/Поглед.инфо/ Книгата-вселена е четена от езотериците и мистиците. Тя е разгръщана от истинските мъже на този свят в опита им да разберат какво има отвъд видимото и какво ни е казано в написаното. Книгата е първообразът на всички неща, които се нуждаят от тълкувания и затова нейната символна мощ никога няма да угасне – каквото и да вещаят пророците на електронния свят.

В книгата почитаме хартията и печатното слово. Прекланяме се пред откритието, направено преди деветнадесет века от китаеца Це Лун, когото съдбата избрала да ни дари хартията. Тя се наредила до такива вековни съратници на писмото като камъка, глинените плочки, папируса, пергамента.

В книгата почитаме и откритието на гравьора от Майнц Йохан Гутенберг. В средата на XV в., неговата Библия превъртяла едно от колелата на историята и станала знак на прелом, чиито наследници сме днес. След като книгите вече са на екрана, след като непрестанно се компресират по мрежите, със сигурност има и нещо старомодно в почитта към хартията, към подвързаната книга, към усещанията на ръката, която я разгръща. Готови сме да споделим авангардните технологии, но и да отстояваме консервативната любов към сетивната книга на хартията, мастилата и лепилата.

Разгръщайки книгата, интуитивно усещаме властта на „хартията, която говори“. Когато конкистадорите тръгнали да завземат новите земи, две неща впечатлили най-много техните бъдещи жертви – поразяващият огън на пушките и книгите, наричани „хартия, която говори“. Книгите и пушките били съкрушителните знаци на света отвъд океана, който жадувал да наложи своята власт.

Нашата цивилизация се е развила именно около системите на писмеността и около властта на „говорещата хартия“. „Говорещата хартия“ помни. „Говорещата хартия“ предава своите послания на способните да ги четат. „Говорещата хартия“ притежава огромна власт – тя е обезпечавала силните, но е била и оръжието на слабите. Няма по-преследван и наказван персонаж в световната история от „говорещата хартия“.

Когато разгръщаме книгата, влизаме в ритуала наречен „четене“. Четенето като съсредоточаване, внимание, размисъл... Четенето като дълбока почит към словото и като застиване пред силата на истината, която то въплъщава. Свети Бенедикт е знаел това, когато в правилника на манастира в Монтекасино е съветвал четящите и слушащите монаси: „И на масата да цари най-велика тишина, тъй щото нито шепот, нито глас да се чува и да смущава четеца.“
Почитаме четенето и като наслада – дълбоко и опияняващо лично преживяване на споделеното с „хартията, която ни говори“. Векове наред стотици читатели са оставяли по полетата на ръкописите свидетелства за насладата, изпитвана от книгите – „Прочетох тази книга и услади ми се написаното, и много полза за хората намерих в нея.“ Затова и най-честото сравнение на книгата е с меда – с неговата божествена сладост.

Пристигаме в книгата като в друг свят. Човекът е носталгично същество, което тъгува най-вече по изгубени и недостъпни светове. Четенето е присъствие в света, но то е и отсъствие от него. Заради унеса и откъсването казваме, че книгата ни прави различни – хора не от този свят. Другата реч на истинските книги ни изтръгва от баналностите, тавтологиите и скудоумията, за да открие процеп към други светове и възможности.

Навлизайки в книгата се завръщаме към големите пейзажи на духовността. Човекът е инертно същество, което се оставя да бъде заринато от хиляди натрапени му подробности. Той се нуждае от воля, от обстоятелства, които да му върнат способността да вижда големите пейзажи. Книгата е подстъп и шанс – обстоятелство, което прави възможно разгръщането на тази толкова занемарена човешка способност – въображението.

Когато вървим през страниците, почитаме книгата като пастир. В днешния постмодерен свят има много пастири, които се силят да направляват човешкото „стадо“, но проблемът е, че никой не се интересува от посоката. Не си я и помисля дори.

Векове наред книгата е била Наставникът, Учителят, който е очертавал посоките на света и хоризонтите на поведението. Поп Пунчо от село Мокреш, един от преписвачите на Паисиевата история, е настоявал тъкмо върху пастирската функция на книгата – „защото са глупави людете като овце, когато нямат пастир“.

Пръстите, разгръщащи страниците, са почит към книгата като културна граница. Общуването с книгата е духовна активност спрямо леността и примитивното воайорство на днешния човек, който се е вторачил в екрана и чака оттам да бъде задоволен. Дано нещо да се случи на другите, за да преживее покрай тях и той.

Разтваряйки съпричастно страниците на книгите, даваме своя влог в опазването на публичността. Отказваме да бъдем същества опрени единствено в стените на личните си бърлоги.

В едно от късните си стихотворения Борхес пише за носталгията по отиващото си – „Светът не е вълшебен вече.“

Лишеният от магия свят е знак за остаряване и за прощаване.

Четем книги, защото все още вярваме във вълшебствата на света.

Четем книги, защото в тях са събрани толкова неща, скъпи за нас. Събрани като дарове, които все още можем да отстояваме – Речта, Писмената, Тайната, Самотата, Общуването, Насладата…


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели