/Поглед.инфо/ Точно преди три години руските ВКС нанесоха първия си удар по позициите на джихадистите в Сирия. Оттогава ежегодно се предприемат опити да се направят обобщения на участието на ВС на РФ в сирийската война – междинни, глобални, политически, технически. Като правило всички те са в нашата полза. А нали доскоро се смяташе, че руската армия е „обречена на поражение”.

За сирийската кампания на ВС на РФ са написани цели томове, подробно се освещава работата на авиацията и на ракетните войски и се анализират различните аспекти от използването на един или друг вид въоръжение. Това са доста специфични изследвания, чиято аудитория са или тесните професионалисти, или по-често мъже, увличащи се по различни „джаджи”. Но няколко стратегически аспекти, крайно важни за разбирането на случващото се, не се засягат обикновено.

Да започнем с това, че началото на руската операция бе посрещнато по света и сред коментаторите с „либерален уклон” дори не скептично (разумните съмнения са винаги полезни), а с възторг от очакваната катастрофа. При това все пак имаше някои основания за апокалиптични очаквания – и силата им бе, че бяха в разумна степен.

Безкрайна война

Основната причина за първоначалния скептицизъм се основаваше от една страна на печалния опит на западните кампании в Близкия изток, а от друга на съветския опит в Афганистан. Всички експедиционни операции от подобен род, в каквито и политически обстоятелства да се провеждат, винаги водят до затъването в пълномащабна война без край и практическа възможност за удобен изход. Местните играчи умело въвличат и Запада, и СССР във вътрешните си дела, което води до още по-голямо усложняване на политическата структура на региона. Междувременно и инфраструктурата е опустошена дотам, че води до възникването на нова социална опора за съпротива. Не е толкова важно как се нарича тази съпротива („Талибани“, „Ал Кайда“, „Ислямска държава“, и на какви идейни платформи се опира.

Постоянното увеличаване на военното присъствие „на земята“ е признато едва ли не за задължителен елемент за подобни операции в Близкия изток, защото принципът на контрол над територията не е отменян от никого, а невинаги се отдава договарянето с местните. Получава се порочен кръг: пълномащабната намеса се признава за вреден страничен ефект от експедиционната операция в региона, който занулява с времето всички положителни ефекти. На теория това трябва да се избягва с всички сили, но без ръст на военно-политическата намеса не е възможно да се постигне успех.

От първите седмици на кампанията, руското командване и политическото ръководство открито демонстрират курса на свеждането до минимум на силите и средствата в Сирия, което се възприе като ясен знак за Апокалипсиса: две ескадрили щурмоваци и рота десантчици няма как да спасят „загиващия антинароден режим на АСАД“. Или в крайна сметка ще се наложи инвазия едва ли не със силите на пълноценна армия с „афганистански резултат на края“. Или напротив - ще полетят, побомбардират и ще се успокоят, а в президентския дворец в Дамаск ще седне някои просаудитски имигрант или уличен молла с рошава брада и поглед на Базилиск. И едното и другото ще означава рязко падение на авторитета на Русия по света и като следствия „падение на режима на Путин“.

Въпреки това, Москва не само спазва принципа на „разумната достатъчност“ на силите и средствата, но също така поддържа канал за евакуация, включително с политически средства. Това ограничава опасността от влиянието на сирийското лидерство и на другите регионални сили върху вземането на решения. С други думи, изначалната задача - борбата срещу терористичните групи - не се превърна в покровителство на едни или други сили в други конфликти, а възможността за манипулация на руския контингент или на руското влияние като цяло бяха сведени до минимум.

Въвличането в израелско-иранската прокси война е една от тези заплахи. Отнеха както чисто военни, така и дипломатически усилия, за да се обясни на Техеран и Тел Авив, че това си е техен личен проблем и че Русия няма да се намесва. Най-малко, така бе до свалянето на Ил-20, но и сега руската противовъздушна отбрана няма да участва в битки на други хора, а само ще опазва баланса на силите.

Как да се направи невъзможното

Друга причина за основателно съмнение бе отдалечеността на театъра на бойните действия от границите на Русия и пълната липса на опит в руската армия в организацията на този тип експедиционни операции. Същевременно скептицизъм предизвика бойния капацитет на сирийските войски и възможността за установяване на координация с иранците. Извънредната обърканост на местната социална и религиозна структура също не радваха.

Като резултат от там доста бързо изникна „проблемът със следващата стъпка“: какво да се прави с освободените територии, къде да се изпрати населението, подкрепило джихадистите, как да се установи мирен живот. Уж тази задача не попада в компетенциите на руската армия, но в гражданска война подобни функции не могат да бъдат недвусмислено делегирани на победилата партия.

Неочаквано бе намерен такъв механизъм - като „наместник“ роля пое Центърът за помирение на страните и военната полиция. Най-изненадващо е, че руската армия разполага с достатъчен брой обучени специалисти, които познават езиковите и регионалните характеристики. Предвид мащаба на унищожаването на образователната структура на въоръжените сили след 1991 г. това наистина е чудо.

Освобождението на Алепо показа, че е възможно да се водят военни операции в голям мащаб с минимални сили, ако целите и задачите се определят разумно. Компетентното насочване позволи на противника да се разпадне на части, достатъчно бе само да се направлява мисълта на сирийското командване в нужната посока. Показателен пример в това отношение е временната загуба на Палмира, която струва и сила, и средства, и нерви.

Вярно е, че някои американски и НАТОвски източници, макар и признавайки успеха на Русия в Сирия, продължават да се позовават на „непонятния руски характер“.

В годините 2015-2016 САЩ и НАТО като цяло имаха огромно предимство в региона по броя на бойни самолети (180 срещу 40), но руските ВКС извършваха до 75 полета ден, докато западните не повече от 20. При това ефективността на руските въздушни удари беше многократно по-висока. Западните армии не могат да поправят тази ситуация, защото тук въпросът дори не е на равнище подготовка на летците, а в психологията и „общокомандното съзнание“, изразено в поставянето на ясни задачи и определяне на факторите, ограничаващи бойната употреба на войските.

Твърденията, че Сирия е станала изпитателен полигон на най-новите руски въоръжения и тестване на взаимодействието на различните родове войски вече се превърнаха в нещо обичайно. Но ние трябва да разберем, че руските въоръжени сили се включиха в операцията не след края, а в процеса на мащабна вътрешни реформи, когато не бе ясно как точно руския контингент ще се отрази на хода на военните действия. Операцията се раздели на няколко много различни елементи, които изискваха безпрецедентни усилия, не само от страна на пилотите, на обслужващия персонал и на тиловите служби, а също така невиждано преди взаимодействие с гражданските служби по въпроса за създаването на знаменития „Сирийски експрес“ - непрекъснатото морско снабдяване. Всичко това досега бе писмена теория.

Авторитетът на руската армия

Ако се говори за чисто политически резултати от три години операция, те са, например, че най-малко двама основни регионални играча - Саудитска Арабия и Турция - са изключени от полето активно влияние върху вътрешносирийските процеси и принудени да се простят с претенциите за водеща воля в региона. На практика това се изрази до отказването на Риад и Анкара от активното спонсориране на въоръжените групировки, които преди това бяха под техен патронаж.

Съединените щати, от своя страна, бяха принудени да премахнат любимия си лозунг „Башар трябва да напусне“ от публичната реторика. Това намали степента на регионално напрежение и доведе до подписването на редица споразумения при руски условия. С други думи, военният успех гарантира политическа победа и сега можем да кажем, че задачите, възложени на контингента в Сирия са като цяло изпълнени.

В същото време, краят на тази и началото на следващата година със сигурност ще доведат до нов етап на сирийския конфликт, където „Ислямска държава“ и другите групировки вече няма да бъдат сред основните фактори. Беше избегнато интернационализирането на конфликта. Съществува обаче риск от намеса от страна на трети държави, които се стремят към по-амбициозни цели, отколкото да установят един или друг режим в Сирия или да поддържат регионалния конфликт в горещо състояние.

Резултатът накратко е следният присъствието на руските войски, дори в минимизиран състав остава основен възпиращ ефект за ескалацията на бойните действия най-вече поради рязкото увеличаване на авторитета на руската армия. Вече не е възможно това да не бъде признато, а критиките към операцията от страна на либералните коментатори постепенно насочват към една изключително идеологизирана аудитория.

Превод: В.Сергеев


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели