/Поглед.инфо/ Всъщност става дума за това дали искаме да живеем в свободно общество или в нещо, което е форма на самоналожен тоталитаризъм с изолирано „объркано стадо” – натирено, паникьосано от изкуствено създаваните ежедневни проблеми, хванало се за сламката на патриотарските лозунги или други някакви публични заклинания. То е държано в постоянна несигурност, страхува се за живота си и почита благоговейно лидерите на „силната ръка”, които му обещават закрила... от самите себе си. Що се отнася до собственото ни общество, то е подложено на невиждана в хилядолетната му история разруха и разпад и както е тръгнало, ще свършим като наемна държава, участваща срещу мизерно заплащане в разгромяването на света…
Такава е финалната част на прочутата лекция (издадена впоследствие като книга със заглавие „Медиите под контрол”) на професора по лингвистика в Масачузетския технологически институт Ноам Чомски по повод дезинформацията за войната в персийския залив. Ноам Чомски – един от най-ярките съвременни интелектуалци, човекът, който в съзнанието на милиони хора е будната съвест на Америка, прави дисекция на днешното американско общество и се опитва да отговори на въпроса в какъв свят и общество бихме искали да живеем. Един от възможните варианти е изложен в споменатата книга. Чомски констатира, че американската пропаганда е постигнала забележителни успехи в манипулирането на общественото мнение и контролирането на мисленето на по-интелигентните американци, които масово повтарят и разпространяват скалъпените от управляващата пропаганда митове и подготвят страната за истерията на войната.
В книгата си Чомски отделя сериозно внимание на „пъблик рилейшън” – индустрията, т.нар. „връзки с обществеността”. Тя поглъща милиарди долари годишно с единствената задача да контролира и направлява общественото мислене в желаната посока. Знае се, че за целта общността трябва да бъде разбита на атоми – разделени, отчуждени и самотни. Възможността за някакви организирани съпротивителни действия е категорично изключена – хората трябва да бъдат безволеви и послушни зрители на това, което се извършва край тях и с тях.
В пъблик рилейшън – индустрията не работят случайни люде. Нейните служители внушават „правилните” ценности, облечени в униформата на някакви уж „общи” интереси – групови, браншови, корпоративни и пр. „Те имат точна концепция каква трябва да бъде демокрацията: тя трябва да е система, в която специална класа е обучавана да работи за собствениците – хората, които притежават обществото. Останалата част от населението трябва да бъде лишена от всякаква форма на организираност, защото организациите причиняват само неприятности. Хората трябва да си седят пред телевизорите и в главите им непрекъснато да се набива посланието, че единствената ценност на живота е да имаш повече предмети за потребление, да живееш като ей-това богато семейство от средната класа (показват ти го на екрана) и да те водят прекрасни морални ценности като спокойствието, хармонията и „американската мечта” (които също ти се показват услужливо). Няма какво повече да се иска. В главата ти може да се въртят мисли, че би трябвало да има и други неща в този живот, но тъй като телевизията не ги показва, започваш да се убеждаваш, че си луд щом мислиш така”.
Това е идеалът на американските управници – смята Чомски. Според него ако изключим Южна Африка, САЩ са единственото индустриално общество, което няма общодостъпно национално здравеопазване. Не съществува система за минималното осигуряване. Неправителствените движения и организации, медиите и професионалните сдружения са под контрола на корпорациите и държавата. Двете основни политически партии всъщност са две фракции на властващата бизнеспартия, а по-голямата част от населението дори не си прави труда да гласува, защото това изглежда безсмислено. Масовото внимание е отвлечено и изместено настрани от реалните проблеми, хората са изолирани – такова е състоянието на съвременното американско общество според Ноам Чомски. За демокрацията пропагандата е това, което е тоягата за тоталитарната държава. И в двата случая обществото се ръководи от определени сили и групировки.
Немалко място в книгата е отделено на външната политика на САЩ – и тук управляващите кръгове разчитат на добре смазаната пропагандна машина. Когато някое чуждо правителство прояви опърничавост и не изпълнява дословно заповедите на Вашингтон, средствата за масово съобщение вкупом започват да надават истеричен вой за заплаха на националните US-интереси. И се посипват удари срещу Гватемала, Панама, Гренада, Виетнам, Ирак... Навсякъде. Ако няма поне приблизително достоверни поводи за нашествията, такива се фабрикуват и се тиражират безогледно, независимо, че почти никога в тях не се забелязва и зрънце истина. Ако се съгласим с технологията на тези машинации – продължава Чомски, – какво ще ни попречи утре да бомбардираме Дамаск, Тел Авив, Ел Салвадор, Турция, Кейптаун, Вашингтон?! Защото във всички тях има случаи на незаконна окупация и сериозно нарушаване на човешките права.
„Медиите под контрол” е една от редките срещи на читателя с алтернативната политическа култура на Америка. Според изследователите обаче средният американец практически няма почти никакъв шанс да се запознае с творчеството на автори като Ноам Чомски. Това също е отбелязано в „Медиите под контрол”. Нищо чудно непосветеният читател след прочита ù да определи автора като комунист.
Всъщност появата на такива произведения говори и за жизнеността на демократичния организъм, неговата толерантност, търпимост и вслушване в радикалните критици на системата. Разбира се, управлението на тази система е в ръцете на хора, които са на космически разстояния от обикновения човек, независимо, че манипулират и действат от негово име. И за това става дума в тази книга.
ИМА ЛИ БЪЛГАРИЯ ПРИЯТЕЛИ
Гледано през стъклото на софистичната стилистика „Всичко ни е наред. Казано честно де...”. Иначе последните години са нещо като сбъдната мечта на българина – приеха го в НАТО, стана член на Европейския съюз, току-виж го пуснали и в преддверието на щастието и от втора употреба европеец го приели в шенгенската аристокрация!
Думата ми обаче е за нещо друго. Тези теми са хлъзгави, защото ако нещо там се мержелее едва-едва или се мярка тук-там, или изобщо не се и задава в близкото бъдеще, това са ония две чертички, които познаваме като знак за равенство. Каквито и документации да плодят еврочиновниците, каквито речи да произнасят, каквито и оси да прокарват с помощта на всевъзможни програми и грантове – този знак няма да се постави. Защото – първо – така не се поставя, а второ – подобен акт не предполага нито приятелство, нито някакво специално приятелско отношение.
Още повече, че в списъка на даденостите приятелството в международен план отсъства. Нека нахвърляме с няколко щриха отсъствието на това толкова красиво, ценно и възвишено чувство, върху което се крепи човешката солидарност. Така ли е обаче с държавите? Може ли някой да ми каже, че обича САЩ или Франция? Австралия, Канада, Германия? Да, към икономическата мощ, социалния ред, съвременните технологии или военната сила може да има респект, че и преклонение и възхищение даже. Но обич или приятелство?!...
Да вземем например арабите. Най-малкото, което се забелязва в тая хомогенна раса, е приятелството. По-скоро там и с просто око се забелязва другото. Йордания се страхува от Сирия и определено я мрази. Сирия пък не иска палестинците да създадат независима държава, което предизвиква палестинската неприязън. Ислямските фундаменталисти искат Израел да изчезне от лицето на земята. Израел е против ислямисткия режим в Иран, знайно е и отношението му към окупираните територии, както и ответната реакция към това отношение. Пакистан има претенции към Индия. Индия – към Пакистан.
На Балканите нещата неса по-различни. Колкото и да декларира приятелски чувства към България, Гърция продължава да ни върти „византийски“ номера по всеки възможен повод. Политиката на Сърбия, Турция и Румъния трябва да бъде обект на постоянен и внимателен анализ.
Русия не иска средноазиатските републики да водят независима политика и да са спокойни. Те от своя страна се боят Русия да не набере отново имперска сила и да ги зароби.
Във външната политика не приятелството е приоритет, а националните интереси. Приятели имат само ония страни, които са силни, независимо дали са малки или големи.
Англия и Франция живеят във взаимно подозрение. Нарасналата мощ на Германия тревожи останалата Европа. Впрочем, създаденият преди време Общ пазар беше средство да се упражнява контрол върху мощното германско развитие.
Проблемите на България не идват отвън. Време е да престанем да обвиняваме другите за собствената си некадърност и неумението ни да управляваме и да се справим с многобройните си вътрешни проблеми. Стратегическото място на България има своята жестока цена на исторически кръстопът между Европа, Азия и Африка, защото това е мястото за среща на различните култури. Пет от десетте паневропейски коридора пресичат нашата територия. България може да стане важен и сигурен магистрален път за свободното движение на стоки и услуги, както и да осигури вратите към пазарите на Азия и Близкия Изток. Ако тази цена не се плати, в преследването на своите цели определени сили няма да ни оставят да живеем спокойно, камо ли да ни поканят при себе си като равни при равни.
България трябва да се превърне в икономически силна държава с работещо производство, с продуктивен интелектуален труд, с нови производствени технологии, с професионална и национално отговорна външна политика. Друг начин да предизвикаме – както вече неведнъж сме го правили – вниманието, уважението и интереса на стара Европа, няма. Другото са обещания, речи и залъгалки. Дълго още ще се натъкваме на остатъците от „желязната” завеса и трябва да сме готови за нови неприятности и пренебрежение. Длъжни сме да започнем с връщането на собственото ни чувство за принадлежност към България, да работим за нея, да се посветим на нейното настояще с мисълта за утрешния ден на децата ни.
Длъжни сме да се върнем в родния си край, преди да се наредим на емигрантските опашки. Няма да е лесно, няма да е и скоро, но кога и какво в родината ни е ставало лесно и бързо? Но понеже сме свикнали и понеже историята сочи, че Европа е започнала от нас, има надежда да се завърнем в нея не само по документи.