/Поглед.инфо/ "Войната няма да спре с евентуалното превземане на Алепо. Тя ще спре, когато сунитските сили, САЩ, но също така Франция, приемат “поражението” си и потърсят сериозно политически компромис, поносим за Русия и Иран. За това е нужно Рияд, Доха, Анкара, Лондон и Вашингтон да приемат, че ще спечелят повече, ако преговарят, вместо да воюват".

Каролин Галактерос е доктор по политически науки и полковник от оперативния резерв на френската армия. Тя ръководи консултантската компания за стратегическо разузнаване Planeting. 

- Сирийската армия си възвърна контрола над стария град в Алепо, който беше в ръцете на бунтовниците. Дали това е решителен обрат във войната в Сирия?

- Напредъкът на силите на режима е значителен. След освобождаването на други квартали в Източен Алепо, изваждането на джихадистите от този лабиринт от улици и подземия, което ги принуди да се изтеглят към югоизточната част на града, свидетелства за положителната военна динамика в полза на сирийската армия. Най-вече успешното извеждане на няколко десетки хиляди цивилни към западната част на града лиши джихадистите от техните “човешки щитове”, а западните противници на режима от един медиен аргумент срещу военната намеса на Москва на негова страна.

Ако се осъществи бързо, превземането на Алепо би било повратен момент, от гледна точка на моралните сили, които се противопоставят в тази безкрайна борба, но най-вече ценна символична политическа победа, която ще окуражи съотношение на силите в полза на възстановяването на сирийската държава. Действително отстъплението на джихадистите от Алепо не е нищо друго освен израз на глобалното военно поражение, което с всеки изминал ден изглежда все по-неизбежно, и руско-американско съотношение на силите, в което Вашингтон губи почва. Дори Джон Кери в своето изявление в Брюксел на 6 декември (по време на заседанието на външните министри на страните от НАТО) изглежда даде заден ход, явно убеден, че играта (свалянето на сирийския режим и взривяването на страната) е загубена, и се стреми ловко да измъкне Америка от подкрепата за радикалните бунтовнически групировки, която стана несъстоятелна и най-вече без изход. Без изход… но не и без последствия. 

Съперничеството между Вашингтон и Москва ще остане силно, поне до встъпването в длъжност на Доналд Тръмп през януари следващата година. От тази гледна точка, отслабването на джихадисткия бунт в Алепо не е окончателно и администрацията на Обама несъмнено ще продължи най-малкото косвената си подкрепа за радикалните групировки (особено чрез Турция), за да влоши максимално руската игра и още повече тази на новоизбрания президент, който вече започна диалог с Москва, за да извади Америка от това блато. Може би е на път да се постигне “сделка” от типа “картбланш за Русия в Сирия срещу развързвани ръце на САЩ в Ирак”, за да се подобри американския имидж.

Така че войната няма да спре с евентуалното превземане на Алепо. Тя ще спре, когато сунитските сили, САЩ, но също така Франция, приемат “поражението” си и потърсят сериозно политически компромис, поносим за Русия и Иран. За това е нужно Рияд, Доха, Анкара, Лондон и Вашингтон да приемат, че ще спечелят повече, ако преговарят, вместо да воюват, и несъмнено Париж да спре да предприема неуместни дипломатически инициативи (от типа конференция на “страните, които отказват тотална война”). Това смешно позьорство, което няма никаква връзка с истинския ход на събитията, е изключително контрапродуктивно, дори и само от егоистичната гледна точка на националния интерес. Не така ще се върнем в играта, от която ни изключиха нашата непохватност и догматично твърдоглавие, които ни дискредитириха.

- До каква степен превземането на Алепо потвърждава военното и дипломатическо завръщане на руснаците в международните отношения?

- Според мен това завръщане на Русия е повече от очевидно. То е необходимо, независимо дали се харесва на многобройните “експерти” и коментатори, които, противно на всяка очевидност, продължават да гледат на света с погледа на късоглед циклоп, по опростенчески и манихейски начин. Те бъркат врага, поради интелектуално удобство и нежелание да преразгледат позициите си. В действителност тяхната отговорност за продължаването на хаоса и насилието е тежка, защото разтръбявайки твърде бедната си    мисъл, те втдвърдяват линиите на разделение, вместо да помогнат за преодоляването им. 

Спешно трябва да се признае най-сетне, че имплицитният модел на международните отношения през последните 20 г. окончателно рухна заради собствените му крайности. Морализаторският идеализъм, като маска на хищния интервенционизъм, нанесе поражения, които вече не може да се пренебрегват. Сред народите жертви на нашата готовност да ги “освободим”, но също така сред всички онени, за които вярвахме, че ще се убедят в превъзходството на западния модел на политическо, икономическо и социално развитие. А ефектът на бумеранга от тази офанзива вече играе срещу нас.

Възползвайки се от този явен неуспех, Русия предлага - по повод на сирийския конфликт -, да уравновеси международната игра, да приеме нейната фактическа многополюсност и да се сближи със Запада, от който смята, че е част. Тя предлага най-вече алтернативен модел и особено убедителна защита: надеждна, последователна, прагматична, устойчива. Фактът, че “не изоставя Асад” въпреки международния натиск срещу нея и най-вече  защитава сирийската държава от разпокъсване, имаше отзвук не само в Дамаск и Техеран, но също така в Кайро, Алжир, Делхи, Африка, ОАЕ, в Анкара и дори, в известен смисъл, в Рияд…

Дипломацията на открит и всеобхватен диалог (официален и дискретен) на Москва с всички преки и косвени участници в сирийския конфликт надхвърля оптималното управление на тази драма. Съблазняването “по руски” по всички азимути продължава. Пратениците на Москва, преки и косвени (палестински…), създават контакти, предлагат различни партньорства, привлекателни компенсации в замяна на подкрепа за руските позиции по въпроса какъв трябва да бъде политическият преход в Сирия. 

Накратко, линиите се движат и вместо да ги пресекат, във Франция и другаде отново изкуствено противопоставят военната логика на дипломатическата, сякаш те не са тясно свързани. Сякаш можеш да решиш да воюваш или да преговаряш! Не става така. Нещата не стоят така - войната, като единствен начин на действие, или дипломация в тишината на оръжията. Само военното надмощие на терен и силово съотношение, което вече може да върви единствено към маргинализиране, позволяват в даден момент на воюващите страни и на техните покровители да седнат на масата за преговори по продуктивен начин.

Засега руснаците маргинализираха американците - които вече направиха много, за да “подкрепят без да подкрепят” джихадистите, и се опитаха да овладеят своя непослушен турски съюзник. Те доминират на дипломатическия фронт и се стремят да обединят около изключителната си егида една достойна за доверие представителна извадка на сирийското разнообразие за целите на политически процес, който да доведе до избори и най-вече до запазване на сирийското единство, дори при хипотезата за федерална държавна структура. Но вместо да се впишат в този прагматичен подход, в Париж продължават да криминализират Владимир Путин, да говорят за Асад като за единствения палач на своя народ, да омаловажават народната подкрепа за режима в Дамаск, за да прокарат идеята, че отвън би могъл да бъде наложен един представителен кастинг… който впрочем недвусмислено загуби влиянието си и е склонен да предложи да “се говори с Русия”, за да не напусне напълно сцената. И войната продължава. 

 

Сирийски войници в Алепо Снимка: Жорж Урфалиан, АФП

- Каква развръзка можем да си представим за режима на Башар ал Асад?

- Асад не е нито (единственият) проблем, нито решението. Тази смислова поляризация също има обратен ефект. Това е коз при едни общи преговори, който всяка от една от външните сили се опитва да използва. Ако военното завладяване върви в негова полза, той несъмнено ще може да договори условия за достоен изход за себе си и за семейството си, в рамките на политически институционален и изборен процес, в който той - или други негови приближени, видни членове на режима - трябва да участват по един или друг начин.

- Каква е играта на Турция, която продължава в Северна Сирия операцията си “Щитът на Ефрат”?

- От юли Турция се завърна напълно в политическо-военната регионална игра. Град Ал Баб, който тя се опитва да обгради с помощта на бунтовниците от Свободната сирийска армия, е стратегическа точка между Алепо и град Манбидж, който е в ръцете на кюрдите, главният враг на властта в Анкара, който, от нейна гледна точка, е много по-вреден от организация “Ислямска държава”, която дълго време подкрепяше. Идеята й за маневриране - която впрочем силно тревожи Дамаск - би могла да бъде да измести “Ислямска държава” от Ал Баб, за да заеме нейното място, като попречи така на обединението на кюрдските зони, като същевременно продължава да подхранва борбата на радикалните ислямисти среку сирийския режим, именно чре своята “близка” Свободна сирийска армия. 

Като цяло, можем да кажем, че Турция ръководи много умело своята игра, не се отказва от нито една от регионалните си амбиции, едновременно в Ирак и Сирия, залагайки едновременно на членството си в НАТО - което служи на американците в играта им срещу Русия и ги прави отстъпчиви -, и на “помирението” си с Москва, което осребрява с руската търпимост към военното й напредване в Сирия. 

- Дава ли основание сирийският конфликт на дипломатическите позиции на Доналд Тръмп и на Франсоа Фийон?

- Според мен нашият свят има много спешна нужда от политически и стратегически реализъм. В името на усмиряването на неговото структурно насилие, трябва да поставим началото на ера на хиперпрагматично сътрудничество и на етична цел (това не е противоречиво!), изоставяйки смъртоносните утопии на морализаторския идеализъм, осеяли света с цивилни трупове, пожертвани на олтара на нашето високомерие. Трябва да съживим Обединените нации и да се върнем към зачитането на тяхната основопогаща Харта. 

Стабилността на международния ред зависи от зачитането на суверенитета на държавите, на невмешателството в техните вътрешни работи и на политическата примерност на западните демокрации, не от техния циничен интервенционизъм под различен претекст, който от дълго време не успява да убеди в потиснатото си войнолюбие, което от удобния си пашкул решава живота или смъртта на цели народи. 

Доналд Тръмп е на път да се обгради с екип в международната сфера и отбраната, който аз смятам, че е от много високо ниво. Неговите пратеници вече работят за установяването на ценни връзки. Несъмнено скоро ще имаме приятни изненади… които ще ни накарат да забравим нищетата на нашето разбиране за дипломатическите и стратегическите залози, свързани с неговото идване на власт. Нашата дипломатическа покорност спрямо досегашната администрация, толкова зле възнаградена обаче, ни попречи да приемем американската смяна на властта, нещо, което държава от ранга на Франция очевидно трябваше да направи: със зачитане на демократичния вот и приемане, отворено за диалог, на новата власт във Вашингтон. За пореден път даваме уроци, отхвърляме новия президент, който не ни харесва, защото не гледа на света през розови или черни очила. И затъваме още повече в дипломатическо и стратегическо заточение. Вместо много бързо да започнем пълен ремонт на външната си политика на суверенна, независима, реалистична, смела и щедра основа. Това не е избор. Това е наложително. 

Изглежда, че победителят на първичните избори на десницата и на центъра ясно осъзнава това. Трябва горещо да му пожелаем да намери в лицето на Доналд Тръмп, както и на Владимир Путин, нужните събеседници, за да насърчи един троен “рестарт” (на американо-руските отношения, на френско-американските и на френско-руските) и да съживи един разширен, влиятелен и привлекателен западен полюс. Всички ще спечелим от това.

Превод от френски: Галя Дачкова


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели