/Поглед.инфо/ Като изследовател, все си мислех, че типични “продукти на елита” са Валери Жискар д’Естен и Франсоа Митеран. Поредицата медийни изяви на абонираните като специалисти по всичко се мъчат да ни убедят, че Еманюел Макрон е несъмнен “продукт на елита”, но в моите представи той е първоначален продукт на баба си (дългогодишна учителка) и окончателен продукт на Брижит Троньо.

В интервю пред телевизия “Европа” на сутринта след първия тур на президентските избори във Франция заявих убедено, че на футболен език “мачът е свирен още след първото полувреме” и единствената въпросителна е за крайния резултат в полза на Еманюел Макрон.

Прогнозите му отреждаха преднина от около двадесет пункта, която той успя да увеличи, за да достигне на балотажа 66 процента срещу 34 на сто за Марин льо Пен.

На какво се дължи това?

Еманюел Макрон “прибра” консолидирания вот на традиционния десен електорат, на социалистите, на част от привържениците на Жан-Люк Меланшон и на някои от аутсайдерите.

В същото време Марин льо Пен получи гласовете на Дюпон-Енян и на по-голямата част от феновете на Жан-Люк Меланшон.

На президентските изборите през 2007 г. избирателната активност както на първия, така и на втория тур бе рекордно висока - над 80 процента. Независимо от оспорвания характер на надпреварата тази година, подобен резултат не бе постигнат.

На 7 май 2017 г. неотишлите до избирателните секции са около 12 млн. души, а 4,2 милиона от отишлите са пуснали празни бюлетини. Това означава едно – много хора не пожелаха да припознаят нито един от двамата кандидати.

Такова нещо не беше се случвало от балотажа през 1969 г., когато силната Френска комунистическа партия призова своите привърженици “Нито Жорж Помпиду, нито Ален Поер”.

Победителят демонстрира доста гъвкава политическа платформа, като първоначално бе безрезервен поддръжник на европейското единство, а постепенно започна да признава необходимостта от определен критичен поглед към неговото осъществяване. Затова го определиха като “либерален центрист”, каквото и да означава това. Бих направил аналогия с разказа на Уилям Сароян “Нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света”. Той далеч не е или поне едва ли ще стане идеал на истински недоволните от системата французи.

Победената пък беше постоянно “етикетирана” като крайнодясна. В България не се намери нито една медия, свободна от този трафаретен жаргон. Всъщност нищо от предизборната платформа на Марин льо Пен не оправдава подобна квалификация.

Превенцията на нелегалната имиграция е повече от нужна за всяка европейска държава. Регулирането на легалната имиграция е съвсем основателно. Колко десетилетия трябва да изминат, докато реално бъде оценена заплахата? Не само във Франция, но и в Белгия, Нидерландия, Федерална република Германия все още малцинствените, но постоянно нарастващи на брой общности се капсулират, като решително не приемат ценностите на обществото в държавите, където им е иначе комфортно да живеят, но според собствените си правила и не желаят да се интегрират.

Само преди две години в Нюрнберг, една от люлките на традиционния католицизъм, бях настанен в луксозен хотел, който обаче се намира в центъра на турско-арабския квартал. Извън него независимо от познанията ми по чужди езици беше почти невъзможно да си купя нещо от магазин освен чрез жестомимическия метод.

Във Франция, като бивша колониална империя, проблемите се засилиха след масовата инвазия на тунизийци, мароканци и алжирци. Тук въобще не слагам в сметката близо двата милиона “pieds noirs” (което в буквален превод означава “черни крака”). Това са наследниците на французите, които след 1830 г. се заселват в Северна Африка – основно Алжир, а след Евианските споразумения са принудени да се завърнат в прародината си. Тяхната участ е възпята от Жорж Мустаки в “Adieu pays natal” (”Сбогом, родна страна”).

Преди години класически пример за мюсюлманско присъствие бе Марсилия, но сега “крепостите на исляма” се преместиха чак до Нанси. Сами си отговорете защо Националният фронт е толкова добре версиран в Елзас и Лотарингия.

Предизборната надпревара бе смутена от атентата на Шанз-Елизе. Какво ли щеше да стане, ако в този период се случеше нещо подобно на зловещото нападение в редакцията на "Шарли Ебдо"?!?

Резултатите от президентските избори през 2017 г. показаха невероятна поляризация на пристрастията – в Североизточна и Югозападна Франция, както и на редица места по Средиземноморието, подкрепата за Марин льо Пен достигна до 70-90 процента. Аналогични резултати в полза на Еманюел Макрон бяха отчетени в Северозападна Франция и отвъдморските територии.

В тази кампания темата за европейската интеграция бе свръхексплоатирана. Европейскят съюз вече не е онова творение на бащите основатели – Жан Моне, Робер Шуман, Конрад Аденауер, Алчиде де Гаспери, Пол-Анри Спарк. След толкова години упорито насаждане на универсалното светло бъдеще трябваше да дойде Брекзит, за да има леко отърсване от илюзиите. Какво укоримо може да бъде намерено в искането на Марин льо Пен за национален референдум. В своя предизборна реч тя каза: “Избирането на Еманюел Макрон, който е една по-млада, незряла и объркана версия на Франсоа Оланд, би означавало Франция окончателно да остане в затвора на Европейския съюз”.

На този фон Ангела Меркел, която винаги зорко бди, сигнализира, че в лицето на Марин льо Пен, Дюпон-Енян и някои други периферни кандидати вижда “врагове пред портите”. Подобно схващане бе изразено и от редица други висши функционери, защото опасението за бъдещето на Съюза започна да става реално.

Сега бюлетините са преброени, но според мен трябва да бъде отчетен един многозначителен факт. На 21 април 2002 г. Жак Ширак получи около 20 процента от гласовете, а Жан-Мари льо Пен (16,9 на сто) отстрани в инфарктна битка социалиста Лионел Жоспен (16,2 на сто). На втория тур всички са срещу лидера на Националния фронт и Жак Ширак бе преизбран с невижданите и нечувани в историята на Петата република 82,2 процента.

Петнадесет години по-късно ситуацията е доста по-различна. На 23 април 2017 г. Еманюел Макрон взе 23,75 процента, а Марин льо Пен – 21,53 на сто. На балотажа той добави над 42 на сто, но и тя регистрира увеличение с 12 пункта. Този път не всички играха срещу Националния фронт!

Предстои забележителен финал на “загадъчната френска пролет”. Парламентарните избори на 11 и 18 юни 2017 г. ще предопределят много неща, като маркират нови измерения и конфигурации в политическото пространство.

Президентските избори във Франция традиционно са предвестник и на победата в последващия парламентарен вот, като новоизбраният държавен глава разчита да си осигури подходящо мнозинство в Националното събрание. 

Дали ще бъде така, все още няма кой да ни каже.

Някой някога лансира паразитния термин “системна партия”. Той охотно бе възприет и у нас. Макар и неохотно, свиквам с него и започвам да си задавам въпроси. Ще успее ли системната социалистическа партия да се изправи след нокдауна с “величествените” 6,35 на сто на Беноа Амон, или след повече от сто години история ще падне в нокаут?

Манюел Валс вече успя да лансира тезата за оцеляване чрез съдружие с несистемната формация на Еманюел Макрон, но не е ясно кой ще води “бащина дружина”, респективно колко тази коалиция по интереси ще бъде лява, либерално-центристка или ще наподобява някакъв тюрлю гювеч.

Като символ на единството на нацията, веднага след победата Еманюел Макрон се оттегли от лидерския пост на En marche и дори формацията бе прекръстена на Republique en marche. Очевидно президентът има траен афинитет към силните жени. С една такава само за една година успешно извървя пътя до висшия пост в държавата. Защо друга (Катрин Барбару) да не заведе “маршируващата република” само за един месец до победа на парламентарните избори?

Какви са перспективите пред уж системната традиционна десница, която все си сменя имената на политическите структури, а още по-често – на партийните лидери. Прав беше Шарл дьо Гол, когато предрече, че след него няма да бъде празно, а ще стане прекалено пълно.

Как ще бъде увеличено присъствието на полусистемния Национален фронт в парламента на фона на досегашните му две места, но и на безспорния успех на Марин льо Пен. Явно мажоритарната система този път няма да бъде мащеха.

Къде ще се опита да “осребри активите си” несистемно-системния Жан-Люк Меланшон, защото ако не го направи сега, може да се окаже, че е “танцувал само една пролет”.

Междувременно такива знакови фигури на традиционната десница, като Жан-Пиер Рафарен, Доминик дьо Вилпен, Ксавие Бертран, Натали Коксиско-Маризе, запяха дитирамби за Еманюел Макрон. Все пак това е сезонът за “осанна”. Ще се роди ли нещо – не бих могъл да преценя.

Уважаваната от мен политическа наблюдателка Екатерина Петрова сподели в личен разговор, че обединението около новия президент вече не е въпрос на партийни стратегии или тактики, а се извършва в името на бъдещето на Франция, а дори и на Европа. Признавам си, че изпитвам резерви към политици, които само за една година постигат всенародната любов. Такива примери има и на изток от Франция...

Все по-малко вярвам в появата на месии, но с интерес ще очаквам дали ще започне и как ще се реализира “масовата макронизация”.