/Поглед.инфо/ Най-голямата заплаха за САЩ е Германия да стане суверенна и да нормализира отношенията си с Русия
Въпросът в заглавието е наистина въпрос – отговорът му не ми е известен. Сблъсъкът между Тръмп и Меркел обаче отекна болезнено, особено в Германия с това как първият посегна грубо на немския износ, воден от вътрешнополитически мотиви, а втората реагира остро – колкото можеше да си позволи. Такива имаше и в Америка. Дейвид Фръм, консервативният бивш речеписец на Буш II, отсече, че посещението на Тръмп е катастрофа за отношенията САЩ – Европа. Телевизионният водещ Джо Скарбъро додаде, че то причинило повече вреда за Америка от коя да е друга президентска среща от сблъсъка на Кенеди с Хрушчов във Виена в 1961 г. насам. Старият дипломат Ричард Хаас оцени казаното от Меркел, че Европа вече не могла да разчита на други и трябвало да вземе нещата в свои ръце, като критичен праг, който САЩ след Втората световна война винаги се стремели да избягнат на всяка цена.
Така е, защото тези хора, политиците и деловите кръгове зад тях, вярват в банкрутиралата външнополитическа доктрина “Обама” от втория му мандат – в необходимостта от поддържане на нова студена война с Русия, одобряват лова на вещици срещу “руската връзка” на Тръмп. Те пренебрегват историческите промени в Русия и Европа след края на 80-те години.
Доктрината “Обама” всъщност копира кредото на крайните американски ястреби след Втората световна война: “атлантическото сътрудничество” е благовидният начин да се задържат завинаги американците в Европа, съветите – вън от Европа, а германците – под окупация. Тази доктрина негласно направляваше действията на САЩ и при разпростирането на договора на НАТО над бившата ГДР и разширяването на Алианса до Нарва.
Най-опасните кризи в американско-европейските отношения за тези американски кръгове настъпват, когато възникне опасност Германия да добие независимост от САЩ, да стане суверенна и да нормализира отношенията си с Русия, което е неин жизнен икономически интерес.
В историята останаха кризите от 1952 г., когато Сталин предложи Германия да се обедини и сама да избере свободно политическото си устройство, като остане военно неутрална, т.е. да се “финландизира”, и в 1983 г., когато протестното движение в Германия срещу разполагането в страната на нови американски ракети срещу СССР с милионните маршове по улиците опъна нервите в Бон и Вашингтон.
И в двата случая се наложи линията на американските ястреби за запазване на “атлантическа и либерална” Германия и Европа. За тях това е решаващо условие за възпирането на СССР – и той неочаквано се разпадна и сякаш потвърди историческата им правота. Така се надяват да стане и сега – повече твърдост срещу Путин и той ще рухне, а в Москва ще се яви новият Елцин.
И за самата Германия “атлантизмът и либерализмът”, т.е. американската окупация, мислят те, са жизнено важни – въпреки помрачаващите картината инциденти, като отказът на Шрьодер да подкрепи Буш срещу Ирак, скандалът с подслушването на Меркел и крамолното изгонване на американски разузнавач от Берлин през 2014 г.
Без американската окупация Германия едва ли не остава сама с кошмарите на нацисткото си минало. Събуждат се всички зловещи призраци на Европа от първата половина на ХХ век. А с Брекзит суверенна Германия наготово получава възможност да изключи историческата си съперница Британия от европейските дела. Мечтата на Путин!
Но тези теории изхождат от напълно погрешни предпоставки. Както посочи харвардският професор по политически науки Стивън Уолт, днешна Русия съвсем не е заплахата за Европа, каквато беше СССР. “Атлантизмът”, добавям, отдавна сам се превърна във водещ фактор за несигурност в Европа. Либийската и сирийската, в съчетание с афганистанската авантюра на НАТО, предизвикаха бежанската криза от 2015 г. Измислената конфронтация с Русия по границите й отвлича вниманието и разпилява ресурсите на Европа за справяне с истинската криза и за съвместна борба с тероризма.
Бедствието, предизвикано от западната намеса в Украйна – главно с цел да попречи на Путин да се намеси в Сирия – тепърва също ще става разбираема за масовото западно съзнание. Европа пострада много и от безсмислените и контрапродуктивни антируски санкции и ответните мерки на Москва.
Неслучайно след избирането на Обама през 2008 г. германците, имащи доверие в САЩ, бяха 76% и първият чернокож президент бе посрещан по площадите на Европа като рок звезда, а през 2014 г. делът на вярващите спадна до 34%, а 60% смятаха Сноудън за герой. След избора на Тръмп доверието към САЩ в Германия се срина още, при това катастрофално. Отказът на Тръмп от Парижкото споразумение звучи апокалиптично за европейската чувствителност.
“Либерализмът” на вашингтонския консенсус пък отдавна се превърна във фактор за дефлация, неразвитие, растящо неравенство и социална несигурност за Европа – сегашната парализа на Брюксел и фактическият разпад на съюза на зони с различни “скорости” не са резултат на случайни грешки, а са цялостен срив на десетилетна икономическа политика, чийто символ бе еврото, а сега са “търговските” договори, като провалените ТТИП и СЕТА.
Катастрофата на тази политика започна от САЩ в 2008 г. Германия наистина досега бе изключение от останалия западен свят – с изгодния за нея курс на еврото износът й стремително растеше. Затова сега Берлин така болезнено реагира на сделките на Тръмп за оръжие в Саудитска Арабия и приказките му за прекалено многото немски автомобили в САЩ. Експортният успех на Германия не е съвместим с мечтата на днешния Бял дом за реиндустриализация на Америка. А какво е това ако не пълно самоотрицание на “либерализма”?
Атлантическият развод отразява отдавна назряла необходимост за Европа, но и за Америка – както видяхме по различен начин и от двете мощни популистки движения на Сандърс и Тръмп през миналата година, зад които стоеше мнозинството от американското население, включително и мнозинството от военните.
За развода са и почти всички класически американски консерватори – по съвсем прагматични причини. Три четвърти от разходите за отбрана на Европа са за американска сметка 72 г. след края на войната и 26 г. след разпадането на СССР! Нечуван разгул на чиновническо пилеене на трудовите данъчни долари.
А първият върховен главнокомандващ на НАТО ген. Айзенхауер каза още в 1951 г.: “Ако след десет години всички американски войски, разположени в Европа за целите на националната отбрана, не се завърнат в САЩ, целият проект ще се е провалил”. Най-авторитетният американски геостратег Джордж Кенан, автор на доктрината за сдържането на СССР от 40-те години, предупреждаваше: “Разширяването на НАТО ще е най-фаталната грешка на американската външна политика в ерата след Студената война. То ще насочи външната политика на Русия в посока, която няма да ни хареса.”
Както предупреждаваше още древният Тит Ливий, прекаленото разрастване на империята в един момент винаги започва да работи за отслабването й.
Но рано е още привържениците на евроатлантическия развод да се радват. Намеренията на Тръмп, дори когато по изключение са добри, имат тенденция да не се изпълняват. Твърде много бюрократична и корпоративна съпротива срещат, слаба и разединена е обществената база на президента, пропагандата на корпоративните медии срещу него не знае почивен ден, негативен е образът му в общественото мнение – и то заслужено, като се имат предвид почти всичките му вътрешнополитически инициативи.
Главната идея на Тръмп за външната политика – нормализацията на отношенията с Русия, въпреки очевидната си правилност и полезност за САЩ – остава засега блокирана. Противоречиви са опитите му за кадрово обновление по върховете, да не говорим за пълно пресушаване на вашингтонското блато.
Но все пак да не забравяме, че запазването на анахроничния “атлантизъм”, това ретроградно копие на “съветизма” от миналото (тогава нашата мисловна полиция се бореше с антисъветизма, както сега се бори с антиатлантизма) се разминава напълно с посоката на историята и няма да трае вечно.