/Поглед.инфо/ Още в далечната вече 1978 година, когато в Китай оцелелите от катаклизма на “Великата културна революция “ дейци на КПК около Дън Сяопин организират началото на прелома в социалистическото развитие на великата страна, аз, противно на стареца Хегел, за който философията, подобно на совата на Минерва излита в мрака, (т.е. когато е отминал денят, историята), за да рисува със своите сиви бои върху сивото, си позволих в моята книга “Историческият материализъм (Философията) и предвиждането на бъдещето”, изхождйки от историята, особено от историята на познатата му от неговата младост Френска революция (1789-1794) да сравня философията с Аврова (Ео), богинята на зората, която се показва на хоризонта, за да възвести раждането на новия ден, началото на ставането на новата история.

Както и преди, така и особено от тези векове, наречени “Новото време” до днес, всяко движение напред на човечеството е било вдъхновявано от идеите на някоя голяма философия. Друг е въпросът дали всякога революционерите, дейците на промяната са разбирали основателно принципите и идеите на съответната вдъхновила ги философия. Но както апостолите на Иисус Христос и евангелистите, разказали след век за неговите послания, така и халифите наследили Мохамед и записали сурите на Корана не бяха разбрали напълно духа на техните послания на вярата. Това в още по-голяма степен важи за революционерите и политиците, които се вдъхновяват от определени идеи, но в повечето случаи приспособяват духа на съответната философия до онова, което знаят и което им е най-близко от традициията на собствената им национална култура.

При това, като правило, принципите и идеите на една или друга философия, за революционно или по пътя на реформите преустройство на дадено общество, става именно чрез интерпретацията, приспособяването на съответните принципи и идеи в цяла система от форми на организация и управление на практическия, реалния живот, на обществените отношения. Това е именно политическата идеология, която привежда езика на философията на конкретния език на реалните обществени отношения. И ако погледнем на историята на философията ще видим, че до средата на ХІХ в. - епохата на буржоазните революции, нито една философия, независимо дали тя се е определяла като философия на системата на природата (Дидро, Холбах), на познанието (Бейкън, Декарт, Лок, Кант) или на политиката (Хобс, Русо), управлението, не е заявявала като своя задача революционното изменение на света, въпреки че върху основата на тези философии израстват много политически идеологии. И виждаме, че именно тогава, когато имаме развита система на философията като “дух на епохата” и “квинтесенция на епохата” на утвърдения капитализъм, с неговите развити науки и технологии и развита система на обществените отношения, с ясно очертани социални противоречия и натрупани възможности, потенциал за развитие, в съответствие с определени цели и идеали, възниква философията на марксизма с категоричната заявка в Марксовия “11-ти тезис за Фойербах”: “Философите само по различен начин са обяснявали света. Задачата се състои в това той да бъде променен( (veraendern)!” Тук не само е заявена революционната роля, която трябва да изпълни тази философия, която не само стъпва върху фундамента на стария материализъм, чиято най-развита форма е бил Фойербаховият, и на най-развитата форма на диалектическия обективен идализъм на Хегел, но и посочва великата цел на новия диалектически исторически материализъм – човешкото общество, обобщественото човечество. “ 10-ти тезис:”Становище на стария материализъм е “гражданското общество”; становище на новия материализъм е човешкото общество, или обобщественото човечество”.

А още 1-ият тезис посочва както главния недостатък на стария философски материализъм, така и на философския идеализъм. “Главният недостатък на целия досегашен матерализъм - включително и Фойербаховия – се заключава в това, че той схваща предмета, действителността, сетивността само във формата на обект или на съзерцание, а не като човешка сетивна дейност, като практика, не субективно. Затова стана тъй, че дейната страна, в противоположност на материализма , бе развита от идеализма – но само абстрактно, тъй като идеализмът, естествено, не познава действителната, сетивна дейност като такава.” В този тезис са посочени в най-обща форма фундаменталните характеристики на пълната, истинската философия като онтология и гносеология, антропология и като диалектика, диалектическа логика, които се реализират в процеса на познанието, разбирано като предметна, практическа дейност. Защото , казва във 2-ия тезис К.Маркс “Въпросът, дали човешкото мислене притежава предметна истинност, не е въпрос на теория, а практически въпрос. В практиката човек трябва да докаже истинността, т.е. действителността и мощта на своето мислене, неговата принадлежност към този свят. Спорът за действителността или недействителността на такова мислене, което се изолира от практиката, е чисто схоластичен въпрос.”

Но въпросът за практиката не е само антропологически въпрос, въпрос на отделния човек, а е обществен въпрос, обществено-исторически въпрос. “Материалистическото учение – че хората са продукти на обстоятелствата и на възпитанието и че следователно изменените хора са продукти на други обстоятелства и на изменено възпитаине, - казва в 3-ия тезис К.Маркс – това учение забравя, че именно хората променят обстоятелствата, и че трябва да се възпитава и самият възпитател... Съвпадението на промяната на обстоятелствата и на човешката дейност, може да бъде разглеждано и рационално разбрано само като революционна практика”. Тук вече марксисткият диалектически материализъм, разделян от съветските и други “източно-европейски” марксисти в онази епоха на диалектически и исторически материализъм всъщност е показан като едно цяло, цялостна диалектическа исторически постигана в практиката истина за обществения живот. Защото “общественият живот – подчертава К.Маркс – по своята същност е практически. Всички мистерии, които завеждат теорията към мистицизъм, намират своето рационално разрешение в човешката практика и в разбирането на тази практика.”

Тези светкавици на гениалната мисъл, очертаваща контурите на новата диалектико и историко-материалистическа философия К. Маркс пише пролетта на 1845 г., след като вече са написали с Фр. Енгелс “Критика на Светото семейство...”и пишат “Немска идеология”. Ще последват “Нищетата на философията”, в която ще се очертаят принципите на новия възглед за колективното устройство на обществото, което трябва да дойде на смяна на капитализма, подменил принципите на свободата, солидарността и справедливостта с безогледната експлоатация на класата на пролетариата, на трудовите маси. Всичко това ще бъде достатъчно ръководството на “Съюза на комунистите” да поръча на К.Маркс и Фр. Енгелс написването на “Манифест на комунистическата партия”(1848). Така се ражда философско-политическата доктрина на научния социализъм.

Следващите произведения на К.Маркс, както и тези на Фр. Енгелс, ще бъдат посветени на икономическата обосновка на материалистическия диалектически и исторически възглед за света, обществото и човека, както и конкретизация на общите принципи в условията на конкретните исторически условия, събития и ситуации. С други думи, ще върви процес на основателното разгръщане на принципите и положенията на диалектико и историко-материалистическата методология към конкретни исторически събития и специфични , не типични за европейската история пространства и общества. Разбира се, системата на автентичния, класическия марксизъм не е завършена. В голяма степен тя се опира на европоцентристката представа за историята на човечеството като “класическа”. Но коя ли система на велики начинатели е била завършена и всеобхватна? Но К.Маркс в голяма степен не просто като велик мечтател и революционер, но като гениален мислител и начинател, задава общите принципи, духа и метода, които са достатъчните оръжия на силния ум да продължи нататък в съответствие с тези принципи, духа и традициите на своята национална култура, при конкретните условия и обстоятелства. ..

Не е случаен фактът, че независимо, че през втората половина на ХІХ век след края на класическата философия възникват много философски системи, някои от които с определени политически интенции за промяна по един или друг начин, в една или друга форма общественото устройство на вече зрелия капитализъм, навлязъл в своя монополистически стадий, марксизмът се налага като най-мощната теоретична система, чиято философско-политическа доктрина за научния социализъм определя духа на епохата почти столетие (1890-1990г.), -от възхода на идеите и утвърждаването на реалния съветски държавен социализъм до неговия крах...

Категорично също не е случаен фактът, че марксизмът, марксистката философия и марксистката философско-политическа доктрина на научния социализъм стават теоретическата база и идеологията за националното освобождение и социалното преустройство на пробуденото след вековете полуколониална летаргия общество на великия китайски народ по време на “Опиумните войни” преди 175 години. Това пробуждане е вдъхновено от идеите на Европейския национализъм. Неговият подем е увенчан със Синхайската революция (1911г.), когато се слага край на хилядолетната монархия и се установява Китайската република в съответствие с идеите на Сун Ятсен. Но в условията на чуждестранната окупация и вековната изостаналост на многомилионните маси на китайския народ буржоазния национализъм и демокрация не носят свобода и надежди за благоденствие и щастлив живот. И тук, в най-будните синове на китайския народ заговаря исконния практицизъм на хилядолетната култура на тази държава-цивилизация.

Философският гений на Китай, показано от много учени и от мен ( Вж. Петко Ганчев, “Възраждащият се гигант (Цивилизация и философия на Древен и съвременен Китай), София 2007; П. Ганчев , “Возрождающийся гигант ( Цивилизация и философия Древнего и Современного Китая)”, Минск 2006; PetkoGanchev, “TheRisingGiant ( CivilizationandPhilosophyofAncientandModernChina)”, Faber, 2012), от дълбока древност е уловил универсалното единство на света, на Небето и Земята, на Човека и Обществото, на Човека и Природата, на Мъжа и Жената, на силите “Ин” и “Ян”, неговата Хармония и Порядък,, универсалният принцип –закон “Дао”, върху който се изгражда всичко и следва своя Път. Тук отсъстват контраверзиите на противопоставянето, конфронтацията и антагонистичната борба “на живот и смърт”, така характерни за гръко-римската и европейска философска традиция. Тук всичко е обединено от универсалния принцип на “взаимността”, която ако я преведем на езика на началата на конфуцианството, най-мощната наред с даосизма философско-морална и религиозна доктрина се изгражда от “човеколюбието”(хуманността), справедливостта, “дълга”, -“грижата чрез отговорност”. При това водещото е “дългът”. Даже “Волята на Небето” – “Тян Мин” не е просто налагане на съдбата, а е съпричастие, съучастие в реализирането на живота на човека. Тази солидарност на неперсонализирания Бог е непозната за големите световни религии като юдаизма, християнството, а още по-малко от исляма, където първото задължение на вярващия е да се подчини на волята на Бога и да следва неговите заповеди. Заедно с това обаче и едно друго могъщо философско –морално и религиозно течение, родено също в Азия – Будизмът оказва влияние върху философско-моралната традиция на китайската култура с принципите на милосърдие, с нормите за справедливост, умереност и порядъчност в живота като път към спасение от страданията . Може да се каже, че осъществявайки синтез с принципите на даосизма, а също с някои раннохристиянски принципи на милосърдието и солидарността, заедно с принципите на конфуцианството, тези философско-морални и религиозни учения изграждат основната канава на хилядолетната древна китайска културна традиция.

За съжаление, изграждащи културната идентичност на китайския народ и съхранили го във вековете на феодализъм и полуколониална зависимост, тези принципи и начала се оказват недостатъчни да го мотивират за промяна на обществения порядък и динамика на развитието. И именно затова най-будните синове на Китай приеха учението на марксизма, неговата съзвучна на живота и потребносттите на революционната борба философия и философско-политическа доктрина на научния социализъм за изграждане на модерно реално общество на социалната справедливост, на хармонията. Но още с първите стъпки на тази борба започна не само надграждането на принципите на марксизма над древната културна традиция и техния синтез, но и разбирането, че те трябва да бъдат съобразени със спецификата на китайската традиция и реалности, т.е. да бъдат “китаизирани”. И затова в пантеона на нов Китай, веднага след името на Сун Ятсен вървят имената на двамата велики – Мао Цзедун и Дън Сяопин, които именно ръководеха борбата на китайския народ за извоюване не само на националната свобода и суверенитет, но и за утвърждаване на принципите и идеите на социализма и откриване на пътя за несравнимата в историята социална динамика и развитие съобразно неговата дълбока културна традиция и реалности...

Определено върху процеса и степента на овладяването на духа и общите принципи на марксистката философия и философско-политическата доктрина на научния социализъм от приелите големите идеи на тази философия и доктрина дейци на Китайската революция и национално-освободителна борба оказват влияние не само непреодоленият от самия марксизъм европоцентристки възглед за световната история, върху който се изгражда и теорията за обществено-икономическите формации. Едва 20-те/30-те години на ХХ в.ще се заявят на европейската и световната научна сцена идеите на евразийците ( Н.Трубецкой, П. Савицкий, Г. Вернадский и др.) за полицентризма на световната история и едва през 60-те г. на ХХ в. този възглед ще бъде подкрепен от френската школа “Анали” (Ф. Бродел и др.). Но особено негативно влияние ще оказва фактът, че победилата най-напред в Руската империя социалистическа революция –Октомври 1917 г. и започнато строителство на новия обществен строй в съответствие с редица принципи и положения на марксизма, адаптирани в съответствие с традицията и конкретните условия в теоретическата система на т.нар. марксизъм-ленинизъм, впоследствие интерпретирана от Й. Сталин, която адаптация вместо като “Особено”, в чиито конкретни форми се проявява “Общото”, беше обявявана от Й. Сталин и десетките апологети и адепти на този примитивизиран и сведен до нивото на стария механистичен материализъм представян за истинския марксизъм, т.е за общото, задължителното за всички приели това учение и тръгващи по пътя на социалистическото преустройство на обществата си политически сили. Това беше най-пагубният ефект от налагането на догматизма на подменения със сталинизма марксизъм, който оказа съдбоносно влияние върху всички социалистически революции след Октомври 1917 г. и който се оказа катастрофичен за самия СССР и страните от Централна и Източна Европа. За съжаление сред много от т.нар. марксисти-ленинисти и до днес тези догми не са преодолени.

Естествено, това оказва влияние както върху овладяването на основните принципи, категории и понятия на класическия, автентичен, създаден от К.Маркс и Фр. Енгелс марксизъм, така и върху конкретните им приложения върху реалностите на Китай в десетилетията на неговата национално-освободителна борба, революцията и първите стъпки на социалистическо строителство. Защото това ставаше именно чрез адаптирания към условията на Русия от В.Ленин и Й.Сталин марксизъм. Това разбира се, не означава днес да бъдат подложени на критика положенията в документите на висшите партийни форуми на КПК, че се опират не само на наследството на К.Маркс и Фр. Енгелс, но и на теоритическите постижения на марксизма-ленинизма, разбирани не като задължителни догми, а като творчески подход на марксистко решение на качествено нова ситуация, непозната във времената на К.Маркс и Ф. Енгелс.

Отчитайки именно тези обстоятелства и фактът, че историческите условия и ”народната почва”, в която бяха хвърляни мълниите на революционната мисъл бяха още по-тежки от тези в Русия, когато се извърши Октомврийската социалистическа революция, а вождът на Китайската революция Мао Цзедун нямаше нито философското университетско образование на К.Маркс, нито дори това на В. Ленин, то не можем да не се преклоним пред неговия гений да усвои духа на тази философия и философско-политическа доктрина, да ги адаптира към историческата епоха, конкретните условия и да ги приложи като мощно оръжие за революционното утвърждаване на нов Китай.

Още в началото, преди да анализирам няколко ключови положения в творческото дело на Мао Цзедун, искам да подчертая два особено важни момента, които оказват съдбоносна роля, както в положителния смисъл на това понятие, така и в отрицателния, На първо място, още в началото, като един от ръководителите на национално-освободителната борба и идеолог на младата КПК Мао Цзедун диалектически, творчески подхожда към основните положения, принципи и категории на марксистката философия и философско-политическата доктрина на научния социализъм и по същество ги “китаизира”, т.е. отчита специфичните характеристики, както на китайската културна традиция, така и на конкретния исторически етап на китайската история и революция. И на този подход в грамадна степен се дължат победите и успехите на борбата против окупаторите и гоминдановци и раждането на нов Китай. Но, както се оказва, и по самите признания на Мао Цзедун, неотчитането на ключовата роля на икономиката, при това на развитието на производителните сили и непрекъснатото акцентиране на ролята на производствените отношения, на класовата и революционна борба като двигател на общественото развитие, станаха фактически причина за предизвиканите два тежки катаклизма в историята на младата социалистическа държава – “Големия скок” и “Великата културна революция” (1966-1976).

Като отчитам, че основните въпроси на “китаизацията на марксизма”, през периода, когато КПК се ръководи от Мао Цзедун, са коректно разработени ( Вж. Ли Цзюньжу, “Об основных вопросах китаизации марксизма” ж. “Свободная Мысль, №4, 2017, с. 65-76) ще се спра на основни, ключови теоритечески постижения на Мао Цзедун, които илюстрират казаното по-горе и потвърждават колко е важно владеенето на научната философска теория на марксизма , която в качеството на политическа идеология мотивира и обосновва реалната политика

Философските и философска-политическите възгледи на Мао Цзедун се формират през 20-те и 30-те години на ХХ в. под силното влияние на марксизма-ленинизма. Именно през тези две десетилетия той не само се запознава с основни произведения на К.Маркс, Фр. Енгелс, В. Ленин и Й. Сталин, но и сам пише научно-популярни и публицистични произведения , с които не само пропагандира марксизма-ленинизма, но и прави анализ и оценка на реалностите на Китай в онези години и предлага своите изводи за формите на борбата и стратегията за победата над силите, отстояващи феодално-компрадорската действителност на великата страна. Именно през тези години се формира системата на неговата методология, чието ядро е материалистическата диалектика. И трябва да се признае от дистанцията на годините и преминаването на вълната на интереса в Европа към тази философска методология, за сметка на една еклектика, именуема постмодернизъм, че Мао Цзедун, с малки изключения, когато надделява силната политизация на анализа и изводите, владее на висота тази методология и я прилага успешно в своите произведения, следвайки логиката на прехода от Общото към Особеното, Специфичното. Това с пълна сила важи за неговия анализ на въпросите на практиката, на познанието, за класите и класовата борба, за социалната революция и за революционната стратегия и освободителната война и т.н.

Моята оценка за прилагането на методологията на материалистическата диалектика се потвърждава още с началния анализ на практиката като философска категория. В брошурата “Относно практиката” Мао Цзедун пише: “Обществената практика на хората не се ограничава само с производствената дейност, а има още много други форми: класова борба, политически живот, дейност в областт на науката и изкуството; с една дума, общественият човек взема участие във всички области на практическия живот на обществото. Затова човекът в своето познание постига в различна степен общественито отношения между хората не само в процеса на материалния живот, но и в процеса на политическия и културния живот (тясно свързан с материалния живот). Особено дълбоко влияние върху развитието на човешкото познание оказват различните форми на класовата борба. В класовото общество всеки човек заема определено класово положение и няма така идеология, върху която да не тежи класовия печат.”( Мао Цзедун, Относительно практики, в “Мао Цзедун, Избранные произведения в 4-х томаха, т. 1, перевод с китайского, Москва, Издательство иностранной литературы, 1952, с. 506 )

В духа на доминиращата в съветската литература от онази епоха представа за марксизма Мао Цзедун излага своите възгледи за тази философия :”Марксистката философия –диалектическият материализъм – има две най-ярки особености : първата особеност – това е нейният класов характер, откритото признаване на това, че диалектическият материализъм служи на пролетариата; втората особеност – това е нейният практически характер, подчертаване на това, че основа на теорията се явява практиката и че теорията на свой ред, служи на практиката. Истинността на знанията или теорията се определя не от субективна оценка, а от резултатите на обективната обществена практика. Критерий за истината може да бъде само обществената практика. Гледната точка на практиката – това е първата и основна гледна точка на теорията на познанието на диалектическия материализъм “.( Мао Цзедун, цит. пр. с. 508)

Напълно основателно и аргументирано Мао Цзедун сочи, че “Истинската задача на познанието се заключава в това, от усещанията да се издигне до мисленето, да се издигне до постепенното изясняване на вътрешните противоречия на обективно съществуващите неща, явления, до изясняване на техните закономерности, изясняване на вътрешните връзки между различните процеси , т.е. да достигне логическото познание.” ( Мао Цзедун, цит. пр. с. 510)

Мао Цзедун, който трябва да преодолее традицията на отсъствие на теория на познанието в древнокитайската философия е съвършено прав, че най-пълно и най-основателно именно марксистката философия в проявата си като теория на познанието посочи верния път на познанието на истината за нещата и света. Ние можем да добавим, че това не означава, че този път не следва непрекъснато да се обогатява от достиженията на другите науки и философски теории. Но факт е, че сетивното и логическото познание, макар и различни по своята форма са единни, “ не са откъснати една от друга, а се обединяват на базата на практиката.” (42- Мао Цзедун, цит. пр. с. 511) . В същото време не може да се приеме твърдението му в духа на емпиризма и грубия материализъм, че “Човек не може да познае каквото и да било явление без съприкосновение с него, т.е., ако неговия собствен живот (практика) не протича в условията на това явление..” (Мао Цзедун, цит. пр. с. 512) Тук не е необходимо надълго и нашироко да посочваме, че познанието на много неща от микро и макросвета /вселената става не чрез непосредственото съприкосновение с тези явления, а опосредствено с различни инструменти, уреди, апарити, както ина математически и логически анализ на получените сведения, информация. Но в духа на силната политизация и идеологиация на теорията на познанието и на цялата философия на марксизма Мао Цзидун твърди, че “За непосредственото познание на каквото и да е явление или явления е необходимо личното участие в прктическата борба, чиято цел е изменението на действителността, изменението на какво и да е явление или явления, защото само личното участие в такава практическа борба позволява да се докоснеш до външната страна на какаквото и да е явление или явления и само личното участие в такава практическа борба позволява да се разкрие същността на каквото и да е явление и явления и да ги разбереш.”( Мао Цзедун, цит. пр. с. 513) Вярно е, че по-нататък Мао Цзедун обяснява, че практическият опит също бива различен - непосредствен и опосредстван. Ползването на непосредствения опит на един от друг е част от голямата система и история на познанието, но тя не изключва факта на наличието на т.нар. непосредствен опит като основа на познанието. “Познанието започва с опита – в това се състои и материализма на познанието.”(Мао Цзедун, цит. пр. с.518). Целият въпрос е обаче в това всякога ли научното познание се опира на някакъв емпиричен опит и не се ли извеждат много научни истини, изводи и прогнози въз основа на логическото познание? Иначе, Мао Цзедун е напълно прав, когато подчертавайки действения, основан на практиката характер на марксистката философия пише: “Марксистката философия счита, че главното се заключава не в това, щото опознавайки закономерностите на обективния свят, да бъдеш в състояние да обесниш света, а в това, да използваш знанието за обективните закономерности за активно преобразу,ване на света.”(Мао Цзедун, цит. пр. с. 520)

Силен е анализът на Мао Цзедун, когато напълно в синхрон с посочения по-горе извод, показва целият път на познанието от практиката през различните степени на познанието и теориите отново към практиката. Казано с утвърдения по-късно език Мао Цзедун показва, че едва в процесите на разпредметяването и опредметяването се потвърждава истинността на една теория и вярността на дадено познание. ( Мао Цзедун, цит. пр. с. 523)

В духа на установения в съветската философска литература и главно в произведенията на В.Ленишн и Й.Сталин възглед Мао Цзедун разглежда и въпроса за противоречията- За него деленето на на двете линии, двата възгледа към развитието и движението – метафизически и диалектически е аксиома, която не подлежи на съмнение. Целият въпрос е обаче в разбирането на причините за движението, развитието на нещата и явленията. За него те са безспорно свързани със същността, с т.нар. вътрешни причини. “Коренната причина за развитието на нещата се намира не вън, а вътре в нещата, в противоречивата природа вътрешно присъща на самите неща.” ( Мао Цзедун, Избранные произведения, т. 2, , “Относительно противоречий”, с. 412).Тук обаче е заложена една от големите грешки на диалектическия материализъм, защото всяка вещ, всяко нещо, всяко явление изгражда своята същност не само от заложените в самото него качества, но и от постоянното му взаимодействие със средата, независимо била тя природна – климат, географска среда, ландшафт и т.н. или други страни и народи за обществоно, или семейство, социална и природна среда, общество и т.н. за отделния човек. Няма неща с чиста вътрешна същност. Като части, елечменти или подсистеми от по-големи системи те формират своята същност именно в тези по-широки обхвати ,системи.

В същото време трябва да се признае, че Мао Цзедун разглежда ролята на “външните причини” като условвия за измененията. “Материалистическата диалектика счита –пише той, - че външните причини се явяват условия за изменението, при която външните причини действат чрез вътрешните.”( Мао Цзедун, цит. пр. т.2, с.414) От друга страна, Мао Цзедун е абсолютно прав, когато прави извода, че “Противоречието се явява всеобщо, абсолютно,съществува във всичи процеси и развитие на нещата и явленията и пронизва всички процеси от начало до край.” (Мао Цзедун, цит. пр. т. 2, с. 421)Факт е, че противоречията са специфични, присъщи на всяко нещо, на всяко явление, процес и за тяхното разрешаване се изискват също така специфични методи и средства. Като един зрял философ-марксист Мао Цзедун предупреждава против всеки субективизъм и абстрактен подхд при познанието на противоречията.

Мощната, от гледна точка на анализа на конкретните политически ситуации и политически процеси философска методология на Мао Цзедун му позволява той да прави задълбочен анализ на процесите на политическата борба в Китай, да изследва и вярно да преценява съотношението на силите и умело осъществявайки синтеза на марксистките философски принципи с древната философска трасиция да предлага верни изводи и решения на проблемите на борбата и развитието на китайското общество. В това отношение се открояват неговите анализи на на проблемите на революционната война, на партизанската и военна стратегия,, на социалната революция, на основни въпроси на партийното строителство, на същнстта испецификата на обществения строй. В това е безспорно силата на неговия геий. Но, както виждаме от историята на КНР обаче не всякога обективния диалектически подход се отдава на Мао Цзедун и понякога тойъ също пада жертва на субективни преценки на ситуацията, на задаващите тон тенденции на обществените процеси, силно политизирайки и идеологизирайки ги.

Прави силно впечатление умението на Мао Цзедун с помощта на усвоената от него философска методология на материалистическата диалектика да прави точен, ясно структуриран анализ на всяка ситуация в китайското общество в годините на “Втората гражданска революционна война”За него е несъмнено , че главното “съдържание на демократическата революция в Китай се явява свалянето на господството на империализзма и неговите оръдия – милитаристите, завършването на националната революция и провеждането на аграрната революция,, която да ликвидира феодалната експлоатация на селячеството...”(Мао Цзедун, Почему в Китае может существовать красная власть? , Избр пр. т. 1, с. 101) Като посочва особеностите ипричините за това на обществената ситуация в Китай тогава Мао Цзедун правилно подчертава, че “Червената власт в Китай възниква и на първо място може дълго да съществува не в тези райони, които не са изпитали върху себе си влиянието на демократическата революция..., а там, където през 1926-1927 г. в хода на буржоазно-демикратическата революция имаше място могъщия подем на широките работнически, селски и войнишки маси ,...В много райони на тези провинции в свое време съществуваше широка мрежа на профсъюзни организации и селски съюзи, беше широко разгърната политическата и икономическата борба на работниците и селяните пров помещиците... и буржоазията.”( .Мао Цзедун, цит. пр. т.1, с. 103) И именно в тази статия Мао Цзедун ще подчертае една от особеностите на китайската социалистическа революция – използването на революционните въоръжени сили. “Непременно условие за съществуването на мервената власт се явява наличието на досстатъчно силна регулярна Червена армия.”(Мао Цзедун, цит. пр. т. 1, с. 104).

Мао Цзедун е безспорно един от най-добрите стратези на революционната война. Победата на китайската революция до голяма степен е резултат от въплъщаване в действия на изработваната от него стратегия. В “Стратегически въпроси на революционната война в Китай” Мао подчертава, че законите на войната се развиват в съответствие с развитието на обществата, средствата за водене на войната и целите на войната. Стратегията , за да бъде основа за успешна революционна война трябва да изучава законите за водене на войната като единно цяло. Стратегическата отбрана и стрпатегическото настъпление са части от едно цяло и всяко едно от тях се състои от множество конкретни стъки и и действия.

Силата на аргументите и изводите на Мао Цзедун се открояват ярко във “Въпроси на стратегията на партизанската война.”Въпросите на стратегията възникват в годините на пртизанската война по силата на следните обстоятелства: Китай не е нито неголяма държава, нито такава държава като Съветския съюз; Китай е голяма , но слаба държава. Тази голяма, но слба държава е подложена на нападение от друга държава – неголяма, но силна; заедно с това тази голяма, но слаба държава преживява сега в своето развитие епоха на прогреса. В това е цялата работа. По силата на тези обстоятелства на противника се удаде да завземе твърде обширна територия, а войната прие продължителен характер.Територията завладяна от противника в нашата грамадна страна е много голяма, но нашият противник е неголяма държава, на която не достига живата сила, и много райони на заетата от него територия остават свободни от окупантите; затова партизанската войнапротив японските окупатори ще бъде основно не вспомагателна, по отношение на операциите на редовната армия в боевите действия на вътрешните линии, а самостоятелни боеви действия на външните линии.”( Мао Цзедун, цит. пр. т. 2, с. 130) В тази брошура са разгледани много въпроси свързани с принципите на партизанската война, а също така с инициативата, стратегическата отбрана и стратегическото нападение и т.н.За Мао Цзедун инициативата е неотделима от свободата на действието. Този, който предприема една инициатива той именно диктува развитието на събитията.Това важи за всяко обществено действие, но особено е важно за партизанската война. Това е така, защото в повечето случаи партизанските отряди действат в особено тежка обстановка, с трудна комуникация помежду си, с недостиг на храна и оръжие и т.н. Но наличието на инициатива им отваря пътя за повече маневреност, за компенсиране на някои от ограничаващите ги обстоятелства. ( Мао Цзедун, цит. пр. т. 2, с. 140-141)

Сам формирал се на вълната на “Движението от 4 май” Мао Цзедун след Сун Ятсен дава една от най-верните оценки на характера и ролята на това движение в новата история на Китай. За Мао това движение бележи нов етап в антиимпериалистическата и антифеодалната буржоазнодемократическа революция в Китай. Такива етапи според него са Опиумните войни, войната на тайпините, китайско-японската война от 1894-1895г., реформите от 1898 г., т.ар. боксьорско движение, революцията от 1911 г., самото “Движение 4 май”,ь северният поход, революционната аграрна война и протичащата през 30-те години война против япоските завоеватели. Всички тези етапи нояст в една или друга степен елементи от буржоазнодемократическата революция. Нейната цел е създаване на демократически строй, непознат до това време в Китай. Водеща в революцията от 1911 г., и в “Движението от 4 май” е интелигенцията, чието национално демократическо съзнание се било пробудило най-рано. Но характера на всеки етап от тази революция и нейният успех зависят , по думите на Мао, от това дали интелигенцията осъществява съюз с работническите и селски маси и в каква степен.

Може би най-систематизирания анализ анализ и възгледи на Мао Цзедун за китайската революция намираме в написаната от него през 1939 г. брошура “Китайската революция и комунистическата партия”. Като прави геополитически и исторически анализ на Китай, на историята на неговия народ и дълбока жилава традиция Мао Цзедун стига до очертаване на ситуацията на съвременния му Китай според него съдържа всички предпоставки за успешната новодемократическа революция, която да открие пътя на Китай към социализма. Само разбирайки храктера на китайското общество като полуфеодално, колониално и полуколониално общество, пише Мао, ние можем да разберемпротив кого енасочена китайската революцияи пътищата за нейното по-нататъшно развитие. В този смисъл, двете главни задачи на китайската революция, според Мяао Цзедун, са да се свали гнета както на местнвите феодали, така и на чуждите империалисти. Тези главни задачи на революцията са взаимосвързани. ( Мао Цзедун, избр. Пр. т. 3, с. 156-158).

За да посочи движещите сили на китайската революция Мао Цзедун прави политически анализ на класовата структура на китайското общество като последователно анализира класата на помешциците, на буржоазитята, на дребната буржоазия и селячеството, на пролетариата.

Особеностите на китайското общество, на характера на движещите сили определят и специфичния характер на неговата революция, която по думите на Мао Цзедун е своеобразна “буржоазно-демократическа революция от нов тип”(Мао Цзедун, цит. пр. т. 3, с. 173)Когато разглежда перспективите на китайската революция Мао Цзедун смята, че от една страна тя ще открие път за развитие на капиталистически елементи на производството, а от друга, на социалистически и в този смисъл, нейната задача е двуединна.”(Мао Цзедун, цит. пр. т. 3, с. 179)

Много важно място във философско-политическите и политическите произведения на Мао Цзедун, показващи високата степен на усвояване на методологията на марксистката философия и нейното прилагане към специфичните условия на Китай в онази епоха, заемат неговите издледвания на партийното строителство, на идейните основи на политиката на комунистическата партия, на нейната организация, и нейната историческа роля. В брошурата “Мястото на Комунистическата партия на Китай в националната война” Мао Цзедун отделя внимание на редица въпроси на партийната организация, политика, идеология, цели и средства на борбата, но определено на преден план изпъкват въпросите на отношението между патриотизма и интернационализма, единния фронт на всички антиимпериалистически и антифеодални сили, борбата на два фронта и т.н. (Мао Цзедун, цит. пр. т. 2, с. 341-401) Именно тук той ще подчертае, че истинският патриотизъм не противоречи на интернационализма и че интернационализма съвсем не означава отказ от патриотизма, от любовта към родината и отстояване на националните интереси.При това този патриотизъм няма нищо общо с японския милитаризъм и германския нацизъм в онази епоха. Мао Цзедун изтъква важността на подготовката на партийните кадри, на повишаване на тяхното образование и умения. В поздравлението към годишнината на вестник “Джунго Гунжен” (Китайски работник), той пише, че “От средите на работниците трябва да подготвим многочислени ръководни кадри, които трябва да притежават знания и умения, не да гонят славата, а да вършат работа. Без многочислени кадри, притежаващи такива качества, работническата класа не може да постигне освобождение”. ( Мао Цзедун, цит. пр. т. 3, с. 316)

Мао Цзедун поставя много въпроси на конкретното обучение на партийните кадри върху основата на философската методология на материалистическата диалектика в редица свои прпоизведения, но особено в това отношение се открояват неговите статии и брошури “За правилния подход в работата на партията”(1.02.1942); “Против шаблонните схеми в партията” (8.02.1942), и “Нашето обучение и текущия момент” (12.04.1944), в които той подлага на критика уклоните в субективизъм и сектантство, в шаблонни и едностранчивост като подчертава необходимостта от дълбоко познанание на историята и културата на китайския народ и човешката история и следването на един обективен конкретно-исторически подход при анализа на всяка ситуация, на всяко събитие. (Мао Цзедун, цит. пр. т. 4, с. 57, 89, 297)

През целия си активен живот след възприемане на принципите на материалистическата диалектика и марксистката доктрина за класите и класовата борба, за социалната революция и за факторите на развитието на обществото и бъдещето социалистическо и комунистическо обществоМао Цзедун непрекъснато пише по тези въпроси, пропагандирайки тези принципи и заедно с това развивайки ги и обогатявайки ги върху основата на специфичната историческа и културна традиция и социалната ситуация в Китай. Така още през 1926 г. той публикува първата си статия “За класите на китайското общество”, в която прави анализ на очерталите се основни социални групи-класи на китайското общество, техните интереси и отношение към социалната промяна. С особена стойност се отличава неговата брошура “За новата демокрация (януари 1940 г.), в която поставя въпроса както за характера на китайската революция, така и за формата на обществения строй, към който се стреми Китайската комунистическа партия, отчитайки спецификата на китайското общество, негоната история икултура, неговите реални възможности и очаквания. Мао Цзедун пише: “ Ясно е, че доколко съвременното китайско общество се явява по своя характер колониално, полуколониално и полуфеодално,, китайската революция трябва да се дели на две фази. Първата фаза – това е превръщането на колониалното, полуколониалното и полуфеодалното общество в общество независимо, демократично; втората фаза – по-нататъшното развитие на революцията, построяване на социалистическо общество.”(Мао Цзедун, цит. пр. т. 3, с. 206-207)Целта на китайската революция е да открие път за създаване на република на “новата демокрация”. “Така република на новата демокрация се отричава, от една страна, от булжоазните републики от стария, европейски-американски тип, републики на буржоазната дикттура...От друга страна, републиката на новата демокрация се отличава и от социалистическата република на СССР, република на диктатурата на пролетариата...Обаче тази форма засега, все още, на определен исторически отрязък от времето не може да бъде приложена в революциите в колониалните и полуколониалните страни. Затова за определен исторически отрязък от време в хода на революциите във всички колониални и полуколониални страни в качеството на форма на държавното устройство може да бъде приета само третата форма: това, което ние наричаме република на новата демокрация. Тази форма е присъща за определен исторически период и, слодователно е преходна; обаче тя се явява форма необходима и задължителна...”(Мао Цзедун, цит. пр. т. 3, с. 219) Тази форма на новата демокрация ще се нарича “република на диктатурата на съюза на няколко революционни класи.”(Мао Цзедун, цит. пр. т. 3, с. 220). Впоследствие в Конституцията на КНР тази форма ще бъде наречена република на “диктатура на народа”. Организацията на властта на този обществен строй - “диктатура на съюза на всички революционни класи” ще бъде “демократически централизъм”.(Мао Цзедун, цит. пр. т. 3, с. 223)Особено интересно е, че когато говори за икономиката на “новата демокрация” в духа на идеите на Сун Ятсен Мао отбелязва ,че наличието на държавна собственост върху основните производствени мощности съвсем не означава, че ще бъде премахната частната собственост върху земята, услугите, дребни и средни форми на производство и т.н., че широко ще се развиват също и други форми на собственост като кооперативната, общинската и т.н. (Дори само тези мисли и визии на Мао за бъдещите революции и преходните форми на обществено устройство в Китай и в още по-изостанали поликолониални и колониални страни говорят колко далече след К.Маркс и В. Ленин той виждаше и прилагаше основните принципи на философията на марксизма и неговата философско-политическа доктрина за социализма. В същото време, изпреварвайки следващия анализ на акцентиране на ляво сектантския подход в началните години на социалистическото преустройство на Китай може само да се съжалява, че той не остана верен на този обективен творчески подход. Революционната фразеология и идеологизацията създадоха толкова проблеми на киатйски народ, а по същество погубиха социализма в Съветския съюз и Източна Европа.)

Важно място в системата на тази “нова демокрация” ще заема “културата на новата демокрация”, която като част от “световната пролетарска социалистическа куртура” ще носи в себе си и соцалистически елементи. Тази култура е национална, но влизайки във взаимоотношения с другите нови култури тя се обогатява и развива. Мао Цзедун епротив механистическото заимстване на всичко от другите развити страни. Това се отнася даже до марксизма, върху който се основават принципите на социалната революция и изграждането на новия социалистически строй. “Прилагайки марксизма в Китай, китайските комунисти в еднаква степен трябва напълно и умело да съчетават общите истини на марксизма с конкретната практика на китайската революция – с други думи, да ги съчетават с националните особености на Китай, да ги обличат в определена национална форма, и само тогава от нашата работа ще има полза. Съвсем не следва да прилагаме марксизма субективистки, схематически... Китайската култура трябва да има своя, т.е. национална форма. Национална по форма, новодемократическа по съдържание, - така енашата днешна нова култура.” (66.Мао Цзедун, цит. пр. т. 3, с. 227) Тук Мао Цзедун директно заявава своето съвършено вярно разбиране на въпроса за марксизма и социалзма с китайска специфика.

Основни въпроси на новия обществен строй Мао Цзедун поставя в своята знаменита брошура “Зо коалиционното правителство” ( 24 април 1945 г.)” Той подчертава, че за да се създаде коалиционно правителство и да се избере Национално събрание трябва да има единство в борбата против японските окупатори между различните политически групи в Китай. За съжаление обаче в годините на борбата срещу апонските окупатори се очертават две линии – “линията на гоминдановското правителство на потискане на народа и пасивно водене на войната и линия на пробуждане и сплотяване на китайския народ за водене на народната война...” Тези две линии са се “проявили в Китай отдавна и твърде отчетливо. В това е ключът към всички проблеми на Китай.”(67-Мао Цзедун, цит. пр. т. 4, с. 466).

Анализирайки международната и националната ситуация Мао Цзедун стига до извода, че тогава (април 1945г.) пред Китай се откриват две възможности, две перспективи. Първата, на продължаване на агонията на китайското общесктво, разкъсване от различните политически сили и продължителна гражданска война. Това е опасната перспектива. “Обаче, от друга страна, именно обстановката в цяло и анализа на всички изложени по-горе страни на международното и вътрешното положение вселяват в нас още голяма увереност, още голяма решимост да се борим за втората възможност, втората перспектива – да преодолеем всички трудности, да сплотим целия народ, да опразним режима на фашистката диктатура на гоминдана, да проведем демократическите преобразувания, да укрепим и да умножим силите на борбата против японските агресори и да построим невазивисм, свободен, демократичен, единен, богат и могъщ нов Китай. “(Мао Цзедун, цит. пр. т. 4, с. 497-498).”Само чрез демокрация може да се стигне до социализъм – такова е незаменимото положение на марксизма. В Китай периодът на борбата за демокрация ще бъде още продължителен. Да се опитаме да построим социализма на развалините на колониалния, полуколониалния и полуфеодалния порядък, без единна новодемократична държава, без развитие на новодемократическото държавно стопанство, без развитие на мастнокапиталистическото и кооперативно стапонство, без развитие на националната, научна, масова култура, т.е., новодемократическа култура, без разкрепостяване и развитие на инициативата на стотици милиони хора – с една дума, без довеждане до край на булжоазната по своя характер демократическка революция, дечократическа революция от друг тип, лъководена от комунистическата партия , - би било съвършенна утопия.” (Мао Цзедун, цит. пр. т. 4, с. 508- 509)

Приведените стратегически цели на КПК в годините непосредствено преди победата на социалистическата революция и полагане началото на Пътя на нов социлистически Китай са не само илюстрация на гениалното прилагане на принципите на марксизма към дълбоко специфичната и като епоха и като реалност действителност на Китай от Мао Цзедун, но в известен смисъл и своеобразен завет към следващите поколения ръководители на тази партия .

И можем определено да кажем, без каквото и да е преувеличение, че от фалангата ръководители на КПК, които вървяха редом с Мао Цзедун в годините на революционната борба и в първите десетилетия на социалистическото преустройство на Китай, белязани и от катаклизмите ,в не малка степен и по вина на самия Мао Цзедун, най-дълбоко разбра този завет и най- последователно и решинелно го разви в новите исторически условия Дън Сяопин.

След първото поколение ръководители на КПК, сред което се открояват наред Мао Цзедун Джоу Енлай и Лю Шаоци следва второто поколение, което работи заедно с първото, но не само пренася щафетата след тяхната кончина, но и бележи нов епап в историята на тази велика страна. И като потвърждение на “неведомите пътища” на историята сред това второ поколение се откроява великата фигура на “малкия” (“сяопин” –кит.) - Дън Сяопин. Десетки са книгите истотици статиите, посветени на този исторически деятел, който успя да посочи пътя и да мотивира волята и енергията на огромния народ на голямата страна за разкрепостяване и подем. Затова тук няма да разказваме неговия собствен път в първите десетилетия на революционната борба на китайския народ и след раждането на КНР в десетилетията на търсене на верния път на социалистическото преустройство на огромната страна, а само ще се спрем на онези негови мисли и съображения, които бележат новите големи крачки на освобождаването на политиката на КПК от догмите на предишната епоха и пробудиха волята и инициативата на стотиците милиони китайци за несравнимия подем. Без да е философ и без да е написал нито едно философско произведение в своята мащабност на мисленето и умение да изведе от синтеза на принципите и основните положения на марксизма и есенцията на хилядолетната китайска култура онези най-силно работещи изводи Дън Сяопин се издига до ранга на най-великите мъдреци на Китай. В това отношение може би най-точно е посочил това китайският философ Шен Сянпин в статията си “Светогледният универсум на Дън Сяопин” ( Шэнь Сянпин, Мировозренческий универсум Дэн Сяопина, Свободная мысль №4, 2017, с. 41-64)

През декември 1978 г. на 3-иия пленум на ЦК на КПК , 1 сесия, Дън Сяопин и Чен Юн отбелязват, че освобождаването на идеологията от сковващите я мрежи - е един от най-важните политически въпроси. “Ако не завършим със закостенението на мислитке, не разкрепостим в значителна степен съзнанието на кадровите работници и народните маси ,то никак няма да ни се удаде да осъществим модернизацията в четирите области.” “Демокрацията е важна предпоставка в разкрепостяването на съзнанието.”-подчертал Дън Сяопин. Необходимо е систематически да се води демократическото строителство. Без реформи делото на “четирите модернизации” би било загубено.”Икономическата политика – казал Дън Сяопин – трябва да разрешава на тази част от районите и предприятията, на тази част от работниците и селяните, които постигат големи успехи в резултат от усърден труд ,да увеличават доходите и да повишават своето жизнено равнищепреди другите.”Речта на Дън Сяопин станала ключов доклад на 3-иия пленум на ЦК на КПК , 11-та сесия.( Дэн Сяопин – Биографическая хроника, в China Internet Information Centre , http;//service.china.org.cn// link/ wcm/Show_Text_r?info_id-126594@p_qry- p. 12 )

През юни 1981 г. на 6-тия пленум на ЦК на КПК , 11-та сесия било прието, след дълги съгласувания, повече от година между различните партии и институти на КНР “Решение по някои въпроси на историята на КПК от времето на образуването на КНР”, в което била дадена крайно отрицателна оценка на “културната революция”, всестранна оценка на историческата роля на Мао Цзедун и издигнато положението за необходимостта от изучаване и развитие на идеите на Мао Цзедун. И при изработването на тези решения, оценки и изводи решаваща се оказва позицията на Дън Сяопин ,неговия огромен опит, мъдрост и умение да предлага и прилага в практиката онези решения, които са най-силно свързани с реиалностите, потребностите и възможностите на развитието на китайското общество в съответствие с целите и идеалите на социализма.

Не случайно, чувствайки се отговорен за неудачите на социалистическото строителство до 1976 г. Дън Сяопин не иска да му се пишат официални биографии. Не случайно е също така, че именно той , който преживява такива изпитания в годините на “културната революция” от възвденияа в идол култ към Мао Цзедун не се отказва от неговите идеи, поставя през 1981 г. въпроса за оценка на личността и делото му и постига такава максимално разумна и балансирана оценка.

За 15-те години на реформи след 1978 г. до 1992 г., когато се оттегля от активна политическа дейност без да е поел всички ръководни постове в КНР и КПК, а бидейки само председател на Централния военен съвет (ЦВС) Дън Сяопин е фактическия лидер на Китай, човекът, който в най-висока степен задава тон в приемането на едно или друго политическо решение, изработването на една или друга политическа стратегия, отстояването на една или друга позиция в международните отношения. Това се признава не само от третото поколение ръководители на КПК и КНР – Цзян Цзъмин, но и от четвъртото – Ху Цзинтао и от петото – Си Цзинпин. Даже в сама конституция на КНР от 1982 г. с допълненията от 1984 г. е записано, че “четирите принципа”, от които се ръководи КПК са строителствто на социализма с китайска специфика, ръководната роля на комунистическата партия, демократическата диктатура на народа и учението на марксизма-ленинизма, теорията на Мао Цзедун и идеите на Дън Сяопин.

Дън Сяопин има в най-голяма степен заслуга за “успокояване” на огромната страна след тежките години на смут от “културната революция” и приключване на дейността на “бандата на четиримата” с техните левосектански напъни. В многобройни интервюта, доклади и изказвания на партийни и стопански форуми , пред журналисти или по повод на посрещане на някой чуждестранен ръководител Дън Сяопин отстоява основиите принципи на китайската революция и строителството на социализма с китайска специфика, намира формата на рационален баланс между традиция и съвременност, между общите принципи на теорията на марксизма и конкретните решения на практиката, като заедно с това е безкомпромисен против различните отрицателни явления като корупцията, формвализма в работата, “левите” и “десни уклони”, “субективизма”, “буржоазния либерализъм” и хегемонизма в системата на международните отношения. Именно той бе ръководителят на КНР, който открито призна “недостатъчността”, неразвитостта на социализма в Китай и издигна стратегията за учетворяване на БВП на КНР за двете десетилетия до края на ХХ в. ии зграждането на “общество на малкото блъгосъстояние” до средата на ХХІ в. по пътя на реформите, модернизацията и откритостта. (Вж. Дэн Сяопин, Октовные вопросы современного Китая, Москва, Издательство политической литературы, 1988, с- 76, 83, 128, 149, 201, 206, 210, 223)

Особено място в идеите на Дън Сяопин заема неговата теория за “строителството на социализма с китайска специфика”. Този въпрос той ще повдигне още през 1878 г., като впоследствие ще му отделя все по-голямо внимание като го задълбочава и развива. В беседата с японска делегация от 30 юви 1984 г. той подчертава, че само чрез твърдото придържане “към марксизма, марксисткия диалектически и исторически материализъм ,с други думи, към реалистическия подход, за който ератувал Мао Цзедун” Китай може да построи социализма съобразно своите специфични условия. Дащото само след като “китайския народ е възприел марксизма и твърдо е встъпил върху пътя, водещ до новата демокрация към социализма, китайската революция се е увенчала с победа.”(Дэн Сяопин, Основные вопросы современного Китая, , с. 67) По-нататък той продължава, подчелтавайки колко е важно било да се съединява марксистката методология с реалностите на Китай както за неговото обединение, така и за неговото развитие по пътя на социализма.. “Китай до днес би останал раздробен и до днес не би бил независим и единен, ако ние не бяхме марксисти, ако ние не вървяхме по свой път, не съединявахме марксизма с реалната действителност на Китай.”Но твърдото придържане към марксизма и следването на социалистическия път изисква щото марксизмът “да се съчетава с реиалните условия на Китай, а социализмът – да съответства на китайската реалност и китайската специфика. “ ( Дэн Сяопин, цит. пр. с. 68)

Като подчертава, че “социалидмът е призван да свърши с бедността” ,за да реализира стратегията на четирите модернизации и да изгради средно развито общество в Китай Дън Сяопин посочна, че идеологическата линия приета на 11-та сесия на 3-иия пленум на ЦК на КПК се състои в това “ да се придържа твърдо към принципа на съединяването на марксизма с китайската действителност, принципа на реалистическия подход, съединяването на теорията с практиката и отчитането във всичко на реалното положение на нещата, т.е. твърдо да се придържаме към основните идеи на другаря Мао Цзедун. “(Дэн Сяопин, цит. пр. с. 69-71)В друга беседа с президента на Малдивската република Дън Сяопин отново се връща към тази мисъл. “Победата на китайската революция е завоювана в резултат от съединяването от другаря Мао Цзедун на марксизма-ленинизма с реалната действителност на Китай, благодарение на това, че ние вървяхме по свой собствен път. Сега, когато Китай строи също е необходимо да съединява марксизма-ленинизма с китайската действителност и да върви по свой собствен път.” ( Дэн Сяопин, цит. пр. с. 105)

Дън Сяопин ще се връща постоянно към своята теория за “социализма с китайска специфика”, допълвайки и обогатянайки я с нови моменти. Така в една от последните си работи “Социализъм с китайска специфика” той обосновава, за разлика от примитивните критики на икономическите реформи в Китай, които за съжаление се отправяха даже от страна на съветските “перестройчици” ,според които планирането е присъщо само на социализма, а пазара на капитализма, той отговаря, че “Коренната разлика между социализма и капитализма не се състои в това кое преобладава планирането или пазара. Плановата икономика не е равнозначна на социализъм – при капитализма също има планиране. По същият начин пазарната икономика не е равнозначна на капитализъм – при социализма също има пазар. Както планът, така и пазарът, са само икономически лостове. Същността на социализма се състои в освобождаването и развитието на производителните сили, в ликвидирането на експлоатацията и порялизацията на обществото в името на грядущето всеобщо благоденствие. Това е, което трябва да обясним на хората. “( Дън Сяопин, Социализъм с китайска специфика, , в “Китайският социализъм”, София, 2002, с. 22)

Ако трябва да обощим критиките към икономическите реформи в Китай, тасочени към лостовете за динамизиране на социализма с китайска специфика, чияго цел беше да се създадат условия за високо благоденствие и ку преодолоее бедността ,станала синоним на държавния социализъм, е че тези критики не правеха разлика между икономически лостове и икономическа и социална политика, т.е. системата на отношения на собственост, на разпределение и обмен, на организация и управление и т.н. При това Дън Сяопин си дава сметка, че при динамизиране на обществотонеизбежно едни райони ще се развият по-бързо от други, че едни групи население ще забогатеят по-бързо , но при последователното провеждане на социалистическата политика на разпределение и обмен това не е опасно ине заплашва обществото с крайна поляризация ,както е при капитализма. “Избрали сме социалистическия път, за да можем постепенно да осигурим всеобщо благоденствие. Концепцията ни за всеобщо благоденствие предполага, че едни райони, в които са налице необходимите условия, ще се развият по-бързо, други – по-бавно.С времето районите, които са отишли по-напред, постепенно ще приведат в движение и изостаналите. Така в края на краищата всички ще состигнат до желаното равнище. Ако обаче богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни, ще настъпи поляризация на обществото. А социализмът може и трябва да я избегне. Един от начините за решаване на проблема е по-напредналите и по-богати райони да плащат по-големи данъци и отчисления от печалбта в полза на развитието на по-бедните. Разбира се, и тук не бима да прибързваме. В момента не бива да накърпняваме жизнеспособоността на развитите райони, не бива да поощряваме тенденцията към “общия казан”. Кога и как да се постави този въпрос, по какъв начин да се реши, ще ни подскаже времето.”( Дън Сяопин, Социализъм с китайска специфика, с. 23) И той отново напомня за прословутия реалистичен подход. “Изобщо, в процеса на нашето икономическо развитие трябва да се стремим на всеки няколко години да изкачваме ново стъпало. Разбира се, не като поощряваме нереално високите темпове, а като действаме делово, като следим за ефективността, като се стремим към устойчиво и хармонично развитие.”(Дън Сяопин, Социализъм с китайска специфика, с. 25)

Бидейки и оставайки до края на живота си убеден патриот Дън Сяопин в същото време разбира, че успехът на Китай в социалистическия възход е възможен само чрезд откритост, чрез включване на системата на човечеството. Така той на практика, чрез идеите си за откритост, за създаване на особени икономически зони и градове с особен статут, като важно условие за постигане на конкурентоспособност, получаване на инвестиции и интегриране в световната икономическа система насочва Китай към великата цел на марксистката философия “обобщественото човечество”.

И напълно в съответствие с духа на тази философия, че за да води обществото авангардът сам трябва непрекъснато да се учи Дън Сяопин не веднъж подчертава, че икономическите реформи не могат да се провеждат ефективно, ако не са съпроводени с реформи на политическата система и структура. Към този въпрос той се обръща в много от своите доклади и изказвания на партийни конгреси и съвещания. За него е ясно, че главните опасности са както в идеологическите уклони на “ляво” и “дясно”, в опитите да се даде път на “буржоазната либерализация”, в субективизма и формализма на партийната политика, така и корупцията, откъсването от реалностите, високомерието на партийните началници, бюлокрацията. Началото и ходът на икономическите реформи са съпроводени с натиск и от “ляво”, от позициите на догматичния държавен социализъм, които намериха простор в годините на “културната революция”, и от “дясно”, за пълна либерализация на пазара, на партийната политика в областта на културата и медиите. Без знаниие и разбиране на реалностите и формиране на висока партийна дисцеплина и високо правово съзнание за отговорностите, които носят комунистите не може да се спечелят масите за реформите, за провеждане на партийната политика.

Особено важен момент на реформата на политическата структура Дън Сяопин счита разграничаване на правомощията между партийните и правителствените структури, прекратяване на дублиранията на стопанските и други отдели в партийните комитети със съответните стопански отдели и институции. “Въпросът за разграничаване на функциите между партийните и правителствените органи беше издигнат от нас на 11 сесия на 3-ия пленум на ЦК на партията. Ние отстояваме ръководството от страна на партията, но въпросът е в това, умело да се осъществува това ръководство. Да се учи на умението да ръководи и да не се намесва излишно трябва да започнем от ЦК на партията. Такава постановка на въпроса никак не намалява партийното ръководство. Напротив, излишното вмешателствоможе да отслаби ръководствотоот страна на партията, в това есъщността на въпроса. Преустройството на политическата структура, на която аз обърнах внимание на другарите в неотдавнашната беседа с тях за стопанската лабота, също включва този въпрос. Разбира се, покрай този въпрос стоят въпросите за претовареността на апарата, за раздутите щатове, за протакането и т.н. За да заангажират с нещо многочислените щатове, при много учреждения се създават разни комисии, които отнемат техните права. Ние сме за това, да се отпускат права, а не отнемат права.”(Дэн Сяопин, Основные вопросы современного Китая, , с. 180) Този въпрос Дън Сяопин ще постави отново след време, убеден, че ако не се направи необходимата реформа на политическата структура и не се разграничат пълномощията, правата и отговорностите на партийните и стопанските ръководства ще се затормозява развиитето на реформата, вяма да се модернизират производителните сили на страната, няма да се реализират стратегическите цели за осигуряване на по-високо благоденствие за всички.”Целта на преустройството на политическата структура , говорейки най-общо, -казва в беседата Сън Сяопин – се състои в преодоляване на бюрократизма, разгръщане активността на масите и низовите организаци. Посредством тази реформа трябва да бъдат разрешени такива нъпроси ,като разграничението на това, което трябва да решават съгласно закона и кое са в правото си да решават отговорните лица, разграничение на функциите на партийните и правителствените органи. Принципът на ръководната роля на партията е непоколебим, но в дневния ред трябва да се постави въпроса за това как партията осъществува ръководството..”(Дэн Сяопин, Асновны евопросы современного Китая, с. 181)

Определено голяма е заслугата на Дън Сяопин за вниманието, което той отделя за развитието на науката и техниката на Китай, за използване на чуждестранния опит, за развиитето на духовната култура на огромната страна като важно условие за успеха на материалната цивилизация. И в това отношение той отново следва духа на марксизма и реалиите на епохата на разгръщащата се научно-технологична и произвидствена революция. “Бързото развитие на икономиката трябва да се осъществява за сметка на науката, техниката и образованието. Говорили сме неведнаж, че науката и техниката са производителна сила от първостепенна важност. Вижте с какви бързи темпове се развиват световната наука и техника през последните 10-20 години! Пробивите н областта на голямата наука и техника ускориха развитието на цели групи производства. Нима самите ние щяхме да се радваме на постигнатия през последните години напредък без науката и техниката. Тя е еиднствената опора на нашите надежди. През последните малко повече от десет години нашата наука и техника отидоха доста напред. Желателно е през 90-те години напредъкът да е още по-бърз. Всеки отрасъл да има ясна стратегически цел, която непременно да постигне. В областта на голямата наука и техника Китай трябва да има свое собствен място в света.”(Дън Сяопин, Социализъм с китайска специфика, в “Китайският социализъм”, с. 28) Развивайки собствената наука и и излизайки на челно място в света Китай заедно с това трябва, по думите на Дън Сяопин, да използва максимално интелектуалните ресурси на света за своя подем. “Трябва да използваме интелктуалните ресурси на чуждите държави, да каним чужденци за участие в строителството на най-важните обекти, в работата на различните участъци, напремир в областта на просвещението и техническата реконструкция.Важността на този въпрос ние недооценявахме, а затова и не проявявахме голяма решителност. Не трябва да се боим от разходите. Нека чужденците да идват както на продължителни, така и за кратки срокове или специално за разработка на кякоя специална тема. Канете ги, за да помагат в разрешаването на някакви проблеми. На нас не ни стига ни опита, ни знанията, необходими за осъществяване на модернизацията, и на нас ни е необходима тяхната помощ. След идването на чужденците трябва да следим за това, че добре да им изявим тяхната роля. По-рано ние устройвахме за тях множество банкети, занимавахме се с церемонии, а за съвети и помощ в работата се обръщахме рядко. Между другото те искат да ни помагат в работата.”(Дэн Сяопин, Основные вопросы современного Китая, , с. 29) Помня с какъв интерес всяка вечер , при моята първа специализация в Китай през ноечмри/декмеври 1990 г. дилекторите на Института по икономика и на Института за Източна Европа при Академията на науките на Китай, седяха при мен в хотела и ме разпитваха за моите впечатления от срещите и разговорите ми през деня в научни институти, големи и малки предприятия, работнически колективи икомуни и внимателно записваха всичко. Особено настойчиво те ме питаха какво ще им препоръчам, за да стане по-ефективна организацията и управлението на дадено производство и дейност.

На Дън Сяопин ръководството на КНР дължи принципната постановка, че не може да се развива материалната култура на социализма, не могат да се развиват неговите производителни сили като главно условие за постигане на благоденствие, ако не се развива духовната култура, ако не се гради духовната цивилизация на социалистически Китай. За да се възпитават масите в идеалите на хуманизма, на патриотизма и интернационализма е необходимо всекидневно в своята дейност комунистическата партия да дава пример .(Дэн Сяопин, Основные вопросы современного Китая, с. 20). На него принадлежи и станалата афористична мисъл “Учението –това е основа за движение напред”.

Дън Сяопин е ръководителят на Китай, който въведе в стратегията на мирното обединение на Китай с принадлежащите преди това столетия на други държави Сянган (Хонгконг) и Аомен (Макао), а също овладения през 1949 г. от войските на Гоминдана Кайван, вече половин век развиващ се самостоятелно, под формулата “Една държава – два строя”. Присъединяването на Сянган и Аомен вече е факт, реализиран наскоро след смъртта на Дън Сяопин. Общественият строй , по думите на самия Дън Сяопин, там ще се съхрани още петдесете години. Остявя обединението на КНР с Тайван. Това стана един от невралгичните пунктове на геополитиката на КНР през последните десетилеитя. Може да се очаква ,че САЩ ще правят всичко, за да задържат процеса на обединението водени от своите интереси да доминират в Индо-Тихоокеанския регион. КНР следва принципа, издигнат от Дън Сяопин - равнопоставеност, с единна външна политика, единна отбранапредставителност във върховните органи на страната и т.н ( Дэн Сяопин, Основные вопросы современного Китая, с. 25, 61, 74, 80, 118)

На Дън Сяопин дължат следващите поколения ръководители на Китай и принципите не само за откритостта, но и интегрирането на Китай в системата на световната цивилизация. Неговите 24 йероглифи са заветът към тях. Но времената се менят. Дал тласъка на социалистически Китай към модернизация ,откритост и възход Дън Сяопин постепенно от реална личност се превръща в легенда по подобие на онези правители от древната история на Китай ( Джунго – Поднебесната) – Яо, Шун, Цин Шихуан, успял да постави ново начало в движението по “Пътя” на съвременната китайска цивилизация...

През 1992 г. КПК изработва Програма за провеждане на пълномащабна пазарна икономика. Пуснатият в края на 1978 г. мощен влак на китайската икономика вече е набрал достатъчно висока скорост и мощно започва да овладява световните пазари. Политическата идеология, привеждаща принципите и духа на марксистката диалектикo и историко материалистическа философия и марксистката философско-политическа доктрина за социализма се разгръща в нови идеи и синтези с културата и практиката на реалния живот на китайското общество.

Но отегляйки се от активна дейност през същата 1992 т. Дън Сяопин успява в условията на остри дискусии и противостоене да наложи правно-демократично сменяне на ръководството на КПК и на КНР. В това отношение проведеният през 2002 г. ХVІ конгрес на КПК, на който се прави равносметка на изминалите десет години под ръководството на Цзян Цзъмин –представителят на третото поколение ръководители на КПК, но и се предава щафетата на четвъртото в лицето на Ху Цзинтао е категорично потвърждение за разбирането на високите отговорности, които Китайската комунистическа партия и КНР поемат не само пред китайския народ, но и пред човечеството, отстоявайки принципите и духа на марксизма и социализма.

В съответствие с този висок дух и работещи принципи Цзян Цзъмин предава на новия ръководител идеята за “тройното представителство”, което се записва в Устава на КПК като продължение на положеното от Мао Цзедун и Дън Сяопин за периода от 1989 до 2002 г. Идеята за “тройното представителство”, изказана от Цзян Цзъмин през 2000 г. в Гуандун представлява разбиране на жизненото единство на водещите производителни сили на Китай, развитие на високите прогресивни образци на китайската култура и коренните интереси на народа. Идеята за “тройното представителство” по оценка на водещи учени на КНР става квинтесенция на колективния разум на партията и решенията на ХVІ конгрес на КПК и е записана също в Устава на партията. С издигането на тази идея става ясно, че КПК без да се отказва от идеите за класовата борба извежда напред като главно противоречие противоречието между ръста на материалните и културни потребности на хората и изостаналостта на общественото производство на Китай.

Идеята за “тройното представителство” е също демонстрация на това как в талвега на политическата инженерия на социалистическото преустройство на Китай в съответствие с духа на марксизма се имплантира и една от големите идеи от великата “Книга на промените” (И Цзин) за “закона на промените”, в който се свързват три сили (три представителства). Това вече не е европейската философска традиция за раздвояването на единството и борбата на противоположностите, достигнала своя връх в Хегеловата диалектическа логика. Но, ако малко поне образованият философски читател, помисли, ще види, че фактически в реалностите при обявеното единство и борба на противоположности винаги има и трето, което именно може да осигури синтеза, единството. .

Идеята за “тройното представителство” не само се обявява за “новата велика инженерия”, но тя акцентира на възможността и хора , които са с добри доходи и бизнесмени да бъдат членове на КПК. При откриването на конгреса Цзян Цзъмин произнася като афоризъм крилатата фраза “Нека в Китай да има повече богати”. Така, от една страна се преодолява не само водещата представа за главното противоречие между класата на буржоазията и работническата класа и селячеството, но и че комунистическата партия е партия на бедните, която не се стреми да направи всички богати, а да “експроприира” богатството на богатите и го разпредели на бедните. Но този процес, както ще видим при анализа на опасностите на новата историческа геостратегия на КНР за постигане на нормално благоденствие за всички свои граждани и за промяна на принципите на системата на международните отношения, поражда и своите негативни ефекти и опасности.

Десетгодишният период, през който Ху Цзинтао ръководи КПК и КНР 2002/2003 – 20012/2013 гг. е време както на продължаващото бурно развитие на китайската икономика и търговска експанзия в глобалното пространство, така и на откроили се противоречия на фона на разгърналата се световна финансово-икономическа криза 2008 г. Неравномерното развитише на регионите усилва дисхармонията в китайското общество, както и в жизненото равнище на населението от източните региони и на тези от центарлинети и западните региони. Това мотивира Ху Цзинтао да издигне идеята за социалистическо хармонично развитие и развитие върху основата на науката. Тези идеи стимулират както учените, така и представителите на бизнеса и поставят нови високи изисквания пред партийните и стопански ръководители. Направени са важни стъпки в усъвършенстване на правната система. Сам Ху Цзинтао издига нов афоризъм на ХVІІ конгрес на КПК в противовес на този на Цзян Цзъмин :”Нека в Китай да има по-малко бедни хора!”Този период в глобален мащаб е характерен и с активизирането и разгръщането на глобалният тероризъм представян най-вече от радикалния ислям. Дестабилизиран е Синцзян- Уйгурския регион. Проявяват се нови вълнения, стимулирани от външни сили, които разглеждат въздигането на Китай в качеството на глобална икономическа сила като заплаха за своите хегемонистки геополитически стратегии.

По такъв начин прилагайки принципите и духа на марксизма и социализма в съответствие с реалностите, културните традиции и спецификата на Китай ръководството на КПК и на КНР постига впечатляващи резултати, но се изправя и пред нови предизвикателства и заплахи в началото на второто десетилетие на ХХІ век. Всички тези проблеми пред теорията и политическата идеология са поставени открито на ХVІІІ конгрес на КПК и в периодът след 2012/ 2013г. когато начело на КПК и на КНР застана Си Цзинпин. Това е време на привеждане в ред и преустройване на мощната система на китайската икономика, на политическите и държавните институции и духовна култура, за да бъдат те в състояние не само да отговорят на тези предизвикателства и отговорности, но и да положат фундамента на новата геостратетия на Китай “Един Път- Един Пояс”.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели