/Поглед.инфо/ Политическият акт с увеличаването на пенсиите е имитация на управление
Интервю на Десислава Пътева с проф. Николай Палашев, ръководител на катедра „Комуникация и информиране” в УНИБИТ
Проф. Палашев, как гледате на медийния скандал, който се разрази заради изказванията на бившия депутат от ГЕРБ Антон Тодоров и на вицепремиера Валери Симеонов в телевизионен ефир? Криворазбрани ли бяха двамата от журналистическата гилдия, както сами твърдят, или поведението им е по-скоро симптом за това, че са се опиянили от властта до такава степен, че се смятат за недосегаеми, че не смятат за нужно да зачитат свободата на словото?
Цялата тази ситуация е нелицеприятна. На публично ниво се оказва, че очакванията и към политиците, и към медиите не се оправдават. В този скандал няма невинен. Разбира се, всеки политик или обществена личност има право на публичен изказ. Това право не бива да се коментира въобще. Това право е част от онова, което ни се иска да имаме, тоест свобода на словото. От друга страна, когато човек заеме дадена позиция, а в конкретния случай става дума за висш държавен чиновник и за народен представител, той трябва да отговори на определени критерии, които се отнасят до неговата обща култура, до неговата комуникационна култура и до неговата политическа култура. И в двата случая моята оценка за нивото на тази култура е под екзистенц-минимума. Не искам да бъда рязък, но не може хора, които са овластени, да смятат, че едва ли не всичко им е бащиния. Тяхното поведение е точно такова.
Медиите очевидно са си повярвали, че са четвъртата власт, но реално не са. Истината е, че тяхната власт се ограничава само до момента, в който те са обективни и защитават обществения интерес. Проблемът е, че те надскачат това. Нямам предвид всички медии, не ги слагам под един знаменател. Говоря за онези, които наричаме водещи национални медии – било то печатни или електронни. Все още упорито съществува мнението, че медиите са средства за масово информиране (СМИ). Работата е там, че те не са просто СМИ, а вече са корпоративни субекти. Като корпоративни субекти, те имат своите политики, своите интереси и ги защитават, при това използвайки едно от най-силните оръжия в днешно време, свързано с информацията – публичността. Ако човек каже за една медия, че тя манипулира общественото мнение през въпросите на водещите, през подредбата на кадрите, през подредбата на новините и т.н., то той ще бъде обявен за недемократ, за нацист, за фашист, за шовинист и каквото друго ви дойде наум. Ако каже истината, че в голяма степен медиите са избягали от функциите си на обществен коректив, това означава те да изгубят доверието на публиките, а тогава с тях е свършено.
Вероятно зад този скандал стои определена цел. Упоритостта, с която водещият задаваше въпроси, които очевидно не отговаряха съвсем на истината, на фактите, начинът, по който задаваше тези въпроси, предизвиквайки и двамата, говори за това, че по-скоро се търси не внимание към отговорите, а внимание към въпросите. И тук е манипулацията. Ако аз задам въпрос: „Вие крали ли сте някога?”, публиката няма да чуе отговора: „Не, не съм”, a ще чуе въпроса. Рефлексията вече е: „Той каза, че не е, ама май e”.
Очевидно е, че целта е политическа, но не бих се впускал в анализи. Нашите политици – и управляващи, и опозиция, твърдят, че има устойчивост на управлението, че всичко е наред, но мисля, че това не е така. На политическото поле има нестабилност, която се изразява в липсата на идеи, в липсата на отговори на важни въпроси. Впрочем единият от участниците в предаването на няколко пъти прекъсна водещия и го попита: „Защо не ме питате за това, че са увеличени пенсиите?”. Водещият игнорира този въпрос. Ако беше обективен журналист, той щеше да каже: „Да, добре, питам Ви. Увеличихте ли ги?”. Политикът щеше да каже: „Да, увеличихме”. И после журналистът да пита: „Добре, увеличихте. И с това как се подобри животът на пенсионерите? Бяха под дъното, а сега се издигнаха до дъното ли?”. Това увеличение е формално, най-много бабата или дядото да си купят 2 или 3 кисели млека повече. Качеството им на живот е ужасяващо.
Вероятно има и момент на персонална атака към Тодоров и Симеонов, това не може да се подмине. Но, ако забелязахте, двамата участници се държаха агресивно по отношение на изпълнението на задачи или защитата на тези. Това е защитна реакция. Обаче тази защитна реакция прикрива неспособност да се управлява добре. Не се управлява добре. Това е истината. И те хем искат да се защитят персонално, хем искат да избягат от истинските въпроси, отправени към тях, като този по какъв начин се е подобрил животът на пенсионерите. Животът на пенсионерите не се е подобрил. И тогава излиза, че техният политически акт с увеличаването на пенсиите е имитация на управление, имитация на грижа за хората.
Единият е поканен като вицепремиер, а другият – като народен представител. Те не са поканени като личности, за да приемат персонално атаката. И тук действията на вицепремиера, използването на институционалния авторитет на пресцентъра на Министерския съвет, за да постигне лично удовлетворение, е политическа грешка. Няма как, когато тръгнеш да защитаваш нещо лично, да използваш институцията. Иначе излиза, че държавата е на вицепремиера. Не, не е негова. На него му се плаща заплата, за да свърши нещо. Той е наемник, нищо повече. Впрочем народният представител също е наемник. И докато тази логика не се разбере, ние винаги ще стигаме до такива нелицеприятни ситуации.
Напоследък ГЕРБ свикнаха да си измиват ръцете като отритват от партията провинилите се депутати, които петнят името на партията и погазват европейските ценности. Как въобще се стига до това един върл критик на ГЕРБ да се влее в редиците на партията? Считате ли, че ГЕРБ направиха грешка с Антон Тодоров, и пожелаха да се отърват от него, защото е неконтролируем и им донесе негативи?
Не съм в кухнята нито на ГЕРБ, нито на която и да било друга партия. Не мога да вляза в главите на ръководителите на партиите, за да знам какво и как са мислили. Това, което мога да кажа със сигурност е, че кадровите политики са функция на идеите, на тезите, на мисленето в тези партии. Проблемът в момента е, че българските партии, които имат някакво влияние в обществото, до една нямат идея за България. Когато ги попиташ какво смятат да правят, за да се подобри животът на хората в една или друга посока – било по отношение на здравеопазването, било по отношение на социалното подпомагане, те обясняват как ЕС ще оправи нещата. Говоря грубо, но всъщност става въпрос за това. И зад политическите изказвания, обвързани с ЕС, а и донякъде и с НАТО, стоят абсолютни празнословия, зад думите няма нищо.
Защо същият журналист не пита вицепремиера: „Какво ще правите, като правителство, когато спрат еврофондовете? Имате ли идея какво ще правите?”. Ето това е журналистика. Къде ни е икономиката? Къде са ни пазарите? Къде са ни системите на здравеопазване, на национална сигурност и т.н.? Когато стане дума за пет самолета, ще кажат: „Ние сме в НАТО, ще вземем само такива самолети, които са съвместими с НАТО”. Ами ако утре НАТО го няма, тази съвместимост за какво ни е? Не е ли правилно да се мисли в перспектива, поне 5-10 години напред?
„Стожерът на толерантността и демокрацията” Валери Симеонов заяви, че ще заведе дела за клевета срещу четири медии, но се съмнява, че ще ги спечели, защото съдебната ни система страда от недъзи. Не зависи ли именно от управляващото мнозинство, на което той е представител, да отстрани тези недостатъци? Не е ли това признание, че властимащите не могат или не искат да се справят с недъзите, с корупционните практики в съдебната система...?
Нашите институции, подчинени на парадигмата за ЕС като манна небесна, отказват да мислят за бъдещето. Главното обвинение срещу политиците е, че те отказват да са визионери, да са държавници. Ето това е големият проблем. Медиите подпомагат това статукво. Генезисът на статуквото е в в липсата на идея какво да правим със себе си.
Каква е причината да го подпомагат? Прекалено зависими от политически и корпоративни фактори ли са? Как си обяснявате това, че едва сега, когато властимащите си позволиха да унижават в ефир журналиста Виктор Николаев, гилдията се надигна в защитата на свободата на словото?
Първо, защото те имат ясно финансиране, макар и това не винаги да е публична информация. Медията се подчинява на принципа: „Който плаща, той поръчва музиката”. В този смисъл, медиите имат свои ценности и интереси. Ето тук идва големият въпрос за подмяната на това, което наричаме журналистика. Журналистите, които получават заплата и си вадят хляба в дадената медия, се съобразяват с политиката на самата медия. Оттук идва автоцензурата, а понякога и цензурата. Но автоцензурата е по-страшният момент. Оттук идва и това, че понякога сме свидетели на абсолютно нелогични тези, изказани от журналистите. Когато случайно ситото пропусне някой, който да каже как стоят нещата, водещите изпадат в потрес. Те не знаят как да реагират. И това е видимо. Така че големият проблем с медиите е именно този – че те вече са повече корпоративни субекти, отколкото средства за масова информация. Това ги превръща в инструмент, при това добре oшлайфан инструмент, в системата на неолиберализма.
От Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) призоваха за медиен бойкот на управляващи, заплашващи журналисти и демонстриращи пренебрежение към свободата на словото. Не звучи ли абсурдно нейните членове да се включват с възмущение само при избирателни поводи, които ги устройват? Не реагираха, когато журналистът Къдринка Къдринова беше заплашена от член на СЕМ – Бетина Жотева, когато започнаха да закриват телевизии, вестници, когато свалиха предаването „Деконструкция”.
Ето я поредната мимикрия на т.нар. демокрация. Искам да попитам какво защитава този протест? Да е закрита някоя медия или някой от журналистите да е в затвора, както се случва в Турция? Тук целта е да се осъществи натиск спрямо общественото мислене и нагласи, че всеки, който си позволи да излезе от нормите, заложени от неолиберализма, ще бъде обявен за враг. Да ви припомня протестите от 2013 г. – същата история. Натиск върху общественото мнение. Навремето не са правили протести, навремето са правили митинги. Митинг за това след 9 септември всички да получат заслуженото си наказание. Ама той бил учител, ама бил поп, ама бил офицер. Няма значение, всички трябва да бъдат обесени. И има митинг. Днес митинги няма, днес не се иска смърт, но се иска интелектуална и духовна смърт на самото общество. Затова се организират тези протести. И аз пак питам: Всъщност какво защитават? Може би защитават това, че медиите не говорят истината в България? В повечето случаи не защитават националния интерес.
Какво налага да съществува асоциация, която е паралелна на Съюза на журналистите? Не е ли тази организация просто инструмент за корекции в медийната среда…
Нормално е, това е част от контрола върху обществения живот. Ако щете, това е част от доброволното предаване на суверенитета, защото той не се изразява само в налагането на директиви по отношение на икономиката, на пазарите и т.н. Ако забелязвате, в най-чувствителните места... Имам предвид тези, които лелеят мечти за световно правителство, за федерална Европа и т.н. Те се опитват да контролират най-чувствителните места – това са образованието, изкуството, културата. Там, където се пази духът на нацията.
Гледах едно интервю с американски карикатурист, който гостуваше у нас. Вероятно е много добър. Той казва така: „Обезпокоен съм за бъдещето на България, защото тук има натиск срещу карикатуристите. И вестниците, в които те публикуват карикатурите си, се изземват директно от камионите”. Има такъв случай, но въпросът е кой направи това като натиск, дали не са самите карикатуристи... Не знам, не съм сигурен. Например вестник „Сега” публикува карикатури, но аз не знам вестник „Сегa” да е изземан. Прави се генерален извод за това как има насилие, натиск срещу свободата на словото, натиск срещу карикатуристите, а не е така.
Случай на оказване на натиск имаше спрямо карикатуриста Чавдар Николов, и то точно от страна на „Нова телевизия”...
Да, да, но това пак произлиза от това, че медиите са корпоративни субекти. Те не търпят нещо или някой, който върви срещу собствените им интереси и ценности, които споделят. Да не забравяме, че те също имат ценности. Друг е въпросът дали техните ценности са автентични за обществото. Според мен не са, но това е друга тема.
Как гледате на коментарите, че този медиен вой изглежда комичен на фона на това, че Бойко Борисов отдавна е превърнал арогантната простащина в норма в българския политически живот? Според председателя на БСП Корнелия Нинова този случай не е прецедент, а е начин на мислене на управляващите: или ще мълчите, или ще минем през вас, ще ви уволним, ще ви смачваме…
Като фолклорист ще ви кажа една народна мъдрост: „Не е луд този, който яде баницата, луд е този, който му я дава”. Това е и с нашите политици. Като виждат, че са такива и не са доволни, защо ги избират, и то вече 27 години. Разбира се, не е толкова прост въпросът защо ги избират. Избират ги, защото няма какво друго да изберат. Истината е, че истинската българска интелигенция е абсолютно пасивна. Тя се е затворила в един свой свят. Гледа на направи така, че да живее уютно. Отговорността за сегашното състояние на политиката, включително и на медиите, вина носим всички. Но е много сложно да се оттласнем от това блато, защото в нашия свят – имам предвид Европа, към която принадлежи България, властват парите. Парите са тези, които казват кое е ценност. Човек не винаги намира сили да се възпротиви. Към това прибавяме, че не се дава възможност да се лансират нови идеи за бъдещето. Да не би да няма по-добра от сегашната политическа система? Просто това е поредната система. Навремето е имало монархии, феодализъм… Феодализмът е отминал, а монархиите се превърнаха в нещо друго, а не в това, което са били. Политическите системи се сменят. Проблемът е, че в момента не се дава възможност на нови идеи да бъдат лансирани, макар че много хора в света говорят за това, че тази система не е добра.
Тогава каква е алтернативата?
Алтернативата трябва да се търси. Според мен има една тенденция, която най-кратко може да бъде определена по следния начин. Има стремеж към възстановяване на националната държава? Само че не тази национална държава, която ние познаваме от 19 и 20 век. А национална държава, която да търси интересите си през договаряне на ценности и интереси. Национална държава, която да съвместява ценности и интереси. Национална държава, която да се съобразява с глобализма, което означава, че физическите граници, разбира се, трябва да останат. Но те вече не би трябвало да се смятат за пречка за развитието на държавата, което трябва да доведе и до преоценка на това какво означава държавната територия. Сегашният политически модел налага, че държавната територия е пазарна територия. Не, не е пазарна територия. Тази територия е и дух, и надежда, и любов, и живот, но и смърт. И затова казвам, че тази система е против интересите на обществото. Най-малкият проблем е налагането на световния корпоративен интерес.
Колкото до скандала в медиите – ще бъдем свидетели и на още такива скандали. Въпросът е поне тези, които имат възможност да говорят, да казват истината за тези скандали. Подобни скандали поддържат тонуса на политическата система. Създава се илюзията, че нещо се случва, а всъщност нищо не се случва.
От изявлението на Виктор Николаев не става ясно, че той се е чувствал заплашван, нито пък е ясна причината, поради която неговата екранна партньорка – Ани Цолова, е напуснала досегашния си пост. Ако тя е била отстранена, защото е „тръгнала в някаква посока”, тогава как си обяснявате това, че не се отприщи същата вълна от подкрепа и за нея? И каква беше причината тя самата да не присъства на протеста в подкрепа на свободата на словото?
Просто Ани Цолова е станала жертва на политиката на медията като корпоративен субект, какво има да разсъждаваме. Както казва поетът: „Какво значи тук някаква си личност”.
Имали сме повод да говорим и за изборите за генерален директор на БНТ. Оправда ли се очакването, че той ще е политическо назначение, каквито са назначенията и в СЕМ? Ще се затвърди ли тенденцията обезсмисляне на обществените медии?
Казах, че нищо няма да се промени. Към днешна дата има ли промяна? Какво да говорим повече... Не мога да кажа за БНТ, но в Националното радио има няколко предавания, които имат стойностите на истинска журналистика. Голяма част от тях са свързани с културата, изкуството, което е положително. В Българската национална телевизия обаче не е така. Не само, че няма промяна, там няма желание за това да се види действителното състояние на българския културен живот, на изкуството. Дъвче се едно и също, но от хора, които априори са одобрени за правилни...
Вече няма политическа пропаганда на властта, както беше по време на тоталитаризма, или както е при някои авторитарни режими, но затова пък медиите продължават да бъдат контролирани. Има ли изобщо шанс да съществуват „свободни медиите” у нас, след като виждаме, че и в западните демокрации те не са особено свободни…
При днешната ситуация – мисията е невъзможна. И само при много усилия медии, които се стремят към обективност, към казване на истината, към това да не се подчиняват на този или онзи, могат да оцелеят. Много е трудно. На Запад е същото. Имаше скандали и с английски медии, с френски медии. Трябва да се разберем за това какво е свобода на словото и както означава една медия да бъде свободна. При условие, че медийното пространство допуска n на брой различни гледни точки, то е свободно. Когато обаче гледните точки се селектират, тогава няма свобода. Колкото до свободата на словото – всеки има право да изкаже своята теза, но това не означава всеки да говори както си му дойде, защото има държавна тайна, има корпоративна тайна, има тайни, свързани със здравето на човека. Не мога да разбера какъв е този садизъм от страна на медиите непременно да покажат голямата болка на човека.
Това дори е в разрез с Етичния кодекс на българските медии...
Абсолютно! А те това го представят като съпричастие. Това просто е недопустимо. Не можеш да изкарваш на показ болката на човека, защото човекът е крехък.
Какво наложи закриването на печатни медии, на което станахме свидетели през последните години? Вече не изпълняваха функциите, които им бяха заложили собствениците им ли?
Възможно е да не изпълняват функциите, които им възлагат собствениците им, но според мен в някои от случаите става въпрос за финансови проблеми. Трудно се оцелява. Има и нещо друго, че големият сблъсък между печатните и електронните медии всъщност доведе до това печатните да не могат да отговорят на очакванията – като скорост на новината. Публиките бяха и продължават да бъдат възпитавани в интелектуален мързел. Не се четат коментари, не се четат анализи. И това доведе до това телевизиите да започнат да владеят цялото медийно пространство. Тук не е предвидена ролята, която ще има интернет медията. Печатните медии имаха сайтове в момента, в който вече се бяха появили първите информационни сайтове.