/Поглед.инфо/ Интервю с АЛЕН БЕРТО, френски антрополог, преподавател в университета Париж VIII, автор на „Размирно време” (2009) и „Децата на хаоса. Есе върху времето на мъчениците”.

Не ислямът се радикализира, а радикализмът се ислямизира поради липса на политическа алтернатива.

Профилът на радикализираните младежи, които отиват да се влеят в редовете на „халифата” в Сирия и са готови да загинат като „мъченици”, продължава да буди пълно недоумение, опростенчески интерпретации и при всички положения усещане за безсилие. Какъв е вашият анализ?

Данните варират, но смело може да се твърди, че французите са най-многобройният европейски контингент сред тези младежи. Напомням, че в ИДИЛ воюват доброволци от 82 страни. Но Франция е в особени отношения с геополитическия епицентър на хаоса. Исторически те се коренят в колониалното минало. В същото време са свързани с нашите съвременни национални разломи. Няма типов профил на хората, които заминават в Сирия. Ако изключим това, че всички са млади. Около една трета са приели исляма чак в зряла възраст. Сред джихадистите има младежи от предградията, които се чувстват стигматизирани от години. Други имат професия и семейства. Някои не посещават джамии, а седят пред компютрите си. Просветляващо в това отношение е изследването на Давид Томсон, журналиста, който се специализира в джихадизма. Той е интервюирал десетки френски джихадисти: всички са преживели някакво пречупване, конверсия в исляма, разрив и откриване на нов мироглед, който придава някакъв смисъл на живота им. Политическата оферта на „Ислямска държава” дължи успеха си на това, че предлага на нестабилните натури обяснение на света и придава смисъл на съществуването им. Дори ги дарява с мисия. В цялото това многообразие очевидно онези, които не отиват да убиват и мрат в Сирия, а го правят в страната, в която са родени и израснали, имат някакви сметки за уреждане с родината си. Това е тежък проблем с дълбоки корени.

Но как си обяснявате притегателната сила на „Ислямска държава” в други страни, при положение че целта й е да възцари най-реакционния и безпощаден ислям в Сирия и Ирак?

Трябва да осъзнаем, че перспективата за смърт и отчаяние е една от причините за притегателната сила на ИДИЛ. Защото ситуацията е наистина тежка. Както казва Славой Жижек: „Очевидно по-лесно е да си представим края на света, отколкото края на капитализма”. За джихадистите този край е близък в свят на политически, морален, икономически и климатичен хаос. Политическият проект на „Ислямска държава” осмисля пътя им към смъртта. Предлага им съдба. Вместо надеждата за лично и колективно освобождение, каквато предлагаха обществените движения в миналото, днес ИДИЛ предлага перспективата за осмисляне на края на света и Страшния съд. За тях освобождението се състои в това да умрат като „мъченици”. Затова са и толкова решителни. „Само мъчениците не изпитват милост, нито страх. Когато мъчениците триумфират, ще настъпи световен пожар”, вещае Жак Лакан през 1959 г. Ето че денят настана. Затова трябва спешно да осмислим каква е причината за отчаянието, за да овладеем проблема още при извора.

Каква е разликата между днешната джихадистка радикализация и политическата радикализация на терористите от 70-те?

Разликата е най-вече в целта. След 1968-а наблюдаваме преминаване към въоръжена борба. В Германия това е олицетворено от „Фракция Червена армия” на Андреас Баадер, в Италия същото се случва с „Червените бригади”. В Япония се появява крайнолявата организация Какурокио. Всички тези хора от своята гледна точка жертват себе си в името на доброто бъдеще на другите. Престъпленията им са обречени, но се вписват в революционната логика на „светлото бъдеще”. В „Ислямска държава” нещата са съвършено различни. „Мъчениците” жертват живота си, за да отнемат този на други хора. Целят да хвърлят всички в отчаяние и имат една утеха: неверниците, християните и евреите няма да отидат в рая. За разлика от тях самите. Ужасът е част от самата стратегия. Тя е обоснована в трактата „Управление на варварството”, написан в Ирак от Абу Бакр Наджи, всъщност трудът най-вероятно е колективно дело. Публикуван е още преди появата на „Ислямска държава”. Джихадистите не водят война, за да създадат държава, както това се случва във войните за независимост. Те създават държава, за да водят война. „Ислямска държава” няма никакво виждане за мира, ако не броим триумфа на халифата над все по-многобройните му врагове. Същевременно от 2001 г. насетне идеята за „война с цел мир” (стар концепт на Клаузевиц) избледнява и у великите сили, които се оказаха въвлечени в една безкрайна война срещу тероризма. Какви са целите на войната и очакванията от мира на коалициите, които воюват в Сирия и Ирак? Мълчат по въпроса. Ето как джихадът ни въвлече в своята логика.

Твърдите, че джихадът и религиозната мотивация не са единственият двигател на радикализацията. Кои са другите фактори?

Всички ние имаме проблем с финала на ХХ век и рухването на комунизма. Краят на комунизма не се свежда само до рухването на режими и институции в Източна Европа и Русия. С него си отиде и цял комплекс от културни референции, споделени от всички прогресистки движения. Въпреки полицейския и репресивен характер на комунистическите режими в живота по тяхно време все още промяната в обществото се възприемаше като възможна и се вписваше в историческата идея за прогреса. Съвремието подготвяше бъдещето. Революционната версия, с която се откри ерата на модерността (визирам Великата френска революция от 1789 г.), беше обща референция за всички, които копнееха за революция, и дори за тези, които я отхвърляха и залагаха на мирния преход в рамките на закона. С рухването на комунизма и закриването на революционната перспектива бъдещето загуби посоката си. Рухна идеята за възможното. Вече не говорим за бъдеще, а за управление на риска и вероятни сценарии. Политическите актьори управляват всекидневния живот, като манипулират рисковете и страховете: риска за сигурността, риска за валутната стабилност, породен от задлъжнялостта, рисковете за климата. Но те са неспособни да предотвратят предизвестените катастрофи. Младежите, които биологически, културно и социално въплъщават бъдещето на човечеството, страдат от колективната безизходица и са сред най-потърпевшите. Обществата вече не инвестират в образованието, в университетите. Младежта е стигматизирана и потискана. В много страни от Великобритания през Кения, та до Чили през последните години сме свидетели на студентски протести, нерядко съпроводени с насилие. Всички те са насочени срещу повишаването на таксите за записване в университетите. В много държави смъртта на младежи, причинена от полицаи, предизвиква безредици: спомнете си вълненията в Балтимор и Фъргюсън (САЩ), триседмичните бунтове в Гърция през 2008 г. след убийството на младия Александър Григоропулос от двама полицаи или шестте дни уличен гняв във Великобритания след насилствената смърт на Марк Дъгън през 2011 г. Зад тези няколко безредици, отразени от медиите, се крият десетки други. Общество, което не успява да формулира бъдещето си, тласка хората към отчаяни и гневни действия. В резултат на финансовата глобализация разликите в доходите и благосъстоянието се задълбочават с незапомнена скорост. Държавите изпаднаха в зависимост от финансовите пазари. Волята на Еврогрупата е в състояние да превърне и най-прогресистките изборни победи в икономически поражения, пренебрегвайки народната воля, както неотдавна се убедиха гърците на свой гръб. А замисляли ли сме се каква форма може да приеме един безнадежден бунт? Радикалният гняв днес е изправен пред безизходица, което отваря пространство за политически оферти за смърт, като тази на „Ислямска държава”.

Но можем ли да наредим джихадистката радикализация сред останалите форми на бунт? Или по-скоро следва да я разглеждаме като нов, смъртоносен тоталитаризъм, срещу който трябва да се борим с всички средства?

И двете. Предвид пораженията, които нанасят джихадистите, и престъпленията, които извършват, те трябва да бъдат преследвани с всички средства. Но ако искаме да бъдем ефикасни, трябва да осмислим бунта, който мотивира тези престъпления. Трябва да си отговорим на въпроса, какво кара един младеж да се самовзриви край ресторант на „Макдоналдс” в Сен Дьони. Какво го е докарало дотам? Какво бихме могли да сторим, за да избегнем масовизацията на този тип атаки? Репресията е нещо като пожарогасене, но трябва да открием източника на пожара! Инак набирането на джихадисти ще продължи, особено във Франция. Кризата на политическото мислене у нас е много дълбока. Политическата класа населява пространството на властта и е напълно отчуждена от обществото. Това важи за всички партии. Политиката вече не е сила, способна да обединява хора в името на нови възможности. Силата и тежестта на работническото движение почиваха на способността му да обединява различни категории хора, включително имигранти, в името на споделени надежди. С края на колективното битие, със заника на класовото съзнание и разбирането за колективното „ние” почти изчезна и усещането, че е възможно общо действие. „Народът”, както го дефинира Жюл Мишле, се разпадна като общност с края на фордизма и залеза на урбанистичните идеи. Впрочем проблемът с имиграцията и възходът на Националния фронт във Франция съвпадат със залеза на класовото съзнание. И ние скъпо си плащаме. Когато в простолюдните квартали полицията убие някой младеж, остатъкът от Франция обикновено го приема равнодушно. Така се случи и през 2005 г. Тъкмо изолацията и стигматизирането на младежите от предградията ги тласна към безредици, които обхванаха цяла Франция. Оттогава процесът само се задълбочава.

Ако проблемът опира до противодействие или бунт срещу неравенствата, дискриминацията или бруталността на неолибералната икономика, защо тогава новите, мирни социални движения не успяват да съберат обществена подкрепа?

Да бъдем наясно: един свят приключи, връщане назад няма да има. Носталгията е неуместна. Трябва да гледаме напред и да анализираме съвременния си опит. След 2000 г. се появиха алтерглобалистките движения, през 2011 г. пък Арабската пролет открехна прозореца на надеждата. Бунтът започна през януари със самозапалването на Мохамед Буазизи, дипломиран млад безработен от Сиди Бузид (Тунис), а през февруари искрата прехвръкна и до Египет. На 15 май движението на „Възмутените” в Испания окупира Пуерта дел Сол. Същото сториха и гърците, които излязоха на площад „Синтагма” срещу остеритета. По същото време избухнаха протести в Чили и Сенегал. През септември заяви себе си движението Occupy Wallstreet, насочено срещу спекулативните финанси и концентрирането на богатството. Изникнаха палатковите лагери в Тел Авив. Това бяха първите обществени мобилизации от посткомунистическо време. Те отвориха някакво пространство, но до днес не успяват да изградят движение за политическа промяна. А какво остава днес от Арабската пролет? В Сирия недоволните бяха избити, Либия е в гражданска война, Египет се върна там, откъдето тръгна, Тунис не успява да отговори на социалните надежди на населението. Впрочем тунизийците са най-многобройният контингент в редовете на „Ислямска държава”. Над 3000 човека. Повече от саудитците. Разочарованието от Арабската пролет се проследява и по кривата на атентатите. Тя върви нагоре след окупирането на Ирак от САЩ през 2003 г., но буквално се изстрелва във висините след 2012 г., след провала на Арабската пролет и геополитическият хаос, който се установи в Ирак и Сирия.

Защо не се появява никаква политическа алтернатива? Как левицата или поне това, което остава от нея, може да се бори с тази нова тоталитарна идеология?

Това, което бяхме свикнали да наричаме политическа борба за промяна, бе пометено от провалите на ХХ век. Политическата власт вече не изглежда онзи лост, който трябва да овладееш, за да преобразиш обществото. През 2011 г. протестиращите, които свалиха Бен Али в Тунис и Мубарак в Кайро, оставиха на други отговорността да управляват. Бяхме свидетели на големи обществени мобилизации, които така и не се структурираха в сила, способна да овладее властта. Бяха лишени от стратегия. Засега само „Подемос” в Испания се опитва да трансформира енергията на „Възмутените” в управленска стратегия. Навсякъде другаде предизборните периоди са белязани от безредици. Изборите вече не са възможност за мирно уреждане на социалните конфликти. Не само в Африка. Там, където няма безредици, сме свидетели на ниска избирателна активност. Всъщност всички ние загубихме способността да ползваме политиката като обществена мобилизация с цел изграждане на общото ни бъдеще. Трябва да си възвърнем тази способност. С риск да прозвучи провокативно считам, че най-належаща днес не е „дерадикализацията”, нито приглушаването на военните маршове, а утвърждаването на нов радикализъм на общите ни надежди, който да каптира гнева, преди той да приеме формата на джихадизъм. Трябва да си възвърнем усещането за бъдеще, за избор и да се противопоставим на войнствените апели, в които ни въвличат джихадистите.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели