/Поглед.инфо/ Доналд Тръмп изкара САЩ от „Иранската ядрена сделка“ и върна на международен дневен ред перспективата за голяма война в Близкия изток, от пряко или косвено участие в която не е възможно да се изолира нито един от сериозните геополитически играчи на планетата. Но първата жертва на конфликта стана така наричаната трансатлантическа солидарност, при това дори и лоялните по отношение на Вашингтон медии отбелязват, че американският лидер се приближава до състоянието на горда самота на международната арена.

В миналото САЩ са успявали да впишат и въвлекат европейските страни в своите геополитически авантюри, но сега дори и Борис Джонсън, да не говорим за френските и германските дипломати, изказва своето скептично отношение към стратегията за конфронтация с Иран. Financial Times публикува нещо, което може да се нарече надгробно слово на „колективния Запад“, който повече го няма: „Първата жертва на решенията на Тръмп стана световният ред, по-точно това, което е останало от него. Сега САЩ се намират в самотната група заедно с Израел и Саудитска Арабия, на едната страната от токсичното нарушение на международното право. От другата страна са Китай, Русия, Европа и Иран. Към този списък може да добавим и Япония, Индия, Австралия и Канада. Трудно е да си представим, че този разрив няма да се увеличи. Тръмп бе глух към едногласните молби на най-близките американски съюзници. Еманюел Макрон и Ангела Меркел дори пристигнаха през последните две седмици да му обяснят своите позиции. Те се върнаха с празни ръце“.

Преди близо година писахме, че САЩ се движат към неизбежен военен конфликт с Иран и че този конфликт е обусловен от особеностите на американското политически устройство, от спецификата на избирателната кампания на самия Тръмп и геополитическите потребности на САЩ. Тогава, през май 2017 г. за мнозина подобен сценарий се струваше малко вероятен и неактуален на фона на изострянето на ситуацията в Сирия и КНДР, която тогава привличаше максимално вниманието на медиите. Практиката показа, че публикуваната тогава прогноза и мотивацията са точни: „Пиарът и единичните демонстрации на сила са нещо хубаво, но рискът от пряк военен сблъсък с руските войски на сирийска територия, а също така сериозен ядрен инцидент и истинска регионална война на Корейския полуостров са нещо неприемливо за Белия дом, поне за момента […] Потенциалните авантюри в Сирия и Северна Корея сега ще носят повече минути, отколкото плюсове на администрацията на Тръмп, но в случай на атака срещу Иран балансът между изгода и рискове става съвсем друг. „В случая със Сирия администрацията на Тръмп наистина се ограничаваше единствено с пиар-акции, понякога маскирани под ракетни удари, но се въздържаше от военна интервенция. В случая с КНДР Тръмп търси някакъв компромис с китайското ръководство, което е основен геополитически покровител на КНДР. В случая с Иран Тръмп не само, че не иска компромис, но е и готов да достигне до пряк конфликт с европейските съюзници на САЩ, за да приближи възможното силово решение на иранския въпрос.

В дадената ситуация може напълно да се игнорират заявленията на американския президент, за това, че засега става дума единствено за санкционен натиск. Както справедливо отбеляза Едуард Люс, главният американист на Financial Times, „ситуацията напомня силно на подготовка на войната в Ирак“, само че този път САК ще действат без европейски съюзници.

Показателно е, че в дадения случай не проработи традиционната тактика на медийния и обществен натиск върху тези, които не пожелаха да подкрепят американския президент. Презентацията „секретните ирански материали за ядрената програма“, която бе показана от правителството на Израел и която усърдно от някои западни медии, не произведе очаквания ефект, а британското списание The Economist (принадлежащо на група олигархически британски семейства, в това число и на клана Ротшилд) дори отбеляза, че „Бенямин Нетаняху не можа да представи доказателства за това, че Иран нарушава ядреното споразумение“. Това не попречи на Тръмп да провали „ядрената сделка“, но пълноценното възстановяване на режима на международните антиирански санкции представлява на практика неизпълнима задача.

За да постигнат сериозен икономически ущърб, САЩ трябва да убедят ЕС, Китай и Индия, основните потребители на ирански петрол и основни икономически партньори на Иран да се присъединят към санкциите в официален или неофициален режим. Трябва да се напомни, че дори в условията на санкциите на ООН срещу Иран, които бяха въведени преди сключването на „ядрената сделка“, администрацията на Обама не успя да убеди Япония, Южна Корея, Индия и Китай по отношение на ограничаването на вноса на петрол от Иран. Предвид това, че лидерите на ЕС са против действията на администрацията на Тръмп, връщането на европейските санкции също е малко вероятно. Опитите на министерството на финансите на САЩ да въведе ограничения и да налага глоби на американските петролни компании и банки, които ще продължат сътрудничеството си с Иран, ще доведе до изостряне на конфликта между ЕС и САЩ с възможните ответни действия на ЕС по адрес на американските компании. Когато САЩ заплашваха да въведат мерки против европейските компании, които участват във финансирането и строителството на „Северен поток -2“, германското правителство заплаши с ответни действия. В случай, при който под американските санкции попаднат европейски банки и петролни компании, реакцията ще бъде аналогична и може би дори по-категорична. Нежеланието на европейските лидери да отстъпват пред натиска по този въпрос се дължи както на интересите на европейския бизнес, така и от вътрешнополитически съображения. Както справедливо отбелязва Financial Times „подчинението пред Вашингтон предполага много сериозна цена“ и дава като пример падането на рейтинга на Макрон след опитите му да „очарова“ Тръмп по време на своето посещение във Вашингтон.

Впрочем, не трябва да се изключва и сценарий, при който администрацията на Тръмп ще се концентрира не върху въвеждането на санкциите, а на максимално бърз преход към военна фаза на противостоенето. Ако се погледне прагматично на нещата, то за Русия настоящата ситуация е изгодна: цените на петрола растат, а заедно с геополитическото напрежение расте и търсенето на руско оръжие и дипломатическа поддръжка. Освен това, предвид безобразното поведение на САЩ, расте, дори и в Европа, търсенето на нормални и надеждни партньори за геополитически диалог. Превръщането на всички тези позитивни обстоятелства в конкретни материални и политически ползи за Русия е въпрос на техника. Владимир Путин може да се прави със сигурност с това.

Превод: Поглед.инфо