на Вашингтон и Брюксел. Засега Западът не желае никакви революционни решения или изменения в Турция. Въобще не се обсъжда възможността за евентуален военен преврат като фактор, който ефективно може да стабилизира следващите процеси в страната. Засега като оптимален сценарий се очертава засилването на влиянието на Републиканската народна партия и намирането на точки за сближаване с прокюрдската Партия за демократично общество. Този потенциален тандем може успешно да бъде противопоставен на управляващата партия и на партията на местните националисти.
Кюрдският фактор играе важна роля в охлаждането на отношенията на Запада към Ердоган. Даденият му преди време от САЩ и ЕС кредит на доверие включваше и ангажимента му за урегулиране на конфликта с кюрдите и това да им осигури достойно място в политическия живот на Турция. В периода 2007-2009 г. Западът даваше на Анкара безпрецедентни знаци на внимание. Между тези послания се откроява и проведената в началото на юни 2007 г. поредна годишна среща на клуба „Билдерберг” в хотел „Риц-Карлтън” в Истанбул. Именно в рамките на този клуб, олицетворяващ мирното политическо задкулисие, Западът набеляза удобните за него фигури на турския правителствен небосклон. Тук, наред с Давутоглу, трябва да бъде назовано и името на Али Бабаджан, който не без протекциите на западните си симпатизанти в края на август 2007 г. се премести от Министерство на икономиката на пост в турското Министерство на външните работи.
Приблизително в същия период Лондон разви дипломатическа активност като инициира процес на конфиденциални преговори в Осло между представителите на турското разузнаване (MIT) и Работническата партия на Кюрдистан. Западът кроеше своите планове, но Ердоган нанесе няколко чувствителни удара върху тях през 2010 и 2011 година (в периода на Арабската пролет), а през пролетта на тази година окончателно унищожи остатъците от предишното доверие в отношенията със Западния блок. Али Бабаджан отдавна вече е причислен към „неактуалните” за управляващия режим политици. Известно е също какво се случи с Давутоглу. Ердоган с лека ръка доведе турско-кюрдския процес в Осло до диаметрално противоположен резултат. Вместо кюрдските региони на югоизток в Турция да бъдат споходени от мир, те бяха хвърлени във война.
Всяка стъпка на турския президент е съпътствана от войни. Той вече не се съобразява с нищо и с никой по пътя към придобиване на тотална власт чрез преход от парламентарна към президентска система на управление. Европа сигурно може да живее в съседство с диктатор. Но въпреки това Западът ще трябва да побърза да включи механизми за възпирането на Ердоган по пътя към абсолютната власт и да създаде условия за появата на здрава политическа алтернатива в Турция. Защото в противен случай „надменният османист” постепенно ще предаде своето наследство в още по-реакционни ръце. Подобна перспектива хвърля евроатлантиците в треска. Затова ще се наложи съседните на Турция страни още отсега да се подготвят за минимализиране на негативните за тях последствия след края на операцията „АнтиЕрдоган”, която вече е в ход.
Автор: Вячеслав Михайлов / EA Daily