/Поглед.инфо/ Британският министър-председател Невил Чембърлейн, слизайки на 1 октомври 1938 г. от самолета в Лондон и едва не изтървавайки листата с хартията с текста на току що сключеното споразумение с Хитлер и Мусолини обявява на съотечествениците си: „Донесох мир на нашето поколение“. Англичаните и французите скоро разбират какво са им донесли от Мюнхен всъщност – още през септември 1939 г.

На 29 и 30 септември 1938 г. в Мюнхен се състои конференцията на ръководителите на правителствата на Великобритания, Франция (представя я Деладие), Германия и Италия. Двете водещи европейски демокрации достигат до съгласие с фашистките режими, след което от Чехословакия в полза на Германия се отцепва Судетската област, което означава разрушението на суверенната държава и поканата на Третия райх към преразпределянето на света.

Ослепени от успеха, лидерите на западните демокрации (САЩ също подкрепят мюнхенската сделка) затварят очите си пред това, че те са нарушили не само основите на демокрацията, но и елементарното приличие в международните дела: Чехословакия, чиято съдба се решава на преговорите, дори не е допусната на конференцията.

Това е груба проява на империализма. Лондон и Париж решават своите геополитически проблеми за сметката на малките страни и решават да си сътрудничат с Хитлер, отказвайки се от създаване на системата за колективна сигурност в Европа, за което настоява Съветският съюз, стремейки се изобщо да го изключат и да преустроят Централна Европа. „Министър-председателят заяви, че той по-скоро ще подаде оставка, отколкото да подпише съюз със Съветите“, пише по-късно в дневника си заместник-външният министър на Великобритания А. Кадоган.

Позорът на Мюнхен се ражда не в самия Мюнхен. Той е подготвен от късогледството на западните демокрации, заради което през март 1938 г. хитлеристите безпрепятствено анексират Австрия и я обявяват за една от провинциите на Райха. Тогава канцлерът на Австрия Фон Шушниг заявява на Хитлер, че в случай на агресия неговата страна няма да бъде оставена в беда, фюрерът презрително изпуфтява: „ Не вярвайте, че някой на света може да възпрепятства това! Италия? Не се притеснявам от Мусолини – с Италия ни свързва тясна дружба. Англия? Тя няма да си мръдне и пръста за Австрия… Франция? Времето ѝ свърши. Досега съм постигал всичко, което съм искал“.

Хитлер прозря през своите западни партньори. Управляващите кръгове на Англия и Франция искат да видят в него това, какъвто е бил – враг на Съветския съюз. Още през ноември 1937 г. председателят на тайния съвет в британското правителство Е.Халифакс в беседа с Фюрера нарича Германия „бастион на Запада против болшевизма“, съгласявайки се да предостави на германците картбланш за промяната на „европейския ред“ за сметка на Данциг и Чехословакия.

Аншлусът на Австрия укрепва стратегическите позиции на Вермахта за нападение срещу Чехословакия. Големи надежди за нейното отслабване Хитлер и неговите генерали свързват с подривната дейност в тази страна на нацистката Судето-немска партия, искаща обединението на всички немци в рамките на един райх. По-късно фюрерът вижда, че дори не е нужен и повод за нахлуването (по едно време са планира провокация с убийството на германския посланик), защото Лондон и Париж са готови да дадат Чехословакия на разкъсване, само и само за да насочат агресията на Третия райх на изток.

В началото на април 1938 г. фюрерът съобщава на Мусолини, че той има намерение да прекрати движението на Германия към Средиземно море и ще пристъпи към решението на проблема със Судетска област и „полския коридор“, а след това ще започне движение към Прибалтика.

Проблемът на Судетска област, където живеят повече от три милиона германци, служи на нацисткото ръководство единствено като предлог за унищожаването на Чехословакия. В директивата по плана „Грюн“ от 30 май 1938 г. Хитлер посочва: „Мое твърдо решение е унищожението на Чехословакия чрез военна акция в обозримо бъдеще“.

На 15 септември Чембърлейн се среща с фюрера на територията на Германия и го уверява в стремежа към „германско-английско сближение“ и готовност заради това да включат судетско-немските области в състава на Германия. След две седмици в Мюнхен Хитлер, Мусолини и Чембърлейн и Деладидие предписва на правителството на Чехословакия да предаде на Германия в десетдневен срок около 20% от своята територия. Чехословакия губи четвърт от населението си, около половината тежка промишленост, мощните укрепления на границата с Германия, новата линия на която сега е опира до предградията на Прага.

Отмивайки от себе си отговорността за сговора с Хитлер, прераснал в световен пожар, западните политици и историци отдавна се опитват да я прехвърлят на Съветския съюз, обвинявайки го в провокирането на Втората световна война със сключването на Договора за ненападение с Германия („пакта Молотов-Рибентроп“). Но веригата на събитията, последвала след Мюнхен прави този аргумент нищожен. Според четиристранното споразумение Чехословакия трябва в периода до 10 октомври да очисти Судетската област. Оставалата част от територията на страната получава гаранция за неприкосновеност от страна на Великобритания и Франция. Гаранцията, разбира се, остава на хартия.

Към разделянето на Чехословакия, следвайки съвета на Хитлер към унгарския адмирал Хорти („Яде ли ти се – помогни с готвенето“), се включват Полша и Унгария. Полша въвежда своите войски в Тешинска област (Тешенска Силезия). А Чехословакия е принудена да отстъпи на Унгария южните райони на Закарпатска Рутения и Словакия. Малко-по-късно на Унгария е предадена цялата Закарпатска Рутения (днешна Закарпатска област на Украйна), която по-рано е автономия в състава на Чехословакия.

Прогерманското правителство на Словакия обявява независимост, която веднага се признава от Германия. Остатъкът на чешките земи през март 1939 г. под името „Протекторат Бохемия и Моравия“ влиза в състава на Третия райх. Нужна е само половин година Мюнхенската сделка да се превърне в пълна ликвидация на държавната независимост на Чехословакия.

Разбирайки, че Западът няма да му пречи с преначертаването на Централна Европа, Хитлер преминава към други териториални придобивки. Берлин завзема Мемелска (Клайпедска) област, от 1923 г. принадлежаща на Литва и поставя ултиматум на Полша за Данциг и „Данцигския коридор“. Получавайки отказ, фюрерът на 3 април дава съвършено секретна директива, в която определя датата на нападението срещу Полша – 1 септември 1939 г.

Всичко се случва, както казва Уинстън Чърчил, отбелязвайки по повод триумфалното завръщане на сър Невил от Мюнхен: „Чембърлейн имаше избор между война и позор. Днес той избра позор, а войната ще я получи по-късно“.

Голямата война застига Европа, а скоро обхваща и целия свят. И едни от първите жертви на хитлеристката агресия стават народите, начело на които стоят лидерите, ослепени от антисъветизма.

Днес антисъветизмът е променил цвета си. Сега това е русофобията, но природата на явлението остава неизменна – стремеж на Запада да заличи историческа Русия, разцепвайки я на парчета.

Днес политиците на Запад, както и техните предшественици от 30-те години на ХХ век, искат да вземат решение за устройството на света сред „своите“, налагайки собствената си воля над всички останали. И макар и своя експанзионизъм Западът да го прикрива с думи за нуждата да се противодейства на „агресивна Русия“ (преди 80 години това го наричат борба срещу „заплахата на болшевизма“), разширението на НАТО на изток, остава в геополитически смисъл същият хитлеристки Drang nach Osten.

Превод: В.Сергеев